— Малкият гамен ще дойде с мен. Аз ще му покажа какво означава да открадне от Отис Чийк. — Отис се опита да я заобиколи, но Катрин му препречи пътя.
— Сигурна съм, че не го е направил той. Може би, ако отново го потърсиш… — Ръката му се пресегна и силно я зашлеви през лицето.
— Ти няма да се месиш! Ясно ли е? — Той погледна към Майкъл и нещо горещо и мръсно проблесна в очите му. Момчето изглеждаше истински изплашено и страхът му се предаде и на Катрин.
Тя го избута още по-плътно зад себе си.
— Няма да ти позволя да го отведеш.
Дяволска усмивка се разля по устните му.
— Ти няма да ми позволиш? И как ще ме спреш?
— Аз ще те спра! — извика Майкъл и с всичката си сила го изрита в слабините. Отис простена и го сграбчи за слабичката ръка, поваляйки го на пода.
— Пусни го! — извика Катрин, издигна във въздуха тоягата, с която разбъркваше прането във врящия котел и с всички сили я стовари върху главата му. Отис изрева като ранено животно и освободи хватката си върху момчето, за да се насочи към нея. Удари я с цялата си мощ. Майкъл извика и скочи върху огромния гръб на пазача. Налагаше го където свари с мъничките си, костеливи ръце.
Тримата се търкаляха като кълбо по пода. Вдигна се страхотен шум и три яки надзирателки влетяха с трясък в пералнята. Щом видяха Катрин да размахва грамадната тояга, се втурнаха да раздават заповеди и настана истинска суматоха. Следващото нещо, което Катрин усети, бе как я повалят на студения каменен под, заобиколена от пазачи и надзирателки. Крещящият Майкъл бе насила изведен от помещението от една от жените. Поне той ще е в безопасност, помисли си тя, докато се бореше ожесточено. Груби ръце разтвориха устата й и някой изля горчива течност върху езика й.
След това помнеше само как я домъкнаха до килията й. Смътно си спомняше как се свлече в ъгъла. Чувстваше се замаяна и необичайно лека. Клепачите й натежаха. Предметите около нея бяха замъглени. Странно, помисли си сънено Катрин. За първи път, откакто я върнаха в болницата, се чувстваше добре… почти… щастлива. А когато се отпусна на мръсния сламеник, стените сякаш се разтвориха и се озова на затревените алеи в Милфорд Парк. От болката и унижението в „Сейнт Бартоломю“ остана само някакво чувство на вцепенение.
Катрин се облегна на стената, без да се бои от студената стена зад гърба си или от острите стръкчета слама, които боцкаха през вехтата роба. Тя затвори очи и се остави да я обземе приятното вцепенение. Сети се за Люсиен и се усмихна.
6
Дъглас Рот, граф Дънстън, седеше зад огромното дървено бюро в кабинета си. Отвън като елегантен килим се простираха моравите на Милфорд Парк, а в далечината бълбукаше игриво поточе и лъкатушеше около величествената тухлена постройка. Листата капеха от дърветата, а в голите им клони се блъскаше мразовит ноемврийски вятър. Имението обаче продължаваше да излъчва своето величие, което не се влияеше от годишния сезон. Внушителните форми и устойчивата фасада, построени преди сто и петдесет години, бяха дело на архитект Робърт Лиминдж и младия тогава Иниго Джоунс.
Дъглас извади от джоба си инкрустирана с диаманти кутийка за емфие и жадно пое една щипка. Кихна няколко пъти, после извърна поглед от прозореца и го насочи към листовете, пръснати в безпорядък по бюрото му. Почти отвсякъде го гледаше името на неговата племенница, Катрин Грейсън.
Графът осъзна, че само при мисълта за нея стиска гневно зъби. Преди пет години последният граф от фамилията, нейният баща, го бе провъзгласил за неин настойник, без да знае каква услуга му е направил. Момичето имаше огромно наследство, което бе добре дошло за нейния вуйчо, чиито оскъдни финанси вече бяха на изчерпване. Но от самото начало Катрин се бе оказала твърдоглава хлапачка, която не се поддаваше на неговите усилия да я контролира.
Дъглас се зарови в листата пред себе си. Търсеше документите от банката, които счетоводителят му бе изпратил да подпише, сметките от шивача и обущаря. Сумата беше внушителна, защото графът държеше да се облича възможно най-добре. Пред него бе също скицата за новата му карета и доста голяма сметка, която бе натрупал на яхтата на мадам Дюпре.
Никой никога не го беше питал откъде идват огромните му средства — никой освен Катрин. На останалите плащаше доста добре, за да не обръщат внимание, а в крайна сметка и самата Катрин разполагаше с внушителна сума за харчене.
Дъглас се усмихна при вида на писмото, което бе получил от доктор Блекмор, отговорник за приема на пациенти в клиниката „Сейнт Бартоломю“. След завръщането си там Катрин бе влязла в спор с един от пазачите и за пореден път бе изложила на показ своята жестока, неуправляема натура. Но, продължаваше лекарят в писмото си, граф Дънстън няма за какво да се притеснява. Племенницата му бе усмирена по напълно безвреден за нея начин и ситуацията отново е под контрол. Блекмор го уверяваше, че повече такива инциденти няма да има и че племенницата му е под непрекъснатите грижи на персонала.
В писмото нямаше и най-малкият намек за поредната „вноска“ на името на лекаря в отплата за вярната му служба. Той знаеше, че след като момичето е отново в ръцете му, Дъглас ще изпрати парите според уговорката. Нямаше защо да се споменава също, че Катрин няма да има втора възможност да избяга от клиниката.
Това вече бе минало и всякакви усилия от страна на маркиз Личфийлд да се намеси в нейна защита бяха навреме осуетени. Всичко е наред, помисли си със задоволство Дъглас. Животът му се движеше в нормалните си релси.
Сепна го тихо почукване по вратата. Графът вдигна очи и срещна погледа на дъщеря си Мюриъл, която икономът бе извикал по негово нареждане.
— Добър ден, миличка.
— Искал си да ме видиш, татко. — За миг тя се изправи и изостави обичайната си прегърбена стойка. Бе малко по-висока от Катрин — всъщност, твърде висока за жена — с ярко червена, къдрава коса и безброй лунички, обсипали носа и лицето й, които никакви усилия не можеха да заличат. Определено не беше красавица като Катрин, но му беше дъщеря, негова плът и кръв. И за разлика от Катрин бе свикнала да се подчинява на заповедите му.
— Всъщност, скъпа, исках само да разбера какво си правила миналата седмица в къщата на Мери Уилямс с онзи противен Осгуд.
Лицето на Мюриъл потъна в руменина, която почти прикри луничките й.
— Труман ми е само приятел. Дойде да посети брата на Мери.
— Добре. Радвам се да го чуя. Все пак той е втори син в семейството си. Хлапакът няма пукната пара и никога няма да има. Със сигурност не е за теб.
Тя срещна очите му само за миг, после впери поглед в краката си. Противно на модата дъщеря му бе твърде едра, но още на шестнайсет тялото й бе напълно оформено и сочно и Дънстън се надяваше това да покачи цената й на пазара за млади невести.
— Вече можеш да си вървиш. — Той посегна да намести омразната си бяла перука и махна някаква прашинка от кадифения си фрак. — Само запомни, че имам големи планове за теб и в тях няма място на нищожество без титла, каквото е Труман Осгуд.
Нещо проблесна в очите й, но само за миг. Хрумна му, че може да е било искрата на непокорството, но мигом отхвърли нелепата мисъл.
— Ще запомня, татко — отвърна кротко Мюриъл.
Тя се обърна и излезе, а Дъглас Рот отново потъна в листата на бюрото си. Животът му бе влязъл в познатите си рамки. Бъдещето му бе осигурено. Не го притесняваше дори намесата на такъв влиятелен човек като Люсиен Монтен. В момента държеше конците на ситуацията в двете си ръце.
Джейсън Сенклер изплува от мъглата и застана пред градската къща на Люсиен, разположена на „Гросвенър скуеър“. От три дни валеше и това бе превърнало пътуването му от Карлайл Хол до Лондон в истински кошмар.
Той отвърза пелерината от врата си и я хвърли в ръцете на иконома. Едри капки вода се стичаха по
