разтърси сланинестото си тяло.
— Ще свикнеш, с малко помощ от добра приятелка. — Мис Уигинс взе чашата, в която всеки ден смесваше тъмното прахче с малко вода. — Днес имаш посетител. Малкият Майкъл иска да те види.
Катрин напрегна паметта си, за да си спомни чие е това име. Постепенно в съзнанието й се оформи образът на русокосото детенце.
— Майкъл…?
За миг си бе помислила, че може да е Люсиен. През последните няколко дни често го виждаше в съня си, спомняше си целувката му и долавяше вкуса й върху устните си. В сънищата й той изплуваше като приказен рицар от мрака, за да я отведе от „Сейнт Бартоломю“. И я целуваше отново и отново, и, господи, беше толкова приятно.
Но се радваше да види Майкъл. Беше й липсвал през изминалите няколко дни… а може би бяха седмици — нямаше представа. Съзнанието й бе толкова замъглено, че не различаваше кога завършва един ден и започва следващият. Всъщност вече не искаше да знае.
— Катрин? — Майкъл приклекна на мръсния сламеник до нея. — Вече не идваш да си играем. Сърдиш ли ми се, Катрин?
— Не… Майкъл… Разбира се, че не. — Пропусна да му припомни, че никога не е имала време да си играе с него. Винаги бе заета да бърше подове или да пере, да кърпи дрехите на надзирателките или да готви в кухнята. И все пак обикновено си бъбреха, докато тя работеше, а Майкъл си играеше някъде около нея.
— Просто съм… малко изморена… това е. Мис Уигинс… ми позволи… да си почина.
Застанала до вратата, дебелата надзирателка промърмори нещо в знак на съгласие.
— Майкъл, почукай по вратата, като решиш да излизаш. — Тя заключи килията, въпреки че Катрин не би могла да избяга дори и да искаше.
Майкъл приседна до нея върху бодливата слама.
— Искаш ли да ти попея? — попита я детето. — Научих нова песничка. Ако искаш, ще ти я изпея. — Катрин кимна. Спомняше си, че докато работеше, му пееше, за да заглуши писъците на жените отдолу. Беше го научила да пее „Грийн Слийвс“ и даже понякога я пееха заедно.
Майкъл запя новата си песен, гласчето му бе високо и трепереше от вълнение.
— Майкъл! — Колкото и да беше замаяна, Катрин разпозна една от нецензурните песнички, които едва ли бяха подходящи за дете на неговата възраст. — Майкъл… не бива… на пееш такива песни. Не е… прилично.
— Защо? — Той се обърна да я погледне, а златистите му вежди почти се сключиха на челцето му. — Старият Сами Дингъл ме научи. — Това бе един от пазачите. — Той е бил моряк.
Катрин се опита да се съсредоточи върху онова, което Майкъл й говори, но мислите й някак се изплъзваха и все се връщаха към целувката на Люсиен и неговия вкус.
Майкъл дръпна ръкава на робата й.
— Искаш ли да играем карти?
— Какво?
— Попитах те дали искаш да поиграем на карти. — Той пъхна ръчичка в ризата си и извади зацапано тесте карти за игра. — Сами ме научи да играя карти. Подари ми ги да се упражнявам. Хайде на бас, че ще те победя.
Катрин не му отговори. Чувстваше се твърде сънена за игра и дори не забеляза, когато Майкъл отново я дръпна за ръкава.
— Не искаш ли да поиграем?
— Не сега, Майкъл.
— Ти никога не искаш да си играем. Не искаш да се забавляваме. — Катрин не бе чула кога е почукал по вратата, но я чу да се отваря, само че клепачите й бяха твърде натежали и дори не можа да отвори очи.
Зарови се още по-дълбоко в мръсната слама и облегна глава на стената. Робата й се бе вдигнала над коленете, но нямаше сили да я смъкне надолу. Устата й пресъхна. Тя навлажни устни, които й се сториха странно вцепенени, и видя че ръцете й треперят.
Тялото й бе невероятно леко и сковано, но сънят… о, сънят й бе така прекрасен. Със затворени очи Катрин се отдаде на горещата целувка на маркиза.
7
Облечен в прилепнали черни бричове, високи черни ботуши и черен жакет, който покриваше белите ръкави на ризата му, Люсиен вървеше към конюшнята зад градската си къща. До него уверено крачеше Джейсън, облечен също в черно.
Бледата светлина на луната се прокрадваше през пластовете гъсти облаци, надвиснали над града. В пълна тишина двамата се метнаха на конете си — любимия кон на Джейсън, Блеки, и безценния жребец на Люсиен, Блейд. Минаха по най-тъмните странични улички на Лондон и се насочиха към масивна постройка с каменни стени, разположена на малко хълмче в покрайнините на града. Това бе лудницата „Сейнт Бартоломю“.
Оттатък болницата, на пътя, който водеше към Съри, ги чакаше впрегната карета. Тя щеше да откара лейди Катрин Грейсън на сигурно място, в ловната хижа на Люсиен, построена в горите край Касъл Ранинг.
Трябваше само да стигнат дотам.
Люсиен стисна упорито зъби. Какво ли ги чакаше в „Сейнт Бартоломю“? Дали не бяха измъчвали Катрин? А ако свареше някой от пазачите да се гаври с нея? Той изруга безмълвно. Не бе забравил грозната си заплаха. Ако Блекмор бе позволил да й сторят зло по някакъв начин, щеше да се изправи лице в лице с неговия гняв и да си понесе последствията. Дори за миг не се запита защо мисълта за нейното страдание толкова го разстройва или по какъв начин Катрин е успяла да стопи дистанцията, която той винаги поддържаше между себе си и останалия свят. В момента единствената му грижа бе да я измъкне оттам.
Блейд се стресна, когато от тясната уличка побягна някакво улично куче на кафяви и бели петна. То жално скимтеше, докато пазачът на близката кръчма го замеряше с каквото свари.
— И да не си се върнал повече, безполезна твар такава! — Мъжът размаха огромния си юмрук, после се обърна и потъна в сградата, а вратата се затръшна зад гърба му.
Люсиен пришпори коня си напред и Джейсън го последва. От ноздрите на животните се сипеха бели лепкави облачета, докато си пробиваха път по прашната улица. В тази част на града нямаше паваж, а само тесни пътечки, поръсени с чакъл. Във въздуха се носеше тежка миризма на гниеща мърша и дори ноздрите на Блейд се свиваха с отвращение. До вратите висяха дрипави просяци, а пияни моряци залитаха и пееха мръсните си песни.
Продължиха напред и околността започна да се променя. Все по-рядко се срещаха постройки, а уличките не бяха така мръсни. Встрани от пътя бе избуяла гъста трева. Зловеща постройка изплува на отсрещния хълм от мрака на нощта — болницата „Сейнт Бартоломю“.
Не за първи път Люсиен виждаше тази сграда. Бяха идвали преди два дни, за да проучат околността на дневна светлина и да съставят план за действие. Задната врата им се стори най-подходяща за проникване в болницата. Джейсън се насочи към нея и Люсиен също пришпори коня си натам. Входът се охраняваше само
