Жалко, помисли си Уини и неволно си припомни невероятната любов, която бе изживяла със своя Ричард. Макар че съпругът й не бе такъв страстен мъж като племенника й и въпреки че никога не я бе погледнал с такива жарки, горящи очи, каквито Люсиен извръщаше към Катрин, двамата бяха живели щастливо. Липсваше й близостта, която никога нямаше да постигне с друг мъж.
Тя се отдръпна с въздишка от тежките кадифени завеси. Макар и по различен начин, тя бе обичала съпруга си. А като момиче дори се бе влюбвала веднъж.
Всеки път, когато поглеждаше към Люсиен, се сещаше за Алисън Хартман и се питаше дали племенникът й някога ще научи смисъла на думичката „любов“.
Люсиен се смъкна от гърба на черния арабски жребец и подаде юздите на коняря, който подтичваше покрай него.
— Аз ще го отведа, милорд.
Люсиен потупа шията на животното, изпотено от следобедната езда.
— Доста е изморен, Тими. Заведи го на хладно и го нахрани добре.
— Да, сър.
Конят изпръхтя зад гърба му, не по-малко доволен от господаря си да се прибере у дома след дългия ден на полето. Днес бяха събрали и последното зърно от стърнищата, за да угоят гъските и останалите домашни птици. Прасетата вече бяха заклани и изпратени на пазара. Четината им се продаваше добре за четки, а и мазнината се оказа добра стока.
Люсиен вървеше спокойно към къщата, нетърпелив да се отдаде на добрата храна и на една спокойна, безоблачна вечер. Може би щеше да поиграе шах с Катрин. Вече бе открил, че тя е доста добра, а вчера дори бе спечелила.
Тази мисъл го накара да се усмихне. Никога не беше подозирал, че ще дойде ден, в който някоя жена да го победи на шах. Погледна към входната врата и усмивката му замря на устните. Рийвс тичаше като обезумял към него, черният колан на палтото му се развяваше зад гърба.
— Бързо, милорд! Дойдоха едни хора и искат… — Той спря да си поеме дъх. Напудрената му перука отскочи назад, когато маркизът разтърси ръката му.
— Какво има, човече? Какво се е случило?
— Шерифът… Той и хората му са дошли за мис Грей. Опитах се да…
Люсиен не дочака да чуе останалото. Той вече тичаше към тежката дъбова врата, а ударите на сърцето му отекваха като тропота на ботушите му. В гърдите му кипеше гняв. Когато стигна до къщата, завари пълен хаос. Катрин бе заобиколена от петима мъже, а леля Уини стоеше плътно до нея, стиснала я за ръка, и отказваше да им позволи да я отведат. Един от хората на шерифа грубо се опитваше да отхлаби здравата хватка на пръстите й върху ръката на момичето.
— Какво, по дяволите, става тук? — Гласът на Люсиен прозвуча като картечен изстрел сред създалата се суматоха. Той спря само на няколко крачки от най-едрия сред мъжете, който очевидно бе началникът. — Влезли сте в дома ми без разрешение — продължи маркизът с най-суровия си тон. — Нанасяте обида на мой гост. Незабавно освободете мис Грей! — Все още не бе погледнал към Катрин и никак не му се искаше. Знаеше как ще се почувства, когато види ужаса в очите й. Не можеше да си позволи и миг на слабост. В следващите няколко минути щеше да се нуждае от цялото си красноречие.
— Съжалявам за неудобството, което ви причиняваме, ваша светлост. Аз съм шериф Пъркинс — каза едрият мъж със силно напудрена коса. — Човекът вдясно от мен е Хенри Блекмор, който отговаря за приема на пациенти в клиниката „Сейнт Бартоломю“. — Шерифът посочи слаб мъж с дълъг нос и мрачно, изпито лице. — Тази жена е лейди Катрин Грейсън. Търсим я от известно време насам. Трябваше да положим доста усилия, за да я открием при вас. Дойдохме да я върнем в болницата.
Катрин издаде приглушен звук, но Люсиен все още отказваше да я погледне.
— Тази жена се казва Катрин Грей. Тя е гостенка на моята леля. Понеже очевидно има някаква грешка, искрено ви съветвам да си вървите.
— Съжалявам, ваша светлост, но не можем да го сторим. Доктор Блекмор познава пациентката вече повече от десет месеца. Той разпозна в нея лейди Катрин Грейсън.
И тогава Люсиен най-после я погледна. Видя я да се олюлява към леля Уини, която все още не пускаше ръката й. Двама от стражарите продължаваха да стоят неотлъчно до нея, а друг пазеше на няколко крачки от тях. Лицето й бе бледо, а очите — огромни и прозрачни, като камък, покрит с мъх и хвърлен на дъното на някой поток.
— Настоявам, че е станала някаква грешка. Заповядвам ви моментално да напуснете дома ми. — Мъжете не се помръднаха, нито пък отпуснаха ръцете на Катрин. Люсиен искаше да ги прогони, да я измъкне от грозната им хватка и да я отведе някъде, където ще е в безопасност. Той обаче потисна безсмисления си порив и възстанови железния си самоконтрол.
— Господа, предупреждавам ви, че ако продължите да се държите по този начин, последиците няма да са по вкуса ви.
— Опасявам се, че не разбирате, милорд. Тази жена е заплаха за вас и семейството ви. Тя едва не е убила дъщерята на граф Дънстън. За ваше и за нейно собствено добро тя трябва да се върне в „Сейнт Бартоломю“.
— Не! — Оглушителният, сърцераздирателен писък на Катрин отекна във фоайето. Бореше се ожесточено със стражаря и несъзнателно ръцете му се свиха в юмруци. — Не съм се опитала да я убия — викаше Катрин. — Тя се разболя, това е всичко. Беше нещастен случай, кълна се!
— Отведете я — нареди на хората си шериф Пъркинс.
— Не! — Люсиен решително се изправи пред вратите. — Никъде няма да я водите. Тя е гост в тази къща и никъде няма да върви.
Лицето на шерифа придоби сурово изражение.
— Ние сме петима, маркиз Личфийлд. Нима искате да мерим силите си? Тази жена е заплаха за обществото. Имаме заповед да я върнем в клиниката и точно това възнамеряваме да направим.
— Люсиен? — Разстроена, леля Уини се обърна към него, сякаш очакваше да намери някакво разрешение. Но изправен пред готовите на бой шериф, лекар и трима наемни пазачи, той не виждаше никакъв изход. Дори да извикаше на помощ прислугата, мъжете просто щяха да се върнат. По-добре беше да разреши този проблем веднъж завинаги. Той насочи вниманието си към Катрин, която изглеждаше напълно сломена.
— Няма да позволя да те държат дълго там — каза й, опитвайки се да говори убедително. — Веднага заминавам за Лондон. Само след ден или два ще те измъкна от онова място.
Катрин се взираше невиждащо в пода, сякаш изобщо не го чуваше.
Люсиен разтърси раменете й.
— Чуй ме, по дяволите. Няма да им позволя да те наранят. Скоро ще уредя нещата и ще те измъкна оттам.
Тя го погледна, но му се стори, че в действителност не го вижда.
— Не бих могла да го понеса отново — прошепна задавено тя. — Предпочитам да умра, отколкото да се върна там. — Очите й срещнаха неговите и онова, което прочете в тях, го ужаси. — Чуваш ли? Предпочитам да умра.
Страх, какъвто не бе изпитвал никога досега, стегна гърдите му. Той разбра какво му казва Катрин и й повярва. Попаднеше ли отново на онова място, тя щеше да умре, ако се наложеше дори от собствената си ръка.
Пъркинс посочи вратата и кимна на хората си да я отведат. Щом понечиха да изпълнят нареждането му, Люсиен стъпи пред тях и им препречи пътя. Той посегна към нея, повдигна нежно брадичката й, притисна лицето й между дланите си и ожесточено я целуна по устата.
— Чуй ме, Катрин. Ще те измъкна оттам — давам ти честната си дума. Не прави нищо, докато не дойда да те взема. Разбираш ли?
Катрин прокара език по устните си и долови неговия вкус. После за първи път го погледна така, сякаш наистина го вижда.
— Ти само намери начин да оцелееш — добави той. — Аз ще те измъкна! Обещавам ти, че ще намеря начин!
