Катрин се вторачи в лицето му и най-после кимна. После му обърна гръб. Той дочу леля си да плаче в дъното на стаята и този звук отнесе последните останки от самоконтрола му.
Маркизът се обърна заплашително към доктор Блекмор.
— Ще ви държа лично отговорен за отношението към тази жена. Ако нещо й се случи — каквото и да е то — ще отговаряте пред мен. А тогава и цяла бригада от надзиратели няма да е в състояние да ви спаси от моя гняв.
Лицето на лекаря посивя като напудрената му коса, но той кимна утвърдително.
— Ще се погрижа да получи най-добрите грижи, на които сме способни, ваша светлост.
Което означаваше почти нищо за място като „Сейнт Бартоломю“. Люсиен почувства стомахът му да се преобръща. Докато я гледаше да се качва в каретата отвън, изпитваше непреодолимото желание да размаже с юмрук надменното лице на Блекмор. Той погледна Рийвс, застанал в дъното на коридора. Икономът изглеждаше не по-малко разстроен от леля му.
— Подготви каретата ми. Тази вечер заминавам за Лондон.
— Да, милорд.
Леля Уини пристъпи към него и се вкопчи в ръката му.
— Идвам с теб. Трябва да съм там, в случай че Катрин има нужда от мен.
Люсиен не се опита да спори с нея. Погледът в очите й и сълзите по лицето й му подсказаха, че би било безсмислено.
Облечена в обичайната бяла вълнена нощница с кървавочервена лента около врата, Катрин вървеше по коридора към килията си. Без да обръща внимание на противната воня на немити тела, урина и изпражнения, тя вървеше с гордо вдигната глава и се опитваше да се пребори с напиращото в гърдите й чувство за поражение. Нямаше да плаче отново — нито сега, нито занапред. Нямаше да им достави това удоволствие.
— Хайде, момиче, размърдай се! — Дебелата надзирателка я блъскаше надолу по коридора. — Няма цял ден да ти се правя на камериерка. Знаеш къде се намираш, нали?
Без да й обръща внимание, Катрин продължи напред.
— К’во ви става, ваше височество? Няма ли прислуга, която да ви обслужва, докато се киприте на шибаното си кресло? Няма ли лакеи, които да ви поднасят вкусна храна на сребърни подноси?
Надзирателката отново я блъсна в гърба и Катрин залитна. Когато се съвзе, тя изправи гордо рамене и продължи бавно да върви напред. Почти бяха стигнали до килията й, когато дочу шум от бързи стъпки и някой извика нейното име.
— Катрин! Катрин, ти се върна! — Това бе единственият глас, който се радваше да чуе в този отблъскващ свят.
Тя се обърна пред вратите на килията си и протегна ръце към момченцето. Сълзи отново изпълниха очите й и този път тя не ги преглътна. Това бяха сълзи на радост, че отново чувства мъничкото телце на Майкъл, притиснато здраво в прегръдката й. Господи, досега дори не бе осъзнавала колко много й е липсвал.
Надзирателката се намръщи, но отстъпи крачка назад и за миг ги остави сами. Дори дебелата мис Уигинс не бе имунизирана срещу чара на русокосото хлапе. Катрин го прегърна с всичката си сила, после отстъпи назад, за да огледа мършавото му телце.
— Господи, Майкъл, виж само колко си пораснал!
Той вдигна към нея сияещи очи. Кичур от светлата му коса стърчеше право нагоре.
— Сериозно? — Отново бяха подстригали късо косата му, за да не става на възли.
Тя кимна и му се усмихна.
— Мисля, че си пораснал поне с два инча.
Майкъл щастливо се разсмя. Знаеше, че е лъжа, но му се искаше да бъде истина.
— Като порасна голям — ухили се той и хвърли дяволит поглед към надзирателката, — ще се пръждосам оттук и никой няма да може да ме спре.
— Само че няма къде да идеш — обади се дебелата пазачка. — Така че стига си дрънкал и отивай да си вършиш работата. — Но в гласа й нямаше гняв. Тази емоция бе запазила за Катрин. Мис Уигинс грубо я напъха в килията, а вратата се захлопна зловещо зад гърба й.
Катрин се приближи до прозорчето и погледна през металната решетка. Надзирателката се отдалечаваше по коридора, а кафявата й ленена пола се полюшваше около дебелите й глезени. Майкъл обаче остана отвън, втренчен в нея през дупката във вратата.
— Мислех, че си си отишла — пророни детето. — Мислех си, че вече си на свобода.
Тя премигна, за да изтрие влагата в очите си.
— Така беше, Майкъл. — Тя се насили да се усмихне. — И почти успях. Искаше ми се и ти да беше с мен. — Изненада я колко много истина се съдържаше в думите й. Може би, ако маркизът успееше да я освободи, щеше да вземе и момчето.
Катрин се бореше с обземащата я слабост. Отново бе там, откъдето беше тръгнала. Животът й изглеждаше безнадежден, както преди. Но там, в света отвън, бе успяла да спечели приятел, и може би не един. Личфийлд й бе дал дума да й помогне. Бе обещал да я измъкне от „Сейнт Бартоломю“. Искаше й се да вярва, че това ще стане. Господи, така отчаяно й се искаше да му вярва. Но в място като „Сейнт Бартоломю“ надеждата беше опасно, дори смъртоносно чувство. По-добре беше да се откъснеш, да се затвориш в себе си и да се предпазиш от ужаса, запълващ света около теб.
И все пак надеждата блещукаше в душата й като мъничка свещица, гореше както никога не бе горяла през онези мрачни месеци на уединение. Маркизът бе най-силният и най-честен човек, когото някога бе срещала. Ако някой можеше да й помогне, това бе той.
Спомни си как се разделиха — онази бърза, неочаквана целувка, която бе озарила съзнанието й, както нещо друго не би могло. Катрин прокара език по устните си и си помисли, че ако затвори очи, все още може да долови вкуса му. И все още чуваше думите му, обещанието му да я освободи и твърдостта в гласа му, докато го изричаше.
Това обещание и споменът за неговата целувка щяха да я поддържат жива, поне за известно време. Докато болката и унижението не я победяха. Тогава щеше да мисли какво да предприеме.
Люсиен седеше в офиса на адвоката си, Натаниел Уитли, разположен на „Треднийдъл стрийт“. Беше шест часа сутринта. Навън валеше, гъста мъгла бе притиснала града, а студът проникваше до мозъка на костите.
Седнал зад широкото си бюро, Нат изглеждаше сънен, а дрехите му бяха измачкани, сякаш е спал с тях. Всъщност, това бе доста вероятно, имайки предвид напрежението, на което бе подложен.
Преди пет дни Люсиен бе пристигнал в къщата на адвоката си в западната част на града, бе го измъкнал от топлото му легло и бе настоял незабавно да намери начин да освободи лейди Катрин Грей от затвора й в „Сейнт Бартоломю“.
До този момент, след пет дълги, изтощителни дни, усилията му не бяха довели до нищо.
— Иска ми се да можех да ви кажа нещо положително, милорд. — Нат бе приятен мъж към края на четиридесетте, среден на ръст и тегло. Тъмнокестенявата му коса бе посребряла по слепоочията. Върху правилно оформения му нос бяха кацнали чифт позлатени очила. — Истината е, че Дънстън е готов на всичко, за да се противопостави на освобождаването на лейди Катрин — дори ако това означава да се изправи срещу такива влиятелни особи като леля ви и вас. Веднага щом узна за вашите усилия, той поведе собствена кампания, за да ги осуети. А за разлика от вас, който винаги сте странял от политиката и обществените интриги, той е изключително силен в тази област. Дънстън има високопоставени приятели и достатъчно пари, за да унищожи всеки, който се опита да му се противопостави.
— Парите на лейди Катрин — пророни мрачно Люсиен и прокара пръсти през косата си, завързана с черна пандела на врата.
— Възможно е. Не успяхме да разкрием източника на огромните му доходи. Моите хора все още работят по въпроса, макар че няма значение чии са парите, щом има законно основание да ги контролира.
Мъчителна тръпка премина през тялото на маркиза и той се облегна уморено на стола си. Не помнеше кога за последно е ял. Всеки път, когато си помислеше за Катрин, заключена на онова място и за
