Уини се усмихна и кимна.
— Предай му моята благодарност.
Макар да беше неприлично рано и Уини да не беше сигурна, че Нат вече ще е в кантората си, тя решително се качи в каретата и колелетата затрополиха по калдъръмената уличка. Не й отне много време да стигне до сградата на Треднийдъл Стрийт. По това време на денонощието нямаше много движение — предимно товарни коли, амбулантни търговци и наемни файтони, които извозваха работници.
Неголямата тухлена постройка изглеждаше сънена и съвсем празна. Уини нареди на кочияша да я изчака, отиде до вратата и я намери заключена, но въпреки това повдигна тежкото месингово чукало и похлопа с надеждата някой да й отвори.
За нейно облекчение отвори самият Нат. Когато я разпозна, той отстъпи от изненада крачка назад и мигновено надяна каменна маска на лицето си.
— Лейди Бекфорд. Очевидно сте станали непривично рано тази сутрин.
Уини мачкаше нервно края на наметалото си.
— Трябва да говоря с вас. Може ли да вляза?
Той отвори вратата малко по-широко.
— Разбира се. — Непроницаемото му изражение се смени от силна тревога. — Надявам се, че не се е случило нищо лошо. Добре ли е маркиз Личфийлд? Нали не е станала някаква злополука?
— Не, няма нищо такова. — Тя го наблюдаваше изпод спуснатите си редници, докато я въвеждаше в кантората си и затваряше вратите след тях. Стори й се, че изглежда дори още по-привлекателен от последния път, когато го видя, с прошарената си тъмна коса и наситено сини очи. — Не идвам тук по работа. Посещението ми е изцяло лично. Трябваше да ви видя…
Гласът й замря. Цяла нощ се бе опитвала да намери подходящите думи, но така и не успя, а сега още повече й се изплъзваха.
— Вероятно е по-добре да поседнете, лейди Бекфорд. — Строго официалното му отношение дълбаеше дълбока рана в душата й.
— Предпочитам да говоря оттук, ако нямате нищо против. — Тя се изправи сковано, решена да говори направо. — Дойдох да се извиня, Натаниел.
— Да се извините? — Усмивката му беше леко иронична. — За какво да се извинявате? Ако става въпрос за последните ни няколко разговора, аз съм този, който трябва да се извини. Проявих непочтителност и вие ме поставихте на мястото ми. Все пак аз съм обикновен гражданин, а вие сте графиня Бекфорд. — Макар думите му да звучаха искрено, Уини не пропусна да забележи сарказма в гласа му. Нищо у Натаниел Уитли обаче не подсказваше, че той е по-низш от нея, и самата Уини не възприемаше нещата така.
Тя преглътна със стегнато гърло.
— Боя се, че не ме разбрахте. Виждате ли, когато ви наговорих онези неща… аз не знаех, че… Допуснах ужасна грешка, Натаниел.
— Грешка? Това означава ли, че внезапно сте се почувствали самотна? Затова ли дойдохте, Уини? Решихте, че се нуждаете от мъж в леглото си и че ако никой не знае кой е той…
— Стига! Това няма нищо общо с факта, че не сте благородник. Истината е, че нямах представа, че Ема е починала. Разбрах го едва снощи, когато племенникът ми спомена. Дотогава смятах, че сте женен. Помислих си, че ми предлагате… някаква неприлична връзка и бях… разгневена. — Тя се взираше сляпо в ръцете си. — Никога не ви бях смятала за такъв човек и тази мисъл ме потискаше.
Натаниел я гледаше напрегнато, сякаш не й вярваше съвсем.
— Мислела си, че съм женен?
Тя кимна, отчаяно борейки се със сълзите.
— Съжалявам за Ема. Прекарвах повечето време в провинцията. Трябва да се е случило точно преди Ричард да се разболее. Той може и да е чул за това, но нищо не ми каза. Мисля, че никога не престана да ме ревнува от теб.
— Мислела си, че ти предлагам да ми станеш любовница?
— Да.
Нат посегна и пое ръцете й в своите.
— Уини… господи, толкова съжалявам. Всички онези ужасни неща, които ти наговорих… Всичко, което си помислих…
Една едра сълза се търкулна по лицето й.
— Вината не е твоя, Натаниел. Аз съм виновна за всичко. Не биваше да правя прибързани заключения. Може би причината е в това, че ти ме караш да се чувствам истинска жена. От години не съм се чувствала така и това ме плаши. Презирах се, задето исках да съм с теб, след като принадлежиш на друга.
Уини не разбра как се случи — в един момент стоеше и го гледаше със сълзи в очите, а в другия вече беше в прегръдките му.
— Бях като обезумял, откакто за първи път те видях в Касъл Ранинг — каза той досами ухото й. — Почувствах се така, сякаш не са минали всичките тези години. Стори ми се, че си същото момиче, в което някога се влюбих.
Уини се притисна към него, опиваше се от силата и топлината му.
— Същото беше и с мен, Нат. Копнеех за теб, а същевременно изпитвах такова чувство за вина!
Той се отдръпна и я погледна в очите.
— Кажи ми, че нямаш нищо против да се срещаме. Съзнавам, че това може да донесе проблеми и на двама ни. Племенникът ти е мой клиент и може да не одобри подобна връзка. А хората от твоята класа със сигурност няма да я одобрят. Може би можем да направим нещо, за да станат нещата по-лесни.
— Аз съм зряла жена, Нат. Не ме интересува какво мислят хората — никога не ме е интересувало.
Ръката му помилва нежно бузата й. Уини видя, че той не й повярва напълно, но с времето щеше да го убеди. Тя се взираше в бистрите му сини очи, докато Нат сведе глава и я целуна. Сетивата й едновременно се изостриха и отмаляха, също както преди и все пак съвсем различно.
Нат прекрати целувката, преди тя да го поиска. Тръпката, разтърсила тялото му, й подсказа колко много му коства това.
— Да излезем тази вечер — предложи той. — Знам едно тихо ханче в покрайнините на града, където никой няма да ни види и…
— Не — прекъсна го решително Уини, а сърцето почти я болеше от радост. — Понеже искам да те запазя само за себе си, предпочитам да отидем на театър — разбира се, ако нямаш нищо против.
Той разбра подтекста на думите й: тя наистина не се интересуваше кой може да ги види. Лъчезарната му усмивка я заслепи.
— В такъв случай отиваме на театър — заяви Нат, най-после проумял, че за нея не е важно дали е благородник. — А после ще вечеряме на някое уютно местенце, където ще си спомним за отминалото време.
— Да — отвърна тя, все още преплела пръсти с неговите. — Ще ми бъде приятно, Нат. Наистина. —
Най-после щяха да получат онзи шанс, който им бе отнет преди години. И този път никой не можеше да застане помежду им.
— О! — Катрин облиза капчицата кръв от пръста си и смръщено се вторачи в калъфа за възглавница, който бродираше. Бодовете бяха малки и равни като онези върху ранената ръка на Люсиен. Но да работиш над раната на пациент не е като да бродираш цветя върху парче плат. За Катрин подобни занимания бяха безполезни и отегчителни.
Тя въздъхна и остави възглавницата настрана. Приближи се до прозореца, а погледът й се плъзна към пенливото поточе, което виеше снага през горите. Откакто маркизът я бе открил в колибата, двамата живееха в крехко примирие. През деня Люсиен бе зает с работата из земите си, а Катрин скучаеше и се шляеше наоколо, отегчена и нетърпелива да поднови своите занимания.
А нощем той идваше в спалнята й и тя мигом забравяше и работата си, и желанието си да чете медицински книги. Една дълга, разтърсваща целувка, едно докосване на онези сръчни, опитни ръце, и Катрин можеше да мисли единствено за Люсиен, за удоволствието, което й доставяше и за това колко много го желае. Едва на сутринта, когато той се измъкваше от леглото й, я връхлитаха мисли за несподелената й
