— Хайде, мърло, размърдай си мършавия задник и излизай — извика възпълничка надзирателка. — Знаеш кой ден е, нали?
Как бе възможно толкова да обича чистотата и същевременно така да ненавижда начина, по който я постигаше? Знаеше, че в следващия момент надзирателките ще съблекат голи нея и останалите жени и ще ги заставят да крачат редом със снажните пазачи по коридора към банята.
— Махни гнусните си ръце от мен! — извика тя на един от мъжете, чиято ръка „случайно“ се плъзна по гърдите й, след като не успя да свали нощницата си достатъчно бързо.
— Затваряй си устата! Само се опитвам да ти помогна. По-добре ще е да държиш езика си зад зъбите, иначе ще пострадаш. Знаеш кое е добре за теб, нали?
Катрин наистина прехапа езика си, за да сдържи яростната клетва, която напираше на устните й. После покорно закрачи надолу по коридора, към вонящата баня с кофите вода, където някоя надзирателка щеше да търка кожата и косата й, докато плътта й пламнеше. Щяха да я докосват като парче месо, и колкото и да се опитваше да не обръща внимание, унижението я заля като гореща вълна.
— Не! — извика тя и ожесточено заклати глава. — Аз съм човек. Мога да се измия сама. Няма да позволя отново да се отнасяте така с мен.
Катрин извика от болезнената плесница, която опари лицето й.
— Ще правиш каквото ти наредя и ако продължаваш да хленчиш, като приключим тук, ще избършеш пода с косата си.
— Не… — мълвеше насън Катрин и се мяташе на стола под прозореца. — Не можете да ми причините това… Няма да ви позволя…
Люсиен я гледаше замислено от прага на библиотеката. Само след миг той прекоси помещението и приседна до нея.
Знаеше, че тя сънува и очевидно съзнанието й бе погълнато от ужасяващ кошмар.
Той нежно я разтърси.
— Катрин, събудете се. Това е само лош сън.
— Не! — извика тя, когато усети допира на ръката му. — Махни мръсните си лапи от мен! — Тя продължаваше да се гърчи, но Люсиен сграбчи китките й и решително я притисна към себе си.
— Всичко е наред. Това е само сън. Аз съм, Люсиен. Няма да те нараня.
Очите й се отвориха широко. Тя премигна объркано и бавно се притисна към него.
— Люсиен — За първи път произнасяше името му. То се откъсна от устните й накъсано и приглушено. Дишаше тежко, челото й бе покрито с тежки капчици пот. Чувстваше малкото й телце да трепери в ръцете му.
— Искаш ли да ми разкажеш за това?
Тя въздъхна, но не се отдръпна от него. Само опря глава на рамото му, сякаш той я зареждаше със сила. Люсиен се надяваше да е така. Надяваше се, че по някакъв начин й помага да изтрие от съзнанието си грозните спомени от миналото.
— Там… имаше едно дете — мъничко момченце с руси коси на име Майкъл. Той ми бе приятел.
— Него ли сънуваше?
Тя кимна. Люсиен почувства раздвижването на главата й върху гърдите си. Кичур лъскава тъмна коса погали лицето му.
— Майкъл беше с мен, когато дойдоха пазачите. Беше краят на месеца. Време жените… да се изкъпят. Мразех да съм мръсна, но още повече мразех начина, по който ни къпеха.
Люсиен не каза нищо. Сърцето блъскаше като чук в гърдите му. Не желаеше да слуша всичко това, но не я спря. Някаква перверзна част от съзнанието му искаше да узнае целия ад, през който е преминала.
— Събличаха ни съвсем голи пред мъжете. Третираха ни като добитък. Ако роптаехме, ни биеха. — Тя преглътна мъчително. Люсиен чувстваше всяко нейно движение на рамото си. — Някои от жените се продаваха, за да си откупят по-добро отношение — продължи Катрин. — Повечето от тях дори не осъзнаваха къде се намират или какво правят с тях.
Когато погледна към него, очите й бяха измъчени и тъмни.
— Не мога да се върна там. Никога. Предпочитам да умра.
Сърцето му натежа от мъка. Притисна я още по-плътно към себе си, погали косата й. Искаше да я накара да забрави. Катрин обгърна с ръце врата му и облегна глава на силните му гърди.
— Няма да се върнеш там — прошепна той. — Обещавам ти, Катрин.
Тя не му отговори, само си пое накъсана глътка въздух. Когато осъзна колко близо са един до друг, Катрин се отдръпна смутено и бледа руменина плъзна по лицето й.
— Простете. Не исках да ви досаждам с истории от моето минало.
— Не ми досаждаш.
Очите й се заковаха на лицето му. Някаква искра припламна между тях. Катрин стана от креслото и отстъпи крачка назад. Люсиен разбираше какво изпитва тя — долавяше дълбокото, чувствено напрежение, която внезапно се бе установило във въздуха около тях. В момента изпитваше не просто желание да я успокои, а страстно да я сграбчи в ръцете си.
Той изруга наум. Нямаше право да я желае. Имаше задължения, имаше установен начин на живот и планове за бъдещето. А в неговото бъдеще нямаше място за Катрин Грей. А дори и да имаше, той не го искаше. Не влизаше в плановете му да се обвърже с жена като нея. Искаше сладко, покорно и мило същество като Алисън Хартман.
— Става късно — прошепна неуверено Катрин. — По-добре е да вървя в стаята си.
— Да… И аз ще се оттегля след малко. — Но маркизът се питаше дали ще съумее да заспи. Или ще лежи неспокойно в тъмнината и ще си представя неповторимото изживяване да усеща гърдите на Катрин Грейсън, опрени в своите, и погледа в очите й, когато бе прошепнала неговото име.
5
Уинифред Монтен Девит погледна през прозореца на спалнята си. Долу, в градината, племенникът й Люсиен се разхождаше по чакълестите пътеки заедно с Катрин Грейсън. Уини разбираше, че той се чувства привлечен от момичето, и имаше защо. И двамата бяха интелигентни хора със силна воля. Хора, които знаят какво искат и как да го постигнат.
Катрин бе твърдо решена да продължи обучението си по медицина, без значение, че обществото не одобряваше подобно увлечение у една млада дама. Детството й и ранната смърт на майка й и сестра й бяха породили у нея интерес, който не можеше да потисне. Тя вече бе изстрадала достатъчно заради неприемливото си занимание, но Уини твърдо вярваше, че дори престоят й в онази лудница не би могъл да убие жаждата й за нови знания.
Люсиен, от своя страна, бе не по-малко непоколебим в постигането на желанията си. Той искаше да запази чисто името Личфийлд и семейната титла, да увеличи продуктивността на земите и цената на владенията си и да изгради бъдеще за своите синове. Това бяха неговите планове занапред и каквото и да се случеше, нямаше да се отклони от пътя си.
Катрин нямаше нищо общо с представата му за негова съпруга и следователно нямаше място в живота му. Той не одобряваше интереса й към медицината и го намираше неприличен за една благовъзпитана дама. Уини смяташе, че дълбоко в себе си той страда от отношението на майка си. Шарлот Стантън Монтен бе не по-малко красива млада жена, която бе отказвала да следва законите на обществото.
Необикновеният й чар бе покорил бащата на Люсиен от момента, в който я зърна за първи път, и той се бе влюбил в нея диво, безусловно, с цялото си сърце. Но за разлика от Катрин Грей, Шарлот бе егоцентрична и разглезена. Още от дете бе мечтала да стане актриса — нещо недопустимо за дъщеря на граф. Но Шарлот жадуваше внимание, както цветята жадуват вода и би сторила всичко по силите си, за да постигне своята мечта. В крайна сметка тя избяга с някакъв италиански граф, изоставяйки дванадесетгодишен син и съкрушен съпруг, който бързо се пристрасти към опиума и почина твърде млад.
Уини смяташе, че всеки път, когато погледне към Катрин, Люсиен вижда същата силна жена, каквато бе и неговата майка, чувстваше към нея същото фатално привличане, каквото баща му бе изпитвал към Шарлот, и несъзнателно се бореше с чувствата си.
