от един пазач, който се поклащаше полузаспал на поста си. Джейсън бе прав — нямаше много желаещи да влязат в „Сейнт Бартоломю“.
Джейсън слезе от коня си и махна на Люсиен да го последва. Завързаха животните в сянката на някакво дърво.
— Брой до петдесет — нареди Джейсън. Едрата му фигура се издигаше като призрачно видение в тъмнината. — После направо влез. Дотогава ще съм обезопасил входа.
Люсиен кимна и приятелят му безшумно се отдалечи. После, докато броеше наум, отвърза тежко вълнено наметало от седлото си и го преметна през рамо. Нощта бе студена и Катрин щеше да се нуждае от топла дреха, докато стигнат до каретата. Той преброи до петдесет и се плъзна в сенките на дърветата.
Когато стигна до входа, пазачът седеше встрани с клюмнала над гърдите глава, сякаш е заспал. Люсиен предполагаше, че дрямката му ще продължи достатъчно дълго, за да се отдалечат от „Сейнт Бартоломю“. Той безмълвно прекрачи прага и видя Джейсън, който го чакаше в коридора, водещ към вътрешността на сградата.
— Информацията ни се оказа вярна. Вратата не е заключена. Да се надяваме, че източниците ни не са ни подвели и за останалото.
Дано е така, помисли си Люсиен. Всяка изминала минута увеличаваше шансовете да ги заловят. Трудно му бе да си представи изумлението на пазачите, ако заловяха херцог и маркиз, които се опитват да проникнат тайно в лудница. А още по-трудно би понесъл мисълта, че за пореден път се е провалил в усилията си да спаси Катрин.
Този път не можеше да си го позволи.
Тежката метална врата се отвори беззвучно. Люсиен мислено благодари на онзи, който се грижеше да поддържа пантите й смазани. Тежката воня на немити тела и изпражнения го удари като юмрук в лицето. Люсиен стисна зъби и се опита да не си представя Катрин, принудена да прекарва ден след ден в това отблъскващо място.
Тръгнаха надолу по коридора. Ботушите им кънтяха по сивия каменен под, но шумът им се губеше сред зловещите звуци наоколо. Някои от килиите бяха по-просторни от другите. Пациентите стенеха и се боричкаха; някои дори говореха, въпреки че отдавна бе минало полунощ и нямаше кой да ги слуша. Някаква жена хлипаше приглушено на светлината от една-единствена свещ. По-натам мъж хъркаше оглушително и дереше лицето си насън, а после се сви на кълбо върху купчина мръсна слама.
Люсиен си представи милото лице на Катрин и почувства гореща топка да се оформя в стомаха му. Тя бе тук, принудена да обитава това място, което би отблъснало и най-примитивното животно. Противната воня на урина и повърнато ставаше все по-натрапчива с навлизането им по коридора. Кръвта му кипна от дълго сдържания гняв. Катрин не заслужаваше подобна съдба. Никой не я заслужаваше.
Що за човек бе способен да заключи невинно момиче в такова окаяно, мръсно, отблъскващо място като „Сейнт Бартоломю“?
— Дънстън! — Думата изсвистя гневно от устата му. Дори не бе осъзнал, че я е изрекъл на глас. — Кълна се, че ще убия това копеле.
Джейсън го погледна, а в очите му се четяха подобни мисли.
— Има време за разплата с Дънстън. Засега най-важно е момичето ти.
Люсиен понечи да го поправи, но реши, че това може да почака. Бяха стигнали до стълбището, което водеше към втория етаж от килии, а в основата му имаше пазач на пост.
— Този го остави на мен — прошепна Люсиен и безмълвно се плъзна напред. Джейсън не се опита да го спре. Знаеше, че за приятеля му това е начин поне отчасти да се освободи от напрежението.
Люсиен се придвижи безшумно до пазача. Беше висок, кльощав мъж със сивкаво-кестенява коса и белег на бузата. Люсиен го потупа по рамото и щом пазачът се обърна, юмрукът на маркиза се издигна и с всичка сила го халоса по главата. Мъжът се олюля като кукла с прерязани конци и полетя към земята. Люсиен го улови във въздуха.
— Да го скрием под стълбището — предложи иззад него Джейсън.
Люсиен вече се бе насочил натам и след миг бе набутал пазача в тъмната ниша под стълбите. Изкачиха се на втория етаж и тръгнаха покрай килиите. Тази на Катрин се намираше по средата вдясно. Или поне така бе казала една от надзирателките, която на драго сърце бе издала информацията на техен човек срещу пълен джоб с монети.
Той спря пред вратата. Сърцето му прескачаше от вълнение, едри капки пот се стичаха по лицето му. Един поглед към вътрешността на килията му подсказа, че вътре има човек, но бе твърде тъмно, за да види кой е.
— Катрин? — прошепна той името й в тъмнината, но който и да беше вътре, не му отговори. Може би бе заспала. — Подай ми ключа. — Джейсън го пъхна в ръката му и след миг тежката стоманена брава издрънча. От другия край на коридора долетя тракане на окови и човешки стон.
Той стисна зъби и завъртя ключа. Желязото издрънча и вратата се отвори със скърцане. Люсиен пристъпи в мрака, а Джейсън остана да пази отвън.
— Катрин, аз съм, Люсиен. — Отново не последва отговор. Той пристъпи към крехката фигурка, заровена в сламата. Видя, че е жена и че е Катрин, и сърцето му мъчително се сви. Луната излезе иззад пухестия облак и за миг зърна мръсната й бяла роба с червена лента около врата, дългата й тъмна коса, сплъстена около лицето. Нощницата й бе повдигната високо на бедрата и краката й се белееха в мрака. Когато я докосна, кожата й бе студена като късче лед. Гневна ругатня се изплъзна от устните му.
— Чуваш ли ме, Катрин? — той внимателно я разтърси и внезапно клепачите й се повдигнаха.
— Люсиен…? — Тя се повдигна и това сякаш изтощи напълно силите й, защото се олюля и трябваше да я притисне към себе си, за да не падне. — Наистина ли… си ти?
Господи, чувстваше се като последният подлец.
— Щях да дойда по-рано. Трябваше да дойда. Надявах се да намеря друг начин. — Законен начин да те измъкна оттук, помисли си той. Но след като я видя в това състояние, това вече нямаше значение.
— Ще ме… заведеш ли… у дома?
Клепачите му се притвориха, за да прикрият нечовешката болка в очите му.
— Да — пророни меко Люсиен. — Затова дойдох. — Той свали наметалото от рамото си, обгърна я с него и я повдигна в топлата си прегръдка. Тя се облегна на гърдите му и едва сега маркизът осъзна колко слабо и отпуснато е тялото й, колко странно звучеше речта й.
По тялото му се разля нова вълна на ожесточение и гняв. Блекмор. Скоро щеше да се разправи и с благоприличния доктор. Той се наведе и нежно я повдигна на ръцете си.
— Само не отпускай ръце от врата ми. Останалото остави на мен.
Стори му се, че тя кимна. Чувстваше допира на тънките й ръце около врата си, ласката на тъмната й коса, когато отпусна глава на гърдите му. Краката й бяха голи и леденостудени. Искаше му се да ги стопли с дланите си. Искаше му се да смъкне дрипавата нощница от гърба й и да се увери с очите си, че никой не я е наранил.
— Тя добре ли е? — попита намръщено Джейсън, когато Люсиен прекрачи прага на килията.
— Не съм сигурен. — Някакъв мускул потрепна на челюстта му. — Да се махаме оттук.
Джейсън кимна и тръгна към стълбището. Още един пазач се изправи на пътя им и бе безшумно обезвреден. Броени минути по-късно вече бяха навън и се насочиха към конете. Джейсън пое Катрин, за да може Люсиен да възседне жребеца си, а след това му я подаде. Положиха я пред него, странично на седлото. Той я загърна плътно в наметалото, опитвайки се да покрие и краката й.
Джейсън се метна на черния си ат, който отхвърли буйно глава, нетърпелив да се впусне в бяг.
— Да се махаме от този ад. — Той пришпори коня си в посока към пътя и Люсиен го последва.
След минути препускаха в галоп покрай езерото. Люсиен прикрепяше Катрин с едната си ръка. Долавяше равномерното й дишане и бавните удари на сърцето й. Из целия път тя не проговори, само от време на време отваряше очи, но дори и тогава сякаш не го виждаше. Маркизът съзнаваше, че нещо не е наред и с всяка измината миля безпокойството му нарастваше. Какво, по дяволите, й бяха сторили? Господ му бе свидетел, че всеки от тях щеше да си плати!
Продължиха да препускат право напред и накрая стигнаха целта си. Зад хана „Марш Гус“, точно както Люсиен бе наредил, ги чакаше тъмна карета с четири коня, без отличителни знаци. Той се плъзна на земята и свали Катрин, внимателен да не я нарани. Кочияшът чинно ги чакаше до каретата. Той отвори вратата
