удобно под кожената пелерина, а Люсиен се усмихваше. И където и да отидеха, я гледаше с тези тъмни, изгарящи очи.
Държеше се с нея толкова дружелюбно, че Катрин започваше да съжалява, задето го мами така. Изминаха няколко седмици, откакто й бе отказал да използва малката каменна колиба в гората, край потока. Макар че съпругът й строго й бе забранил, Катрин пренебрегна волята му и започна да работи в къщурката. Все пак оправдаваше се мислено тя, беше омъжена за този човек, поне засега. Това й даваше известно право да използва онова, което му принадлежи.
Освен това знаеше, че единствената причина да й откаже е фактът, че не одобряваше интересите на една жена в област, наричана от него „вулгарна медицина“. Да отглежда билки, да забърква мехлеми и да се опитва да лекува хората, бе достатъчно зло, но да се увлича по анатомията, бе неприлично дори и според най-свободомислещите мъже. Само хората от определена класа имаха право да се занимават с дисекция на човешко тяло. Лекарите бяха уважавани хора. Но хирурзите, които трябваше да режат човешка плът, се избираха сред най-нисшите слоеве на обществото.
Такива интереси са напълно недопустими за маркиза Личфийлд, каза й Люсиен.
Обаче това беше смисълът на живота й, единственото нещо, което я интересуваше. Със сигурност не беше от типа жени, които седят вкъщи и се занимават с бродерия или плетиво, или пък смесват водни боички в безплодни усилия да рисуват. Не че се справяше зле с традиционните женски занимания, понякога дори й действаха успокоително, но нейната истинска любов, голямата й страст бяха старите методи за билколечение и усилията й да помага на болните.
Обичаше да изучава човешкото тяло, да вниква все повече и повече в неговите функции. Искаше да знае как са свързани костите, как се движи кръвта под кожата, как да лекува рани и как да третира различните заболявания.
Но маркизът не я разбираше. Може би никой не би могъл. Никой не очакваше от една дама да се занимава с подобни неща.
Катрин обръщаше гръб на общественото мнение. Бе открила своето призвание и животът й бе завинаги свързан с него. Още преди да разположи малката си, тайна лаборатория в колибата, беше давала билки и мехлеми на някои хора от селото. А сега имаше свое собствено „дюкянче“, слухът за уменията й бързо се бе разпространил и доста селяни често я молеха за помощ.
Обикновено работеше в колибата късно следобед, когато маркизът бе зает с арендаторите или залягаше над счетоводните си книги.
Леля Уини обаче знаеше с какво се занимава и, за нейна изненада, сякаш одобряваше интересите й.
— Понякога моят племенник е нелепо старомоден. Винаги си е представял, че ще си вземе кротка и покорна съпруга. Но такава жена никога не би го направила щастлив. Следвай сърцето си, Катрин. Трябва да сториш онова, което е най-добре за теб. След време племенникът ми ще се научи да те възприема такава, каквато си.
Но Катрин не беше на същото мнение. Точно затова продължаваше да смята, че най-доброто решение за двама им е да анулират брака, макар сърцето й да се свиваше всеки път, когато си помислеше да напусне Касъл Ранинг. Мислено се съпротивляваше на самата представа, че се омъжва за друг освен маркиз Личфийлд — нещо, което несъмнено трябваше да направи, за да се спаси от вуйчо си. Скоро щеше да е достатъчно голяма, за да се омъжи без неговото съгласие, но докато навършеше двадесет и четири, ако останеше неомъжена, той продължаваше да е неин настойник.
Питаше се какво ли ще предприеме Дънстън, след като наследството й бъде прехвърлено на маркиза и неговия адвокат, Натаниел Уитли. Документите вече се подготвяха и тя тайничко се надяваше, че вуйчо й се гърчи от безпокойство и гняв. Вероятно щеше да прекара остатъка от живота си в мизерия, но това не я тревожеше. Ако беше загрижена за някого, това бе младата й братовчедка Мюриъл, безгласна пионка в ръцете на властния си баща.
Вероятно трябваше да поговори с Люсиен и да се увери, че момичето ще получи някаква месечна сума и прилична зестра.
С изключение на това, не изпитваше никакво съжаление към граф Дънстън. Сигурна беше, че един ден той ще гори в пламъците на ада.
Дъглас Рот, граф Дънстън, седеше на бюрото си във великолепно обзаведения кабинет в Милфорд Парк. С годините бе започнал да възприема като своя тази типично мъжка, облицована с дъбово дърво стая, която някога бе принадлежала на последния граф Милфорд. Всъщност бе започнал да смята, че всичко в Милфорд Парк му принадлежи. Беше повярвал, че ще прекара остатъка от живота си в лукса, който му предлагаше този дом.
А сега, благодарение на подлата си племенница, щеше да бъде изхвърлен от тук като ненужен боклук. И още — щяха да го заставят сам да издържа себе си и дъщеря си, а това нямаше да трае дълго, тъй като повечето от парите, източени от сметката на Катрин, вече бяха изхарчени за екстравагантни забавления.
Дъглас стисна мълчаливо зъби, а пръстите му нервно мачкаха крайчеца на документите, които четеше. Нямаше да позволи това да се случи. Нямаше да остави онази измамница да провали плановете му.
Щом чу почукването, което очакваше, Дъглас стана и се насочи към вратата. Мъжът в коридора се поклони за поздрав и се плъзна покрай него в стаята. Настани се на креслото до бюрото му, а Дъглас се върна на обичайното си място.
— Е, знаеш какво искам да чуя — каза графът без излишни предисловия. — Какво направи по въпроса?
Управителят на владенията му, Евън Слоан — висок и едър човек, с остър нос и пясъчно руса коса — се облегна на стола си.
— Може да се каже, че сключих сделка със самия дявол. — Слоан работеше за Дънстън от години и се справяше еднакво добре с управлението на земите му — земите на Катрин, поправи се мислено той, и определени лични проблеми.
И му беше верен до смърт. При положение, че получаваше солидно възнаграждение и живееше в хубава къща във владенията му, това не беше никак изненадващо.
— Сделка с дявола, а? И що за сделка е това?
Слоан простря ръце пред себе си.
— Предложих известна сума пари, в случай че маркиз Личфийлд случайно срещне смъртта си.
Дъглас подскочи като опарен.
— Господи, човече, да не си полудял? Поне половин Англия ще се опита да го убие. И ако свържат смъртта му с мен…
— Няма начин — отвърна спокойно Слоан. — Освен това съм наел само двама мъже. Единият вече направи опит. „Бандити“ причакали плячката пред една кръчма, близо до Касъл Ранинг. За съжаление опитът бил неуспешен. За по-удобно вторият мъж работи при маркиза. Той ме увери, че може да свърши работата, без да предизвика излишни подозрения.
Дъглас потърка замислено брадичката си.
— Предполагам, че наградата ще отиде при онзи, който успее в начинанието.
— Точно така.
Дъглас се облегна удобно в стола си. Пръстите му разсеяно барабаняха по документите.
— Добре. Тази идея може да се окаже печеливша. Ще видим дали твоята сделка с дявола ще проработи.
— Ще проработи, уверявам ви. И двамата наемници имат своите шансове. Само въпрос на време е някой от тях да успее.
— Надявам се да не им е нужно много време. Дават ми срок от тридесет дни, за да напусна имението. — Дъглас се усмихна ехидно. — Аз обаче нямам намерение да си вървя.
Слоан се досещаше за думите, които останаха неизречени.
— Нито пък аз, милорд.
Дъглас го изчака да излезе. Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, той взе документите, които тази сутрин бе получил от Натаниел Уитли. Дънстън стисна зъби и ги разкъса наполовина, после отново и
