Саймън Джоунз Вашингтон, щат Айова.
— Така е то! — възмути се тя. — Ти си наистина щастлив. Отрупан си с богатства. Ето тук твоята „Жена-момче“, твоята „Малка горда луна“, а ти дори още не си й казал: „Добро утро, малка моя Жена- момче, спокоен и сладък ли беше сънят ти?“
И Дик Форест откъсна очи от цифрите, резултат от ваксинациите на професор Кенили, притисна по- силно жена си, целуна я, но десният му показалец упорито стоеше на определеното място в страниците на брошурата.
След упрека й той вече не можеше да зададе въпроса, за който трябваше по-рано да се сети — как е прекарала нощта, след като бе изпуснала нощната си шапчица на пода на спалната му веранда. Той затвори брошурата, придържайки с десния си показалец страницата, от която смяташе да продължи четенето, и я прегърна и с дясната си ръка.
— Чуй! — извика тя. — О! О! Чуй!
Някъде отвън се чу песенният зов на пъдпъдък. Тя се притисна до него, затрептяла от радост при тези нежни и сладостни звуци.
— Започва токуването — каза той.
— Това значи пролет — извика Паола.
— И признак, че е дошло хубаво време.
— И любовта!
— И свиването на гнезда и снасянето на яйца — изсмя се Дик. — Никога светът не е изглеждал така плодовит, както днес. Леди Айлтън е родила единадесет прасенца. Тази сутрин доведоха и ангорските, защото козенето наближава. Трябваше да ги видиш. А и дивите канарчета по цели часове разискват брачни въпроси във вътрешния двор. Струва ми се, че някой поддръжник на свободната любов се опитва да развали еднобрачния им рай със съвременни теории за любовта. Просто е чудно, че си могла да спиш при целия този спор. Чуй! Ето ги! Възторг ли е това? Или може би бунт?
Извиси се тънко, треперливо, вълшебно чуруликане, преминаващо в остри извивки и възбудени трели, в което Дик и Паола с възторг се вслушаха, докато изведнъж, сякаш с внезапен удар на съдбата, целият звънтящ хор на мъничките златисти влюбени канарчета бе пометен, погълнат от гръмовни звуци — не по- малко буйни, не по-малко музикални, не по-малко страстни, но мощни, властни, покоряващи със своята широта и сила.
Мъжът и жената отправиха жаден взор през отворените френски прозорци и мрежестата стена на спалната веранда към пътя между люляците, като със затаен дъх чакаха да видят едрия жребец, който тръбеше своя любовен призив. Отново, скрит от погледа им, той протръби и Дик каза: — Ще ти изпея една песен, моя горда луна. Тя не е моя. Тя е на Планинеца. Нея цвили той. Послушай. Ето пак я пее. Това е песента му: „Чуйте ме! Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете. Гласът ми изпълва ширните долини. Кобилите ме чуват и трепват в спокойните си пасища, защото ме познават. Тревата расте все по-буйна и по-буйна, земята прелива от живителна сила, а дърветата — от мъзга. Пролетта дойде. Моята пролет. Аз съм властелин в моето царство на пролетта. Кобилите помнят гласа ми. Те ме познават чрез кръвта на своите майки. Чуйте ме! Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете, а ширните долини са мои глашатаи; с ехото си разнасят вестта, че ида.“
Паола се притисна по-силно до съпруга си, а и той я притисна, устните й докоснаха челото му и двамата впериха очи в пустия път между люляците, докато най-после, подобно на красиво и величествено видение, пред погледа им се появи Планинеца. Приличният на мушица човек на гърба му изглеждаше смешно малък. Очите на Планинеца горяха диво със синия блясък, който святка в погледа на породистите жребци. Той ту допираше муцуна до тръпнещите си от вълнение колена, а под напора на буйния му порив от нея излитаха пръски пяна, ту я извисяваше към небето и надаваше властния си страстен призив, който разтърсваше въздуха.
И почти като ехо, отдалеко долетя в ответ нежно сладостно цвилене.
— Това е Принцеса Фодърингтън — прошепна Паола.
Отново се раздаде тръбният призив на Планинеца и Дик запя: „Чуйте ме! Аз съм Ерос! Аз тъпча хълмовете!“
И за един само миг, сгушила се нежно в прегръдката му, Паола изпита ревност от възхищението на съпруга си към това великолепно животно. Но ревността й веднага изчезна и като се почувствува виновна, тя извика весело:
— А сега, Червени облако, изпей ми песента за жълъда!
Дик вдигна към нея полуразсеян поглед от брошурата, в която бе пъхнал пръст, и сетне със също такъв весел глас запя:
Докато той пееше, тя се бе притиснала много плътно до него, но в следната минута почувствува нетърпеливото движение на ръката, която държеше брошурата за свинете, и улови бързия, макар и неволен поглед към часовника на писалището му, показващ 11:25. И тя отново се опита да го задържи, и в думите й също тъй неволно се промъкна нотка на лек упрек.
— Странно и чудно създание си ти, Червени облако — промълви бавно тя. — Понякога съм почти убедена, че си същински индианец, Червения облак, който посажда своите желъди и излива в песен първобитната си радост от труда. А понякога за мене ти си едва ли не свръх съвременният човек, последната дума в царството на двуногите, мъж, за когото статистическите таблици са крепост, която трябва да се превземе с обсада, като в същинска Троянска война, или пък те виждам въоръжен със стъклени тръбички и спринцовки за подкожни инжекции, повел гладиаторска борба срещу тайнствени микроорганизми. Има и моменти, когато почти ми се струва, че трябва да носиш очила и да си плешив; почти ми се струва…
— Че защото съм вече грохнал, нямам право да държа в обятията си жена — довърши той вместо нея, като я притисна още по-силно. — Че съм един глупав учен звяр, който не заслужава своето „суетно, ефирно, с розов дъх създание“. Слушай какъв план имам. След няколко дни…
Но планът му умря още при раждането си, защото зад гърба им се чу сдържано предупредително покашляне, и като извърнаха едновременно глави, те видяха помощник-секретаря Бонбрайт със сноп жълти листове в ръка.
— Четири телеграми — промърмори с извинение в гласа си той. — Мистър Блейк смята, че две от тях са много важни. Едната е във връзка с изпращането на онези бикове за Чили…
Като се отдели бавно от мъжа си и се изправи, Паола почувствува как той се изплъзва от нея и отива при своите статистически таблици, товарителници, секретари, управители и завеждащи служби.
— Ей, Паола — провикна се Дик, когато тя вече изчезваше през вратата, — аз кръстих новия прислужник — ще го наричаме О’Хо. Харесва ли ти?
Отначало в отговора й прозвучаха нотки на униние, прогонено от усмивката й.
— Ти все си играеш с имената на прислужниците ни.
— Никога не правя това с моите расови животни — увери я тържествено той, макар че лукавото пламъче в очите му го опровергаваше.
— Не исках да кажа това — отвърна тя. — Мисълта ми е, че изчерпваш възможностите на езика. Няма да мине много време и ти ще започнеш да ги наричаш „О’Бел“10, „О’Хел“11 и „О’Гоу ту хел“12. Грешиш, като започваш с „О“. Би трябвало с „Червен“. Тогава щеше да имаш „Червен бик“, „Червен кон“, „Червено куче“, „Червена жаба“, „Червена папрат“… и… и всичко, което може да се свърже с червено.
И двамата се разсмяха; тя изчезна и след миг, разтворил пред себе си телеграмата, той потъна в
