отново. Тънка усмивка изкриви устните му, докато ги хвърляше в месинговото кошче за отпадъци.
Люсиен се притесняваше за леля си. По време на празниците тя изглеждаше необичайно затворена в себе си. Беше се надявал, че след края им Уини ще възвърне доброто си настроение и в известен смисъл се случи точно това. Но по някакъв странен начин леля му изглеждаше далечна и самотна. Катрин също го бе забелязала и нейната загриженост подсили твърдата му решимост да открие причината.
С намерение да говори с Уини, този следобед той се върна от полето по-рано от обикновено. Все още облечен в костюма си за езда, маркизът я повика в червената стая — малко, уютно салонче в дъното на къщата, където напоследък тя прекарваше по-голяма част от времето си.
— Добър ден — поздрави го тя. — Рийвс каза, че си искал да ме видиш.
Люсиен я покани вътре и я настани на дивана под огромния прозорец, който гледаше към градината. Той самият се настани в удобното кресло насреща й и посочи подноса с чай върху масата.
— Навън е доста студено. Помислих си, че няма да имаш нищо против да изпиеш един чай с мен. Би ли наляла за двама ни?
— Разбира се. — Усмихната, тя се зае със задачата. Наля горещ чай в порцелановите чаши и добави по малко сметана и бучка захар, както и двамата го обичаха. После му подаде неговата чаша и се облегна на дивана.
— Боя се, че не знам откъде да започна — подхвана Люсиен.
Уини се усмихна.
— Обикновено е най-добре да се говори направо.
— Добре. Нека първо ти кажа, че и двамата с Катрин много се тревожим за теб.
Уини изглеждаше изненадана. Светлите й вежди се извиха в дъги, чашата замря на път към устните й.
— Господи, защо трябва да се притеснявате за мен?
Люсиен отпи от чая си.
— Нещо те измъчва, Уини. Виждам го по очите ти, Катрин също го е забелязала. Искам да ми кажеш какво е то.
Чашата се разлюля в ръката й.
— Но това е… Това е нелепо. Нищо не ме измъчва.
Той посегна да вземе чашката от ръката й.
— Моля те, не се опитвай да ме заблудиш, Уини. Като глава на семейството, твой племенник и приятел, искам само най-доброто за теб. Довери ми се и ми кажи какво не е наред.
Сините й очи плувнаха в сълзи.
— Щях да ти кажа, само да можех. Но няма да е честно.
— Защо не?
— Защото това засяга един човек, който е на служба при теб. Ако ти кажа какво се случи, вероятно ще промениш мнението си за него, а аз не желая това.
Люсиен застана нащрек.
— Този човек… наранил ли те е по някакъв начин? Защото, ако го е сторил…
— Не, не. Няма нищо такова. Мъжете винаги ухажват жените. Ако беше някой друг, вероятно щях да се чувствам поласкана, но… Е, просто съм се заблуждавала, че точно този човек е различен. Може би самата мисъл, че съм го преценила погрешно, ме притеснява толкова много.
— Много мъже биха те намерили привлекателна, лельо Уини. Ти си изключително красива жена.
Бледа руменина плъзна по лицето й.
— Благодаря — пророни тя.
Той се усмихна едва доловимо.
— Може би този човек, просто не е могъл да се сдържи.
Уини извърна очи. Пръстите й си играеха с гънките на светлосинята й рокля.
— Но той е женен, милорд.
Люсиен се намръщи.
— Женен? За малко си помислих, че става дума за Натаниел Уитли, защото сам се уверих колко много държи на теб. Но след като Нат не е женен…
Уини рязко се изправи, а лицето й поруменя от гняв.
— Разбира се, че е женен. Нат се ожени за Ема Хансън две години след като двамата с него… Исках да кажа, че е женен вече повече от двадесет години.
Люсиен й се усмихна нежно. Лъч на просветление проблесна в съзнанието му.
— Ема почина преди две години, Уини. Мислех, че знаеш. Сигурен съм, че Нат също е смятал така. Да, ти живееш в замъка едва от шест месеца, но след като двамата с Нат бяхте официално представени един на друг, реших че вестта за смъртта на Ема трябва да е стигнала до теб.
— Ема… Ема е мъртва? — Уини се изправи, но краката сякаш не я държаха.
— Да. Съжалявам.
Тя се обърна и вторачи поглед някъде в градината, но сякаш не виждаше нищо пред себе си. Ръцете й се впиха в полите на роклята й, но дори така бе очевидно, че треперят.
— Ако Ема е мъртва, значи Нат трябва да е вдовец.
— Точно така. Смъртта й бе доста болезнено събитие за него, но мисля, че през изминалите две години се е посъвзел.
— Натаниел каза… — Тя преглътна, все още вперила поглед през прозореца. — Нат показа известен интерес към мен. Искаше просто да се виждаме, това е. Помислих си, че ми прави неприлично предложение. Мислех… — Тя се обърна към него и Люсиен видя сълзи в очите й. — Отказах му, доста грубо при това. А Нат си е помислил, че причината е… Господи, какво направих!
Уини се втурна към вратата и почти стигна до нея, преди да осъзнае, че Люсиен я гледа вторачено.
— Извинявай, но трябва да вървя. Трябва да отида до града, за да разреша изключително важен въпрос.
Маркизът остави чашата си и стана на крака.
— Да, разбрах, че имаш важен проблем. Ще наредя да направят нужните приготовления, двете с камериерката ти можете да тръгнете още утре рано сутринта.
Той се приближи до нея и Уини припряно избърса сълзите си.
— Ако нямаш нищо против, предпочитам да замина още днес. Само за час ще събера багажа си и ще тръгна.
— Идеята не ми изглежда добра, лельо Уини. В Лондон вече ще е тъмно, когато пристигнеш. Съветвам те да изчакаш…
Тя посегна и сграбчи ръката му.
— Моля те, Люсиен! Трябва да тръгна още днес. Умолявам те, не се опитвай да ме спреш.
Никога преди леля му не бе проявявала подобно упорство. Хрумна му, че явно не му е разказала цялата история, но каквото и да беше скрила, може би след това пътуване до Лондон проблемът щеше да се разреши, а леля му — да възвърне доброто си настроение. Люсиен кимна едва доловимо.
— Ще изпратя двама лакеи да те придружат. Можеш да тръгнеш веднага щом решиш.
Уини стисна ръката му с благодарност, обърна се и се забърза към вратата.
Люсиен я наблюдаваше замислено, все още леко загрижен за състоянието й, но и доволен, че каквито и противоречия да бяха възникнали между двама им с Натаниел Уитли, той допринасяше за разрешаването им. После Люсиен нареди да приготвят каретата, а леля си видя отново броени минути по-късно, когато заедно с готовите си куфари слезе пред входната врата.
Маркизът застана на верандата до нея.
— Надявам се да пътуваш безопасно и да се видим в края на седмицата. — Уини му се усмихна, помаха и се спусна надолу по стълбите. — Между другото — извика Люсиен в момента, в който леля му се качваше в каретата, — защо не виждам жена си днес? Изглежда, че никой не знае къде е. Търсих я навсякъде, но няма и следа от нея.
Цветът се отдръпна от лицето на Уини. За миг погледът й се стрелна към потока, които си пробиваше път през горите.
