Лицето й още повече пребледня. Олюля се на краката си и Люсиен посегна да я подкрепи. Катрин се изправи и се отдръпна от подкрепата на силната му ръка.
— Исках само…
— Нека предположа — искала сте просто да продължите обучението си.
Тя изправи гордо рамене, но очите й излъчваха страдание и страх. Да, Катрин се страхуваше от него.
— Някои жени се интересуват от бродерия и рисуване. Аз се интересувам от средствата за лечение. Какво толкова лошо има в това?
— Ако наистина доктор Кънингам ви е обучавал, защо просто не се е изправил във ваша защита?
— Опита се. Но вуйчо ми го заплашваше. Дъглас Рот направи живота му толкова невъзможен, че накрая доктор Кънингам се изсели от града. Оттогава не съм чувала нищо за него.
— Ако допуснем, че това е истината, какво друго пропуснахте да ми кажете?
Миглите й трепнаха, натежали от сълзи.
— Нищо! Кълна се — няма какво друго да добавя. Щях да ви кажа… останалото, но се боях от онова, което щяхте да си помислите. Знам какво мислите за моите интереси. Боях се, че ако узнаете, няма да ми помогнете, а аз отчаяно се нуждаех от помощта ви. — Очите й се спряха на лицето му — огромни зелени очи, пълни с болка и отчаяние. — И все още се нуждая.
Нещо в този поглед го разтърси. Катрин Грейсън несъмнено беше най-необикновената жена, която някога бе срещал. Но той й повярва. И със сигурност проумя, че не е ненормална. Различна, твърде решителна и интелигентна, но не и луда.
— А лейди Мюриъл? Какво мисли тя за всичко това?
— Тя никога не ме е харесвала. Аз съм с четири години по-голяма от нея и никога не ме е чувствала близка. По някакви причини изпитва ревност към мен, но не разбирам защо.
— Има ли нещо друго, което бихте искали да допълните? — попита той и цялото й същество потръпна под силата на напрегнатия му поглед.
Катрин поклати глава.
— Не, милорд — отвърна меко тя. — Все пак ще ви напомня, че ако решите занапред да ми откажете помощта си, дадохте дума да ме оставите да си отида. Надявам се да спазите обещанието си.
Пред очите му изникна Катрин, каквато я бе видял за първи път — дрипава и мръсна, гладна и изтощена. Не можеше да понесе мисълта, че би могла отново да изживее всичко това. Люсиен прочисти гърлото си, внезапно почувствал гласа си като чужд.
— Ще останете тук, както се разбрахме. Дънстън е далеч по-силен с тези допълнителни доказателства срещу вас, но рано или късно ще намерим начин да му се противопоставим.
— Вие… все още сте склонен да ми помогнете?
— Точно така, лейди Катрин.
Нещо в позата й сякаш се скова.
— Вярвате ли, че съм ненормална? Трябва да зная истината.
— Няма значение какво мисля аз. Сега най-важното е…
— За мен има значение, милорд.
Люсиен поклати глава.
— Не, Катрин, не вярвам, че сте изгубили разсъдъка си.
По лицето й видимо премина тръпка на облекчение. Тя кимна и избърса сълзите си. Люсиен се улови да се взира в устните й и дишането му се учести. Забеляза как кичур от дългата й кестенява коса се изплъзна от стегнатия кок и погали нежната кожа над деколтето й. Изруга наум, когато почувства тялото си да се втвърдява под стегнатата материя на панталона.
— Това е всичко, мис Грей. — Опита се да прозвучи с равнодушие, макар да не го се чувстваше.
— Благодаря ви, милорд.
Той не й отговори. Докато я гледаше как напуска кабинета, продължаваше да вижда плътните й розови устни, нежните съблазнителни гърди и проклинаше деня, в който я откри в своята карета.
Катрин седеше, свита на кълбо, на любимото си място под прозореца в библиотеката. Поглъщаше жадно дебел том, озаглавен „За раните и тяхното лечение“. Голяма част от книгите в библиотеката бяха писани преди повече от век, но през последните сто години медицината бе слабо напреднала и винаги можеше да открие нещо, което да й бъде полезно.
Мислите и се откъснаха от книгата и се върнаха към маркиза и техния разговор сутринта. Макар че Личфийлд отново бе застанал зад нея и тя му бе безкрайно благодарна затова, неодобрението му беше повече от очевидно. И може би бе прав. Катрин никога нямаше да стане истински лекар, без значение колко дълго и упорито залягаше над книгите. А в действителност тя дори и не го желаеше. Всичко, което искаше още от дете, бе да чете колкото е възможно повече в тази необятна област, каквато бе медицината, и да може да помага на хората, когато имат нужда от нея.
Погледът й се плъзна по страниците на книгата, според която огнестрелните рани са отрова за организма заради барута и човек би трябвало да обгори мястото с отвара от нагорещено олио от бъз, смесен с малко териак1. Наскоро бе прочела друга книга, написана от някой си Пиър, който се обявяваше против подобен метод и препоръчваше раната да се намаже със смес от яйчен жълтък, розово масло и терпентин — процедура, която бе далеч по-безболезнена. Искаше й се доктор Кънингам да беше тук, за да я посъветва кой е по-добрият метод.
И все пак, надяваше се, че скоро няма да й се наложи да лекува рана от куршум.
Катрин продължи да поглъща жадно страниците, а часовникът тиктакаше, времето течеше и постепенно тя се унесе в сън. Вероятно бе потънала в дрямка, защото някъде Между медицинските съвети в „За раните“ и спомените й за препоръките на Пиър, бе започнала да сънува.
Отново беше в задушната си килия в „Сейнт Бартоломю“, а с нея бе и едно дете, седемгодишният Майкъл Бартоломю, къдрокосо сираче, кръстено на двамата светци. Една от жените в клиниката ги бе видяла насън в нощта на неговото раждане. Тя беше сигурна, че той е ангел, изпратен на земята — и момчето наистина приличаше на божи пратеник със златистата си косица и дълбоките зелени очи, въпреки че след като поотрасна рядко се държеше така. Бартоломю бе също името на светецът, дал името на болницата, в която бе роден.
Катрин разроши мръсната му русолява коса я почувства малката му ръчица да докосва нейната. Майка му бе починала само няколко дни след раждането, поверявайки го на грижите на една от пациентките в клиниката, Клео, която все още имаше мляко от детето, което бе загубила. Просто една сутрин се бе събудила в бедняшкия си апартамент в Лондон и бе открила мъничкото бебешко телце, задушено в мръсния дюшек на пода. Това я бе довело до пълна лудост — Клео бе разкъсала дрехите си, оскубала косите си и се бе втурнала напълно гола по улиците на града. А накрая се бе озовала в „Сейнт Бартоломю“.
През първите години от живота му тя се бе грижила за Майкъл като за собствен син, а после се затвори напълно в себе си. Отказваше дори да разговаря с момчето и то бе оставено на грижите на останалите пациентки в клиниката. Катрин не знаеше защо детето така бързо се бе привързало към нея. Но докато беше откъсната от света, то бе единственото й щастие.
— Чуваш ли? — попита Майкъл, втренчил в нея огромните си очи. — Май че идат пазачите.
Катрин почувства ледена тръпка да се разлива по гърба й.
— Кой… кой ден сме днес?
— Гаден петък — отвърна й троснато Майкъл. — Идат да ни отведат на баня.
— О, господи. — Тя мразеше последния петък от месеца, макар че той бе единственият й ориентир във времето. От един отвратителен петък до следващия минаваше точно един месец. Това бе последният петък от септември. Катрин си отбелязваше датата върху стената. Ключът издрънча в бравата и тежката стоманена врата се отвори. Майкъл бе единственият, на когото бе позволено да се движи свободно из коридорите и килиите, и сега момчето побягна навън с надеждата да избегне онова, което за нея бе абсолютно задължително.
