И професор Кари се предаде. Същото направи и професор Барсдейл, завеждащият катедрата по химия.
Преподавателите си по алгебра Дик вече бе водил в продължение на седмици на лов за птици в мочурищата на реките Сакраменто и Сан Джоакин. След като се справи с физиката и химията, той заведе двамата си преподаватели по литература и история на лов в гористия район на Къри Каунти, югозападен Орегон. Тези привички той беше взел от баща си; и той работеше и се развличаше, живееше на чист въздух и обичайните три години на гимназиалния курс взе за една година без особено напрежение. В едно и също време ловеше риба, ходеше за дивеч, плуваше, играеше гимнастика и се подготвяше за университета. И той не сбърка. Знаеше, че върши всичко това, защото бащините му двадесет милиона го бяха направили господар на живота. Парите бяха оръдие. Той нито ги надценяваше, нито ги подценяваше. Използваше ги да купува с тях, каквото му трябва.
— Най-странният вид разточителство, което съм срещал — заяви мистър Крокет, посочвайки сметката на Дик за годината. — Шестнадесет хиляди долара за образование, при това всички разходи са записани, включително железопътните билети, бакшиши на носачите, както и барута и патроните, употребени от преподавателите.
— И все пак той си взе изпитите — забеляза мистър Слоукъм.
— При това за една година — изръмжа мистър Дейвидсън. — Синът на дъщеря ми постъпи в Белмънтското училище, по същото време и дано има късмет след две години да влезе в университета.
— Е, едно мога да кажа — заяви мистър Крокет, — отсега нататък каквато и сума да поиска това момче за своите разходи, ще му се дава.
— А пък аз сега ще отслабя темпото — каза Дик на опекуните си. — Ето на, в образованието вече се изравних с връстниците си, а в познаването на света съм ги изпреварил с цели години. Та аз знам толкова неща, хубави и лоши, велики и нищожни, за мъжете, за жените и за живота, че понякога започвам едва ли не да се съмнявам дали наистина са верни. Но знам, че са верни.
Отсега нататък няма да бързам. Настигнах другите и вече ще карам нормално. Главното е редовно да преминавам от един курс в друг и на двадесет и една години ще съм завършил университета. Отсега нататък ще ми са нужни по-малко пари за образование — вече няма да ми трябват частни преподаватели — и повече за развлечения.
Мистър Дейвидсън настръхна.
— Какво разбирате под понятието „развлечение“?
— О, разните там студентски дружества, футбол… Не искам да изоставам от другите. А освен това се интересувам от бензинови мотори. Възнамерявам да построя първата в света океанска яхта с бензинов мотор.
— Да, и да ви вдигне във въздуха — възрази мистър Крокет. — Глупаво е това увлечение по бензина на всички тези запалянковци.
— Аз ще се пазя — отговори Дик, — но това означава опити и пари, така че ми е нужна солидна банкова сметка, от която ще можем да теглим и четиримата както по-рано.
ГЛАВА VI
В университета Дик Форест не се отличи с нищо особено — освен с това; че първата година пропусна повече лекции от всеки друг студент. Причината беше, че не се нуждаеше от тези лекции, и той си го знаеше. Докато го подготвяха частно за приемните изпити, неговите преподаватели предварително минаха с него почти целия материал за първата година. Между другото той организира футболния отбор на първокурсниците, който впрочем беше толкова слаб, че бе побеждаван от отборите на всички гимназии и училища, срещу които игра.
Но Дик наистина свърши много работа, която никой не забеляза. За свое странично занимание той четеше много и задълбочено и когато през лятото предприе първото си морско пътуване с океанската яхта с бензиновия мотор, която бе построил, той не покани весела младежка компания. Гости му бяха професори по литература, история, правни науки и философия заедно със семействата си. В университета дълго време помниха това „интелектуално“ пътешествие. Когато се завърнаха, професорите заявиха, че са прекарали чудесно. А Дик се прибра с по-пълни познания из дисциплините на отделните професори, отколкото ако в течение на цели години би слушал лекции в клас. И спечеленото по този начин време му даде възможност да продължи да пропуска лекции и да посвещава повече часове на лабораторна работа.
Но той не пропускаше и чисто студентските развлечения. Професорски вдовици го ухажваха, професорски дъщери се влюбваха в него и той беше неуморим в танците. Не пропусна ни една студентска сбирка, ни една веселба с пиене, ни едно състезание и обиколи цялото Тихоокеанско крайбрежие с клуба на любителите на банджото и мандолината. И все пак не беше никакъв гений. Не блесна в нищо. Половин дузина от другарите му свиреха по-добре от него на банджо и мандолина, а цяла дузина бяха признати за по-добри танцьори. В отбора си по ръгби, който през втория курс удържа победа, той минаваше за солиден и надежден играч, нищо повече. Нито веднъж нема щастието да прекоси с топката терена надлъж под бурните овации на златно-сините и на публиката. Обаче след тежка и изморителна игра в кал и дъжд, когато резултатът се беше заковал и второто полувреме наближаваше края си, станфордският отбор беше пред наказателното поле, а отборът на „Бъркли“ беше отбелязал два гола и трябваше да премине нищожното разстояние, за да отбележи победния гол, именно тогава златно-сините започнаха да скандират: Форест да бие от центъра и да бие здравата.
Никога в нищо той не постигна особено съвършенство. Големият Чарли Ивърсън го надпиваше на всички гуляи. В хвърляне на чук Харисън Джексън винаги надминаваше най-доброто му постижение с двадесет фута. В бокса Карътърз го побеждаваше по точки. Ансън Бърдж винаги успяваше да долепи раменете му на тепиха два пъти от три хватки, макар и това всякога да му струваше много усилия.
В съчинение по английски една пета от курса го превъзхождаха. Едлин, руски евреин, го победи в диспута на тема „Собствеността е грабеж“. Шулц и Дебре надминаваха и него, и целия курс по висша математика, а Отсуки, японецът, беше несравнено по-добър от него по химия.
Но ако Дик Форест не превъзхождаше в нищо другите, той в нищо и не оставаше назад. Не притежаваше никаква особена сила, но и не проявяваше слабост и несъвършенство. Опекуните му, подведени от неизменно доброто му поведение, бяха започнали да мечтаят за някаква особено блестяща кариера за него, ала когато веднъж го запитаха какъв иска да стане, той им каза:
— Нищо особено. Просто един всестранно образован човек. Видите ли, не ми е нужно да бъда специалист. Когато ми остави парите си, баща ми ме освободи от тази необходимост. Освен това не бих и могъл да стана специалист, дори и да искам. Не ми е в природата.
Вътрешната му нагласа беше така хармонична, че той ясно я изразяваше. В нищо не се увличаше прекалено много. Той беше рядък образец на средния, нормалния, уравновесения и всестранно развития човек.
Когато в присъствието и на другите опекуни мистър Дей-видсън изрази радостта си, че след завръщането си у дома Дик не бе извършил никакво безразсъдство, той отговори:
— О, аз мога да се държа в ръцете си, когато искам.
— Да — заяви мистър Слоукъм сериозно. — Голямо щастие е, че вие се налудувахте рано и се научихте на самоконтрол.
Дик го погледна особено.
— Ха, та онези детински приключения не влизат в сметката — рече той. — Това не беше лудуване. Аз още не съм се налудувал. Ще видите какво ще стане, когато започна. Знаете ли стихотворението на Киплинг „Песента на Диего Валдес“? Нека ви издекламирам част от него. Ето — подобно на мене, Диего Валдес получил голямо богатство. Той се издигнал толкова бързо до положението на върховен адмирал на Испания, че не намерил време да се отдаде на удоволствията, от които само опитал. Бил силен и енергичен, но цялото му време отивало в усилията да се издига. Винаги се залъгвал с мисълта, че силата и енергията му ще траят вечно и че след като стане върховен адмирал, ще може да се отдаде на удоволствия. Винаги си спомнял:
