лакирания мраморен под.
— Къде е той, Рийвс?
— В кабинета си, ваша светлост. Напоследък рядко излиза оттам. Лейди Бекфорд ще се поболее от мисли по него.
Джейсън кимна и стисна зъби. Прекоси набързо коридора, почука отривисто по вратата и влезе, без да дочака разрешение. Макар да знаеше колко разстроен трябва да се чувства приятелят му, Джейсън не бе подготвен да види измършавелия, занемарен мъж, който седеше прегърбен зад бюрото си.
— Мили боже, човече — виж се на какво приличаш! — Джейсън се приближи настъпателно към бюрото и се наведе с ръце върху плота. — Кога за последно си се хранил? Ако се съди по вида ти, трябва да е било преди две седмици. Сигурно и не спиш много. Какво правиш, опитваш се да се самоубиеш ли?
Люсиен се изправи и прокара пръсти през косата си, която както никога се спускаше свободно по раменете му. Очите му бяха празни.
— Какво се опитвам да направя ли? Каквото и да е, явно не успявам. Откакто съм тук, не съм постигнал абсолютно нищо.
— Съвземи се. Не е твоя вината, че тя е затворена там. Не ти, а вуйчо й я прати в онова място.
— Аз й дадох дума да й помогна. Казах й, че ще я измъкна оттам. Изминаха близо две седмици. Можеш ли да си представиш какво би могло да се случи за две дълги, гадни седмици? — Той се облегна уморено на стола си. — Между другото, ти какво търсиш тук?
— Дойдох при теб. Леля Уини ни писа за онова, което се е случило в замъка. Мислех, че досега би трябвало да си оправил нещата и да си се върнал у дома. Но след като не получих никакво известие от теб и разбрах, че не си се върнал, реших, че може да се нуждаеш от помощ.
— Наех най-добрата помощ, която може да се купи с пари. Но не постигнах нищо.
Джейсън седна на кожения стол срещу него и протегна дългите си крака.
— Вероятно Дънстън държи в ръцете си половината от хората, които биха могли да ти помогнат. Ние дори не знаем кои са, така че не можем да им предложим повече пари.
— Не, а и не мисля, че можем да си го позволим, което е по-жалко. — Люсиен разтърка с длани лицето си, небръснато от дни. През всичките тези години, в които се познаваха, Джейсън не бе виждал приятеля си така изтощен. — Честно да ти кажа, Джейсън, чувствам се на предела на силите си.
— Зная, че звучи малко странно, след като си сгоден за друга, но защо просто не се ожениш за нея?
Люсиен поклати глава.
— Катрин не може да се омъжи за когото и да било — поне през идната година. Докато не навърши двадесет и една, не може да сключи брак без разрешението на вуйчо си. А като имаме предвид, че впоследствие съпругът й ще контролира наследството й, Дънстън едва ли ще го позволи.
Джейсън подпря замислено брадичката си и се приведе напред.
— По пътя насам имах време да помисля. Хрумна ми, че ако не намериш начин да измъкнеш Катрин от болницата, вероятно двамата с Велвет ще съумеем да ти помогнем.
Люсиен изглеждаше изненадан.
— И Велвет ли е тук?
— Уверявам те, че искаше да дойде. Ако детето не бе паднало от коня, едва ли бих могъл да я спра.
Люсиен неволно се усмихна.
— Не, не мисля, че би могъл.
— Пристигнах късно снощи. Знам, че ставаш рано и исках да говоря с теб колкото е възможно по-скоро. Дори се радвам, че Велвет не можа да дойде, защото исках да говорим насаме.
Люсиен повдигна въпросително веждите си.
— Откога имаш тайни от жена си?
— Откакто реших да ти предложа нещо незаконно.
— Незаконно? Какво, по дяволите, имаш предвид?
— Имам предвид да проникнем тайно в „Сейнт Бартоломю“ и да спасим дамата на сърцето ти.
Люсиен издаде гърлен звук, който вероятно трябваше да изразява досада.
— Тя не е дамата на сърцето ми и освен това е абсурдно да проникнем тайно в „Сейнт Бартоломю“.
— Значи си склонен да оставиш Катрин заключена там?
— Всъщност мислех да намина към дома на Дънстън. Смятам, че ако го заплаша с револвер…
— Е, това вече е абсурдно.
Люсиен се усмихна.
— Знам, но с всеки изминал ден все повече се отчайвам.
— Достатъчно ли си отчаян, за да препускаш с едноокия Джак Кинсайд? Доколкото си спомням, в горите край Касъл Ранинг има ловна хижа. Това е идеалното място да скрием лейди Катрин, докато успеем да я освободим от опеката на граф Дънстън.
Черните вежди на Люсиен се сключиха на челото му.
— Май говориш сериозно.
— Съвсем сериозно.
По изтощеното лице на маркиза най-сетне се появиха следи от някакъв интерес.
— Наистина ли мислиш, че можем да успеем?
— Едва ли е толкова трудно, колкото си мислиш. Рядко на някой му се приисква да влезе в „Сейнт Бартоломю“. Никой няма да очаква подобно нещо. Всичко, което трябва да направим, е да узнаем къде точно се намира Катрин и да я измъкнем оттам.
— Вероятно ще бъде заключена, а ние нямаме ключ.
— Няма да влезем неподготвени. Вероятно ще отнеме няколко дни да набавим информацията, от която се нуждаем. Но щом Дънстън е в състояние да си намери съучастници за по няколко дребни монети, защо и ние да не го направим? Ще трябва добре да подготвим всичко. Ще отидем до там с коне, но в покрайнините на града ще трябва да ни чака карета. — Джейсън се ухили. — Довери ми се, приятелю. Може отново да играя ролята на джентълмен, благодарение на двама ви с Велвет, но човек никога не забравя онова, което е научил под натиска на обстоятелствата.
Нещо проблесна в тъмните очи на Люсиен.
— Да бъде така, както казваш. — При тези простички думи мрачното, пораженско изражение на лицето му бе изместено от твърда решимост.
— Предпочитам жена ми да не узнава за това — добави Джейсън. — Не искам да я замесвам. И двамата знаем, че може да се окаже опасно.
Люсиен само кимна.
— Нищо няма да й казваме, както и на леля ми. За тяхно и за наше добро.
— Добре тогава, да започваме. — Джейсън погледна крадешком приятеля си, който отново приличаше на онзи самоуверен, волеви и внушителен мъж, когото познаваше. Каквито и да бяха чувствата му към Катрин Грейсън, той очевидно беше човек, който държеше на думата си и този път също възнамеряваше да спази обещанието си.
Джейсън вътрешно се усмихна, по-сигурен от всякога, че постъпва правилно. Питаше се само докъде ли ще стигне приятелят му с горещата си загриженост.
Катрин извърна рязко глава и струйка от тъмната, горчива течност потече по брадичката й.
— Не… Не искам…
— Затваряй си устата и прави каквото ти казвам! — Надзирателката изви ръката й зад гърба и безмилостно стисна челюстта й, докато Катрин не отвори уста. Горчивата течност се разля по езика чак до гърлото й и я принуди да преглътне. Мразеше вкуса на тази отвара, но харесваше начина, по който я караше да се чувства — толкова лека, безплътна и така приятно отпусната.
Надзирателката избърса потта, която се стичаше по шията й.
— Добре, така ми харесваш повече. Започваш да се научаваш на добри обноски. — Тя се изкикоти и
