страданията, които вероятно бе принудена да търпи, апетитът му мигом се изпаряваше. Не можеше и да спи. Всеки път, щом затвореше очи, си представяше как я събличат гола, а пазачите хвърлят похотливи погледи към мъничките й заоблени гърди. Спомняше си отчаяния й вик за помощ и този звук прорязваше като с нож сърцето му и го изтръгваше от съня, дори когато успяваше да заспи.
Той се размърда на твърдото кожено кресло.
— Как са я открили?
— Някой слуга им е подшушнал. Доколкото знам, в нощта, когато сте пристигнали в замъка, около вас е имало доста прислужници. А по вашите думи това е било запомнящо се събитие.
Люсиен кимна едва доловимо. Сам той бе стигнал до подобно заключение. Като последния глупак се бе надявал нищо да не стигне до ушите на Дънстън, докато не поеме нещата под контрол.
— Каква ще бъде следващата ни стъпка? — попита той с надеждата да им е останал някакъв резервен ход.
— Не съм сигурен. Колкото повече информация натрупаме, толкова повече се увеличава шансът ни да се сдобием с нещо, което да ни помогне. Опитвам се също да открия онзи доктор Кънингам, който лейди Катрин е споменала, но до този момент и тук удрям на камък.
Люсиен се почувства обезсърчен.
— Измина почти цяла седмица. Трябва да я видя, да й внуша да има търпение. Тя трябва да знае, че не сме се предали, че все още се опитваме да й помогнем.
Нат поклати унило глава.
— Няма да ви пуснат вътре. В това отношение Дънстън е непреклонен. Не са й позволени никакви посещения — твърде е опасна. Поне така твърдят Дънстън и доктор Блекмор.
Люсиен стисна зъби.
— Блекмор. Този дребен хищник ще трябва да е благодарен, ако не го убия. Що се отнася до Дънстън — все още не съм измислил наказание, което да е достатъчно жестоко за него.
Нат свали очилата си и ги остави върху купчината разпилени листа пред себе си.
— Трябва да се успокоите, Люсиен. Вие с леля ви сте единствената надежда на това момиче. Трябва да запазите разума си непомрачен. Дънстън е хитър и потаен. Способен е да използва срещу вас всеки погрешен ход.
Люсиен въздъхна. Умората го смазваше.
— Очаквах всичко това да се окаже лесно. Мислех си, че бързо ще я измъкна оттам. Не знам колко дълго ще издържи.
Нат се изправи и се наведе напред с ръце върху бюрото.
— Правите всичко по силите си. Никой не може да иска повече от това.
Но това се оказваше недостатъчно. Трябваше да намери начин да й помогне. Люсиен нямаше представа как е станало така, че Катрин Грейсън означаваше толкова много за него. Но както и да се бе случило, възприемаше Катрин като своя приятелка, а той не бе човек, който изоставя приятелите си в беда.
— Благодаря ти, Нат. Благодаря за всичко, което направи.
— Всичко е наред — любезно отвърна приятелят му. — Несправедливостта ми е не по-малко противна, отколкото на вас, особено когато се отнася до невинна млада жена. Освен това никак не ми допада Дъглас Рот.
Люсиен се усмихна едва доловимо. После просто стана и се насочи към вратата.
— Маркиз Личфийлд?
Люсиен спря и погледна през рамо.
— Опитайте се да поспите — каза твърдо Натаниел. — Бихте могъл също да хапнете нещо. Едва ли ще успеете да помогнете на момичето, ако се разболеете.
Люсиен отвори вратите и излезе в коридора. Нат беше прав. Трябваше по-добре да се грижи за себе си. Каза си, че е крайно време да отиде на „Сейнт Джеймс Стрийт“, да посети любимия си клуб и да си поръча нещо за ядене. Идеята тъкмо бе започнала да му допада, когато пред погледа му изникна образът на Катрин — мръсна и гладна, с очи, пълни със страх и отчаяние. Той потисна нерадостните мисли и се качи в каретата си, но не тръгна към „Сейнт Джеймс“.
Изведнъж му се догади от самата мисъл за храна.
Изминаха осем дни. Осем безкрайни, унизителни дни без всякаква вест от Люсиен. Може би маркизът вече бе забравил за съществуването й. Може би никога не бе възнамерявал да й помогне. А може би бе разговарял с вуйчо й и Дъглас Рот го бе убедил, че наистина е ненормална.
Каквато и да бе причината, надеждата, която я бе крепяла, постепенно започна да избледнява. Само малкият Майкъл бе в състояние да поддържа духа й. Смехът му, отекващ в мрачните, задушливи коридори на лудницата, й даваше сили и воля да продължи. Тя се бореше с отчаянието, което я притискаше като тежка стоманена стена. Защо този път се чувстваше толкова по-зле, отколкото преди?
Може би защото, макар и за кратко, се бе докоснала до живота, на който се бе радвала преди смъртта на баща си — да се събужда всяка сутрин сред приятели, в дом, пълен с уют и топлина. А може би просто проваленото й бягство й бе помогнало да види ясно истината. Дори да успееше да избяга, без значение къде ще отиде и колко далече ще се скрие, вуйчо й щеше да намери начин да я открие. Той не можеше да рискува и да я остави на свобода. Нуждаеше се от парите й и щеше да направи всичко, за да ги задържи.
Дочу звук от стъпки по коридора. Вече не се боеше от пазачите, не както преди. В деня на тяхната раздяла маркизът бе постигнал поне едно нещо — доктор Блекмор бе потресен от заплахите му. След завръщането им в „Сейнт Бартоломю“ той строго бе инструктирал пазачите да не я докосват. Вече не се страхуваше, че някой може да я изнасили, което не означаваше, че ако се опита да говори свободно, няма да изпита острия език или плесника на някоя от надзирателките.
А можеше да стане и по-лошо, откри Катрин в деня, в който се опита да защити малкия Майкъл от един пазач. Работеше в пералнята, приведена над огромен стоманен леген, пълен със вряла вода и стотици дрипави нощници, по-мръсни дори и от нейната.
И тогава дочу отчаяните писъци на Майкъл някъде надолу по коридора.
— Разкарай се, гадняр такъв! — крещеше детето и Катрин потръпна от думите му. Бедният Майкъл вече знаеше всяка неприлична дума в английския език. Благодарение на пазачите бе развил силен провинциален акцент. Представяше си какъв ще бъде животът му, ако някога се озовеше в истинския свят, извън зловещите стени на болницата.
През отворената врата видя детето да завива зад ъгъла и да се насочва към нея. Едър, мускулест пазач на име Отис зави зад ъгъла веднага след него, а от устните му се сипеха грозни ругатни.
— Ах ти, малка отрепко! Само да те пипна и ще ти насиня задника от бой!
Майкъл не спря да бяга, но лицето му пребледня. Вече не помнеше колко бой е изял през живота си, повечето пъти за незначителни пакости. Катрин винаги бе смятала, че този човек, Отис, само си търси извинение да го набие. Изглежда му се струваше вълнуващо да измъчва някой, по-слаб от него. А когато погледнеше към Майкъл, в очите му проблясваше странен пламък. Сякаш искаше нещо от момчето и само чакаше благоприятен момент. Катрин беше чувала, че някои мъже предпочитат други мъже пред жените. Тя нямаше представа как се получават нещата между тях, но се питаше дали Отис не е именно такъв човек и дали в главата му не се въртят порочни мисли за Майкъл.
Майкъл профуча покрай нея и се скри зад гърба й. Дишаше тежко, когато мъничката му ръчица се вкопчи в робата й.
Отис дотърча след миг. Косматите му гърди се повдигаха неравномерно.
— Този шибан малък крадец ми открадна портфейла!
Русокосата главица на момчето надникна иззад нея.
— Не е вярно, гаден лъжец такъв!
Отис посегна да го сграбчи, но Майкъл умело отскочи встрани, като внимаваше да държи Катрин между себе си и пазача.
— Майкъл твърди, че не го е взел! — каза тя и се изправи, за да защити детето. — Няма ли вероятност да си го забравил някъде?
Острият поглед на Отис я прониза като стрела.
