завинаги да спреш с всички тези безсмислици.
— Това е смисълът на живота ми. Да искаш от мен да се откажа, е като да поискаш да не дишам.
— Тогава не дишай. Ти си моя законна съпруга и аз ти забранявам да се занимаваш с подобни измислици. И в случай, че си забравила, ти беше инициаторка за този брак.
— А ти си онзи, който реши да останем завинаги свързани в него.
Люсиен се взираше мрачно в нея. После повдигна брадичката й с ръка, наведе се и я целуна — бавна, изпълнена с копнеж целувка, която отново я накара да се притиска към гърдите му.
— Не мисля, че ще ти бъде чак толкова неприятно да си омъжена за мен — каза й с лека арогантност, която Катрин не пропусна да забележи.
Упоритото изражение, което Люсиен вече познаваше добре, отново се настани на лицето й.
— Добре, щом искаш да спра, ще го направя. Но и аз ще поискам нещо в замяна.
— И какво е то?
— В „Сейнт Бартоломю“ има едно дете, малко момченце. Може и да си забравил, но веднъж ти споменах за него.
Люсиен порови в съзнанието си и си спомни нощта, в която я бе събудил след някакъв страшен кошмар.
— Да, спомням си, че веднъж ми говори за него.
— Казва се Майкъл Бартоломео и съвсем не е ненормален. Той е будно и жизнерадостно дете, което е имало лошия късмет да се роди на подобно място. Син е на жена, която е изстрадала брутално насилие и никога не успя да се възстанови.
Катрин му разказа как майката на детето бе починала малко след раждането му и заяви, че детето не трябва да расте в отблъскващите условия на „Сейнт Бартоломю“.
— Той е сираче, Люсиен. Няма къде да отиде, няма бъдеще пред себе си. Колкото и ужасно да звучи, имал е късмет, че все още го държат там, вместо да го изхвърлят на улицата. Ако го бяха сторили, досега щеше да е мъртъв.
Маркизът се взираше в лицето й. Видя тревогата в очите й и надеждата, че той ще се съгласи. Никога не беше смятал да отглежда сирак, но винаги бе обичал децата, можеше да си го позволи и ако това беше начинът да подчини Катрин на волята си, размяната си заслужаваше.
Той кимна отсечено с глава.
— Добре, така да бъде. Аз ще уредя да приберем детето, а ти ще стоиш настрана от тази порутена колиба и всичко, свързано с нея.
Част от напрежението се разнесе от лицето й, но раменете й останаха сковани.
— Както кажеш. — Очевидно не й се нравеше желанието му, но не по-малко очевидно беше, че се бои за съдбата на детето. — Колко време мислиш, че ще отнеме?
— Нямам представа. Вероятно ще стане бързо. Ще съобщя на Натаниел Уитли да придвижи нещата възможно най-бързо. — Очите му се плъзнаха лениво по нея, обгърнаха блестящите й коси, поизмачканите дрехи и бледата руменина по лицето. Наскоро задоволеното желание изригна у него с нова сила. — Междувременно ще наредя да преместят нещата ти в моите покои.
Руменината по лицето й се сгъсти. Може би не беше точно съпругата, която си беше представял, но поне я желаеше и след като вече бяха женени, смяташе да я притежава изцяло. Люсиен отвори вратата на колибата и зачака тя да го последва. Докато прекосяваше стаичката, Катрин й хвърли последен замислен поглед. За миг нещо неразгадаемо проблесна в очите й.
Господи, възможно ли беше вече да обмисля кога ще се върне тук? При тази мисъл Люсиен стисна решително зъби. Кълнеше се, че още утре ще се погрижи това никога да не стане. Щеше да нареди на хората си да почистят колибата, да разглобят така наречената й лаборатория и завинаги да я унищожат. А той самият щеше да се погрижи тя да бъде заета в леглото му.
Време беше да се сдобие с наследник. Възнамеряваше незабавно да се заеме с тази задача. Той погледна Катрин, почувства тялото си да се напряга и си помисли, че вероятно би могъл да поднови опитите още същия следобед.
Уини се въртеше неспокойно в огромното легло. Не можеше да заспи. С нетърпение очакваше зората да изгрее и да отиде при Натаниел. Пътуването до Лондон мина безпрепятствено. По-разумно беше да изчака сутринта, както предложи маркизът, но искаше вече да е в кантората, когато Нат се появи. И макар да бе пристигнала в града късно вечерта, градската къща на Личфийлд беше в пълен порядък и стаята й я очакваше.
Слава богу, че нямаше никаква представа къде живее Нат — иначе би могла да падне дотам, че да отиде право в дома му, като някоя уличница. Сега обаче беше в собствената си стая, надяваше се да заспи и знаеше, че няма да успее. Просто лежеше в леглото си, докато часовете се проточваха, взираше си в тавана и се питаше какво ли си е помислил Нат, след като го бе отблъснала толкова решително.
Както преди години.
Мислите й се върнаха двадесет години назад, в Касъл Ранинг, когато беше осемнадесетгодишна хлапачка, а Натаниел бе дошъл да иска ръката й от баща й. Уини чакаше напрегнато на долния етаж, молеше се баща й да се съгласи, но дълбоко в сърцето си знаеше, че това е невъзможно.
— Ти си дъщеря на маркиз Личфийлд — беше й казал той, когато я извика в кабинета си. — Наталиел Уитли е човек от простолюдието. Знам, че семейството му е доста заможно. Двамата с баща му сме добри приятели, в противен случай никога нямаше да го срещнеш. Лично аз много харесвам това хлапе. Той е интелигентен и има силна воля. Не се съмнявам, че ще бъде прекрасен съпруг. Но това не променя факта, че Натаниел не е благородник и никога няма да бъде. А ти си истинска лейди, единствената дъщеря на маркиз Личфийлд. Натаниел Уитли не е подходяща партия за теб.
Уини бе плакала с дни, но баща й не се смили над нея. Скоро след това й избра за съпруг виконт Бекфорд, и макар тя да смяташе, че обича Нат, се примири с решението на баща си, защото сред аристокрацията така бе прието. След време дори успя да си внуши, че любовта й към Натаниел е била само хлапашко увлечение.
Но никога не успя да го забрави.
Уини затвори очи при спомена за Натаниел Уитли, седнал във всекидневната на Касъл Ранинг само преди броени дни. Изглеждаше непоносимо привлекателен. Непрекъснато мисля за теб, Уини. Бих искал да се виждаме по-често.
Господи, как го бе отблъснала само! Несъмнено той бе приел, че все още не го намира достатъчно добър за нея. Всъщност някога баща й смяташе така, не тя, но той никога нямаше да го узнае, ако сама не му обяснеше.
Най-после зората озари небето и Уини стана от леглото още по-изтощена, отколкото бе пристигнала предната вечер. Все пак тя направи сутрешния си тоалет й внимателно подбра какво да облече — тъмносиня рокля от тафта с разкошно надиплени ръкави, пристегната в талията с бледоморав кадифен колан. Широките поли правеха талията й да изглежда тънка като у младо момиче.
Личната й камериерка, Флоранс Таубер, се постара доста над прическата й, оформяйки меките руси къдрици върху главата й.
— Изглеждате невероятно, милейди. — Жена в средата на четиридесетте, с изпито лице и дружелюбни очи, Фло служеше на Уини още от шестнайсетгодишна.
— Благодаря, Фло. — Тя се завъртя пред внушителното огледало. Надяваше се Нат да не забележи тъмните кръгове под очите й или леко подпухналото й от сълзи лице.
Фло наметна върху раменете й поръбената с кожа пелерина, която я обгърна в топлите си гънки.
— Вие сте неповторима, милейди. Който и да е щастливецът в тази прекрасна утрин, няма начин да не ви забележи.
Уини почувства, че се изчервява. Нямаше представа откъде Фло се е досетила, че е замесен мъж, но не можеше да отрече истината. Само се надяваше Фло да се окаже права и Нат наистина да не остане безразличен. Още повече се надяваше той да й прости.
— Мислиш ли, че каретата вече ме чака?
— Отвън е. — Фло й се усмихна с разбиране. — Вдигнах бедния Хари още преди зазоряване, за да съм сигурна, че ще е готов.
