определения. Погледна крадешком към лейди Бекфорд, която също като Велвет изглеждаше странно напрегната да чуе нейния отговор.
— Да… вероятно е така.
Велвет погледна Уини, чиито светли вежди подскочиха от удивление.
— Люсиен е добър човек — продължаваше херцогинята. — Един от най-добрите, които познавам. Понякога е упорит, твърдоглав и мрачен. И двамата със съпруга ми са свикнали да налагат волята си. Постоянно издават заповеди и очакват другите да им се подчиняват. — Тя се засмя. — Разбира се, това доста се промени, откакто Джейсън се ожени за мен.
Велвет отстрани някакъв конец от златистата си рокля, обмисляйки следващите си думи.
— Люсиен даже повече от Джейсън очаква животът му да се развива точно по неговите планове. А когато нещо излезе от рамките… е, предполагам, че става доста труден за съжителство.
Катрин смръщи вежди. Опитваше се да отгатне смисъла на този разговор.
— Това някакъв опит за предупреждение ли е, ваша светлост?
— Опитвам се само да ви кажа, че… приятелството на Люсиен може да ви коства определена цена, но каквато и да е тя, ако не сте безразлична към него, си струва усилието.
Катрин се взираше напрегнато в двете жени и опитваше да разгадае смисъла на закодираните думи, но никак не й се отдаваше. Изпита облекчение, когато икономът влезе и им съобщи, че джентълмените ще се присъединят към тях за вечерния чай с бисквити.
Няколко минути по-късно, когато маркизът прекрачи прага, облекчението й се изпари. Защото от момента, в който Люсиен влезе във всекидневната, чак до края на вечерта, тя чувстваше напрегнатия му поглед върху себе си. И всеки път, когато го погледнеше, той извръщаше очи, сякаш го е хванала на местопрестъплението.
Катрин изпита истинска благодарност, когато вечерта най-после приключи и всички се оттеглиха в стаите си. Стори й се, че маркиз Личфийлд изпитва същото облекчение.
На следващата сутрин Люсиен крачеше гневно от единия край на кабинета си до другия. Стъпките му направиха пътечка в цветните мотиви на дебелия ориенталски килим. В камината гореше слаб огън — малки червени и оранжеви пламъчета, които ближеха стоманата на решетката. Отвън свистеше бурен вятър и блъскаше клоните на дърветата в стъклата на прозорците. През прага се процеждаше струя хладен въздух.
Но Люсиен бе твърде разгневен, за да почувства настъпващия студ. Едва дочу почукването по вратата. Когато я отвори, невъзмутимия Рийвс се сепна от мрачното изражение на лицето му.
— Викали сте ме, милорд.
— Доведи момичето — нареди маркизът. — Върви и я доведи незабавно.
— Да, сър. Веднага, сър. Ще побързам, ваша светлост.
— Не се отделяй от нея, докато не я доведеш в кабинета ми.
— Да, разбира се, милорд.
Макар да му се стори цяла вечност, само няколко минути бяха изминали, когато отекна ново почукване и вратата се отвори. Рийвс въведе Катрин Грейсън и побърза да затвори след себе си.
Личфийлд й отправи дяволска усмивка.
— Е, мис Грей, колко мило от ваша страна да ме уважите с компанията си. — Той пристъпи агресивно към нея, а очите му проблясваха така заплашително, че цветът се отдръпна от лицето й.
— Вие се разгневен. Какво… какво съм сторила?
— Въпросът не в това, какво сте сторила, мис Грей, а в това какво не сте.
— Не разбирам. Казах ви истината. Казах ви коя съм. Казах ви откъде идвам и как съм стигнала дотук.
— Коя сте и откъде идвате, да. Но не и как сте се озовали там.
Тя започна да кърши отчаяно ръце, които несъзнателно бе сключила пред себе си.
— Какво… Какво имате предвид?
— Имам предвид, че доста предвидливо сте пропуснала да ми разкажете онази част, в която се опитвате да отровите братовчедка си, дъщерята на лорд Дънстън. Това имам предвид. Пропуснахте също да споменете, че вуйчо ви ви е затворил в клиниката, защото ви е намерил да режете мъртъв труп!
Очите й бяха зелени и бездънни. Посегна с ръка към гърлото си, а устните й се отвориха, но не успяха да промълвят и дума.
— Какво има, лейди Катрин? Да не би езикът ви да ви изневерява? Или просто имате нужда от време, за да съчините поредната си измислица? Защото, ако е така, малко сте позакъснели. Един наш приятел, лекар, бе така добър да ни снабди с медицинските записки по вашия случай. В момента са на бюрото ми. Тези неща са се случили — нали така, лейди Катрин? Това е истинската причина да ви заточат в „Сейнт Бартоломю“.
От устните й се изтръгна приглушен звук, който внезапно накара нещо да трепне в гърдите му. Но в този разговор нямаше място за съжаление и той безмилостно потисна обзелото го чувство. По дяволите, беше й имал такова доверие. Чувстваше се бесен и предаден, защото жената, от която бе започнал да се възхищава, го бе излъгала отново — дори по-лошо, можеше наистина да се окаже луда и опасна за обществото.
Катрин наклони глава назад и го погледна в очите.
— Не ме интересува какво пише в онези документи — промълви накрая. — Не е вярно. Който и да го е казал, не беше така.
— Твърдите, че не сте се опитала да отровите лейди Мюриъл?
— Не! Разбира се, че не! Мюриъл беше болна от треска. Дадох й една доза от моето лекарство, но то даде страничен ефект и се отрази зле на стомаха й. Никой не бе реагирал по този начин, откакто използвах тези билки. Не съм се опитала да я убия — опитах се да й помогна! Лейди Мюриъл знаеше това, а също и баща й.
— Тогава трябва ли да предполагам, че трупът, който сте разрязвали, е принадлежал на някого, когото по-успешно сте опитала да умъртвите?
Очите й плувнаха в сълзи, но в тях проблесна и опасно гневно пламъче.
— Това беше част от моето обучение, нищо повече! В нашето село имаше един лекар, доктор Кънингам. Понеже от години се интересувах от медицина…
— Откакто са починали майка ви и сестра ви.
— Точно така. Затова двамата с доктор Кънингам станахме добри приятели. Споделяхме общи интереси. Той беше моят учител. Преподаваше ми анатомия, показваше ми как работи човешкото тяло, как да лекувам различни заболявания. В замяна аз му помагах с пациентите, когато успеех да се измъкна от къщи.
Люсиен размишляваше над думите й. Не му допадаха нейните занимания, но поне разказът й звучеше достоверно.
— А какво ще кажете за трупа, с който са ви открили? И това ли беше част от обучението?
За миг тя се вторачи в ниските си пантофки, после отново вдигна поглед към лицето му.
— В действителност доктор Кънингам беше този, който се зае с… дисекцията на тялото. Познаваше някакви хора, които му осигуряваха… средства, за да задълбочи изследванията си.
— Осквернители на гробове, искате да кажете. Крадци на трупове. А вероятно са били наемни убийци, получавали скромни суми от вашия приятел, за да задълбочи изследванията си. Чувал съм за безброй подобни случаи.
— Аз… Нямам представа откъде се снабдява с трупове. Но доктор Кънингам е почтен човек. Откъдето и да си е набавял мъртвите тела, било е по честен начин. Исках да науча повече за функциите на човешкото тяло и той ми позволи да гледам. — За миг очите й се притвориха, за да прикрият ужаса, който обземаше душата й. Страхуваше се от него. Ръцете й видимо трепереха. Изглеждаше бледа като лист хартия и Люсиен неволно се почувства гузен.
Но трябваше да се отърси от чувството си за вина. Бе изморен от нейните лъжи и полуистини. Ако се опиташе да й помогне, трябваше да знае цялата истина, без значение колко грозна е тя.
— Опитвате се да ми кажете, че вие, младо момиче, на колко?… Двадесет години? Че сте била заловена, докато правите дисекция на човешки труп?
