да понесете разкривената ми физиономия, ще се радвам да ви придружа. — Люсиен се усмихна и дори драскотините по лицето му не можаха да заличат красивите, волеви черти на лицето му. — Отдавна не съм се отдавал на празнично настроение. Вероятно децата на Сенклер ще ни заредят с малко от своя ентусиазъм.
Катрин му се усмихна, а сърцето й сякаш усили ритъма си.
— Звучи интересно. — Години бяха изминали, откакто се бе забавлявала истински на Коледа — откакто починаха майка й и сестра й. Без тях Коледа носеше само тъжни спомени и двамата с баща й се преструваха, че е ден като всички останали. А след смъртта на баща й, когато вуйчо й и братовчедка й се нанесоха в Милфорд Парк, разгулните развлечения на графа само подсилваха натрапчивото усещане за отчаяние и самота.
— Карлайл Хол е съвсем наблизо — казваше в този момент маркизът. — Но ще трябва да тръгнем рано, ако искаме да сварим децата будни.
— Добре. Ще уведомя леля Уини, че искаш да тръгнем по-рано.
Той се усмихна.
— В такъв случай ще се видим малко преди шест часа.
Катрин кимна. Наблюдаваше грациозната му осанка, докато маркизът излизаше от салона, и някаква сладка болка опари сърцето й. Днес изглеждаше някак различен, по-малко враждебен, и приличаше повече на човека, който познаваше, преди да се оженят. В момента, в който маркизът потъна в кабинета си, Катрин се втурна нагоре по стълбите, за да намери Уини и да реши какво ще облече за вечерта.
И двете бяха развълнувани. Катрин никога не беше ходила в огромното имение, но достатъчно й беше да знае, че е домът на херцогиня и херцог Карлайл. И в крайна сметка, беше Коледа. Възнамеряваше истински да се забавлява.
Катрин хвърли последен поглед в огледалото. За празника бе избрала тъмночервена кадифена рокля с огромен кринолин. Ръкавите се спускаха плътно по ръката й до лакътя, откъдето преминаваха в гъсти пластове дантела, поръбени с кадифе, които се диплеха разкошно към китките й. Тя приглади кестенявите къдрици, които Фани бе нагласила на тила й, намести сърцевидната бенка в ъгълчето на устните си и се спусна надолу по стълбите.
Маркизът вече я очакваше. Когато я видя, нещо тъмно и топло проблесна в очите му. Напоследък Катрин често виждаше този поглед, отправен към нея, но непрестанно си повтаряше, че е сгрешила.
Ако наистина я желаеше, щеше да се върне в нейната стая. Щеше да я люби отново. И нямаше да се съгласи да анулират брака. И все пак не би могла да обърка с друго жаждата в очите му, докато я измерваше одобрително от главата до петите, нито пък топлината на устните му, когато ги притисна към облечената й в ръкавица длан.
— Изглеждате прекрасно, милейди.
Тя навлажни устни, мигом объркана от сребристите пламъчета в очите му, които сякаш изгаряха тялото й през дрехата.
— Благодаря, милорд.
Той не откъсваше очите си от нея. Ленива усмивка играеше на устните му и Катрин сякаш забрави да диша, докато вниманието му отново не се насочи към стълбището.
Облечена в бледосиня копринена рокля, с вдигнати нагоре и стилно накъдрени коси, Уинифред Монтен Девит изглеждаше само с няколко години по-голяма от Катрин. Люсиен й се усмихна, обзет от гордост и искрено възхищение.
— Тази вечер съм истински късметлия. Ще придружавам две от най-красивите жени в Англия.
Бледа руменина плъзна по бузите на Уини. Тя премести погледа си върху Катрин, после отново към племенника си и очевидно изглеждаше доволна от онова, което виждаше.
— Мисля, че щастливките сме ние. Не смяташ ли така, мила?
Катрин се усмихна, внезапно почувствала се млада и безгрижна. Погледна Люсиен и изпита притегателната сила на тези тъмни, напрегнати очи.
— Разбира се, че е така, лейди Бекфорд. Да бъдем в компанията на такъв привлекателен мъж… явно тази вечер съдбата е щедра към нас.
Люсиен изглеждаше поласкан. Катрин все още не проумяваше на какво се дължи смяната в настроението му, но възнамеряваше да се наслаждава на новото му отношение, докато това е възможно. Двете с Уини го хванаха под ръка и се спуснаха по стълбите пред входната врата. Маркизът кавалерски им предложи помощта си, за да се качат в каретата.
Пристигнаха на здрачаване. Бледата лунна светлина хвърляше сребристи отблясъци към елегантното имение, заобиколено от безбрежен пейзаж от открити поля и гори. Карлайл Хол бе по-величествен и от най-смелите й представи. Стилните парапети и огромните прозорци грееха като безброй слънца, осветени от стотици восъчни свещи.
На входната врата бяха застанали двама лакеи, еднакви на ръст и тегло, облечени в еднакви червени ливреи. Замаяна от цялото това великолепие, Катрин спря до Люсиен, за да поздрави домакините на празничното събиране.
— Толкова се радваме, че успяхте да дойдете — възкликна Велвет и сърдечно целуна Катрин. — Изглеждаш прекрасно.
Катрин направи нисък реверанс.
— Благодаря, ваша светлост.
Велвет се засмя.
— Без формалности. Не и тази вечер. Тази вечер всички тук сме едно семейство и имаме повод да празнуваме.
Силно разчувствана, Катрин с изненада почувства странна влага в очите си. От толкова време насам бе живяла без семейство. До този момент дори не бе осъзнала колко самотна е била. В съзнанието й изплува неканен спомен за последната Коледа, която бе прекарала в лудницата — специално за случая им дадоха варени картофи, филия ръжен хляб и парче овче месо. Помнеше как седеше на мръсната слама, мислеше си за майка си и баща си и за онова щастливо семейство, което вече не съществуваше.
— Катрин…? — прошепна меко Люсиен. — Добре ли си?
Тя премигна, почувства сълзите в очите си и видя разтревожените лица на Велвет и Люсиен.
— Извинете. За миг се върнах обратно в… — Усмихна им се неуверено. — Както и да е. Не беше приятен спомен.
Люсиен обгърна краста й, притегли я към себе си и нежно целуна косата й.
— Сега си свободна. Тази вечер заедно ще създадем нови спомени. Щастливи при това.
— Люсиен е прав — намеси се решително Велвет. — Тази вечер ще празнуваме една щастлива Коледа. — Домакинята изглеждаше невероятно красива с леко напудрената си огнена коса и крехка фигурка, облечена с копринена рокля с цвят на кехлибар, която подчертаваше златистия оттенък на кафявите й очи.
Катрин тайничко избърса една сълза.
— Ти си истинска приятелка, Велвет Сенклер.
Велвет стисна окуражително ръката й.
— Щастлива съм, че имам приятелка като теб. А сега върви при гостите. Децата отдавна искат да видят съпругата на вуйчо Люсиен.
И Катрин нямаше търпение да ги види.
С последна сърдечна усмивка Велвет се върна при съпруга си и задълженията си на домакиня. Люсиен и Катрин бяха отведени в дъбовата стая — огромен салон в дъното на къщата, облицован с дърво. Краката й потъваха в меките персийски килими. Таванът бе покрит с кръстосани дъбови греди, а стените — украсени с изящни червени шарки.
Очевидно избрана за случая заради топлата и непринудена обстановка, стаята бе сполучливо декорирана с клонки чемшир и имел, а в камината огромен бъдник очакваше да бъде запален.
В момента, в който влязоха в стаята, скочи да ги поздрави мъничко момче, облечено в модерните за сезона френски одежди — дълги до коленете панталонки от кралскосиньо кадифе и подходящ син кадифен фрак. Александър Джейсън Сенклер, ярко копие на баща си със своята гъста коса с цвят на кафе и наситеносини очи, се наведе пред тях в официален поклон.
