— Е, та нали сега ме виждаш — отвърна Дик. — Слушай какво, Тим. Дошъл съм при тебе по работа.
— Почакай да занеса бирата на моя старец — каза Тим, като огледа с опитно око пяната в съда. — Ще си раздере гърлото от крясъци, ако му я занеса без пяна.
— О, ще я разклатиш и готово — посъветва го Дик. — Трябваш ми само за минутка. Тази вечер ще офейкам оттук. Искаш ли и ти да дойдеш?
Мъничките сини ирландски очи на Тим блеснаха от любопитство.
— Накъде? — запита той.
— Не знам. Ще дойдеш ли? Ако дойдеш, ще обсъдим всичко по пътя. Теб по ти сече главата за тези неща. Какво ще кажеш?
— Старецът ще ме смаже от бой — рече колебливо Тим.
— И друг път го е правил, пък не виждам да си нещо особено пострадал — възрази малко безсърдечно Дик. — Ти само кажи и ще се срещнем до станцията на сала довечера в девет. Е, какво ще речеш? Аз ще бъда там.
— Ами ако не дойда? — запита Тим.
— Все едно, аз и тъй и тъй ще замина. — Дик се обърна, сякаш готов да си тръгне, после се спря и каза небрежно през рамо: — По-добре ще е да дойдеш.
Тим разклати бирата, отговаряйки със същата небрежност:
— Дадено. Ще дойда.
След като се раздели с Тим Хаган, Дик изгуби цял час да търси някой си Маркович, негов съученик, чийто баща държеше ресторантче, радващо се на славата, че в целия град там се поднасят най-хубавите обеди за двадесет цента. Малкият Маркович дължеше на Дик два долара и Дик си получи един долар и двадесет цента с уговорката, че с това се заплаща целият дълг.
Сетне, с известно стеснение и смущение, Дик тръгна надолу по Монтгомери стрийт, като се мъчеше да избере някое от многото заложни дюкянчета, които украсяваха тази оживена улица. Най-после, като се вмъкна с отчаяна решителност в едно от тях, той успя да заложи срещу осем долара и една квитанция златния си часовник, който той знаеше, че струва най-малко петдесет долара.
Вечерята в двореца на Ноб Хил се поднасяше в шест часа и половина. Той се прибра в седем без четвърт. Посрещна го мисис Съмърстоун. Тя беше пълна, възрастна жена от западнало благородно семейство, дъщеря на известния Портър Рикингтън, чийто фалит в средата на седемдесетте години бе разтърсил цялото Тихокеанско крайбрежие. Въпреки пълнотата си тя страдаше от това, което наричаше разстроени нерви.
— Не може така, Ричърд, никак не може — смъмри го тя. — Вечерята е готова от петнадесет минути, а вие още не сте си измили ръцете и лицето.
— Прощавайте, мисис Съмърстоун — извини се Дик. — Никога вече няма да ви карам да ме чакате. И изобщо никога вече не ще ви безпокоя.
Докато вечеряха с голяма изисканост, двамата сами в обширната трапезария, Дик се стараеше да накара дамата да се почувствува като у дома си, защото, макар и да знаеше, че тя е при него на заплата, той смяташе, че трябва да се държи с нея като гостенка.
— Тук ще се чувствате много удобно — обеща той, — след като се наредите. Това е една уютна стара къща и повечето слуги работят тук от много години.
— Но Ричърд — усмихна му се сериозно тя, — дали ще се чувствам добре, или не, ще зависи не от слугите, а от вас.
— Ще направя всичко, което е по силите ми — каза любезно той. — И дори повече. Много съжалявам, че закъснях за вечеря. Ще минат години и години и никога вече не ще закъснявам. Няма никак да ви безпокоя. Ще видите. Все едно, че няма да съм в къщи.
Когато й пожела лека нощ, отивайки да си легне, той добави като заключителна мисъл:
— Предупреждавам ви за едно нещо: за А-Синг, готвача. Той работи у нас от много години — не знам, може би от двадесет или от тридесет. Готвил е за баща ми дълго преди да е построена тази къща и преди аз да съм се родил. Той си има особени права. Толкова е свикнал да върши всичко по своему, че ще трябва да го пипате с ръкавици. Но обикне ли ви веднъж, не ще пожали и глупавата си глава, за да ви задоволи. Обича ме точно по този начин. Направете тъй, че да ви обикне и тук ще си живеете царски. И честна дума, няма да ви създавам никакви безпокойства. Всичко ще си върви по реда, все едно, че изобщо не съм тук.
ГЛАВА V
В девет часа вечерта, точно на секундата, облечен в най-старите си дрехи, Дик се срещна с Тим Хаган до станцията на сала.
— Няма смисъл да се ходи на север — рече Тим. — Ще настъпи зима и ще стане трудно за спане. Ако искаш, да тръгнем на изток — с други думи, Невада и пустините.
— Някоя друга посока? — запита Дик. — Лошо ли ще е да тръгнем на юг? Можем да се отправим към Лос Анжелис и Аризона, и Ню Мексико — и Тексас.
— Колко пари имаш? — запита Тим.
— За какво? — попита в отговор Дик.
— Трябва да се измъкнем оттук по-скоро, а най-бързо ще се движим, ако в началото плащаме пътя си. За мене работата е лесна; но ти си друго. Онези чичовци, дето се грижат за тебе, ще вдигнат голяма олелия. Веднага ще изпратят цяла тълпа детективи. Трябва да ги заблудим.
— Тогава нека ги заблудим — съгласи се Дик. — Един-два дни ще правим къси скокове ту насам, ту натам, като ще заплащаме пътя си, а повечето време ще се крием, докато стигнем до Трейси. Тогава ще престанем да плащаме и ще се отправим на юг.
Цялата тази програма бе грижливо изпълнена. Накрая минаха през Трейси като редовни пътници, шест часа след като местните полицейски власти се бяха отказали вече да претърсват влаковете. За по-голяма предпазливост Дик предплати пътя и отвъд Трейси, до Модесто. Сетне, по съвета на Тим, те пътуваха, без да плащат, в товарните, багажните и конските вагони. Дик купуваше вестници и плашеше Тим, като му четеше трагичните съобщения за отвличането на младия наследник на Форестовите милиони.
А там, в Сан Франциско, тримата опекуни предлагаха награди общо за тридесет хиляди долара на всички, които биха открили и върнали техния възпитаник. И Тим Хаган, като четеше тези съобщения, докато двамата лежаха в тревата край някоя цистерна с вода, запечати завинаги в ума на Дик мисълта, че неподкупната почтеност не се среща само у хората от определени места или класи, а може да вирее както в дворците на хълма, така и в жилището над някоя бакалница долу в низините.
— Дявол да го вземе — обърна се Тим, не толкова към Дик, колкото към заобикалящия го пейзаж, — каква олелия ще вдигне старецът, ако те издам за тези тридесет хиляди. Просто ме е страх да си помисля.
И от това, че Тим открито заговори по този въпрос, Дик заключи, че синът на полицая в никакъв случай нямаше да го предаде.
Дик поведе разговор на тази тема чак шест седмици след това в Аризона.
— Слушай какво, Тим — каза той, — аз имам цели купища пари. Те постоянно се увеличават, а както сам виждаш, не харча ни стотинка от тях, макар че тая мисис Съмърстоун си пипва хиляда и осемстотин долара суха пара годишно, при пълен пансион, и си има файтони на разположение, докато ти и аз сме доволни, ако намерим остатъци от яденето на някой огняр в локомотивните депа. Но все пак паричките ми растат. А колко е десет процента от двадесет долара?
Тим Хагън впери очи в трептящата мараня на пустинята и се помъчи да реши задачата.
— Колко е една десета от двадесет милиона? — попита раздразнено Дик.
— Е, два милиона, разбира се.
— Така, пет процента са половината на десет процента. А колко ще дадат двадесет милиона за една година при пет процента лихва?
Тим се поколеба.
— Половината. Половината на два милиона! — извика Дик. — При това положение всяка година аз забогатявам с един милион. Вникни добре в това и чуй по-нататък. Когато стана добро момче и реша да се
