изпея сега на английски. И той отново запя, с индиански фалцет, и в гласа му звучеше пролетното ликуващо тържество; в същото време той се тупаше по бедрата и тропаше с крака в такт с песента. Дик пееше:
Името на Дик Форест започна да се появява във вестниците все по-често и по-често. Той изведнъж се прослави, когато пръв в Калифорния заплати десет хиляди долара за един-единствен бик. А неговият специалист по животновъдство, когото той отмъкна от федералното правителство, даде по-голяма цена от предлаганата от конезавода за шайърски коне на английския Ротшилд и купи за фермата на Дик, Хилкрест Чифтън, един жребец, който бързо се прочу под името Каприза на Форест, като заплати за това царствено животно цели пет хиляди гвинеи.
— Нека се смеят — казваше Дик на бившите си опекуни, — аз ще докарам четиридесет шайърски кобили. Жребецът ще си изплати половината стойност още първите шест месеца. Той ще бъде баща и дядо на синове и внуци, които калифорнийци ще се надпреварват да купуват от мене за по три до пет хиляди долара единия.
През тези първи месеци след пълнолетието си Дик Форест направи много подобни лудории. Но връх на всичко беше, че след като в първоначалната си лудория зарови милиони, той предаде имението в ръцете на специалистите си да го управляват по общите, набелязани от него указания и като ги ограничи с взаимен надзор, за да не допускат катастрофални грешки, си купи билет за един пътнически кораб, който отиваше на Таити, и тръгна да се отдаде на бурен живот.
От време на време опекуните му получаваха вести от него. Веднъж узнаха, че бил собственик и капитан на четиримачтов товарен кораб под английско знаме, пренасящ въглища от Нюкасъл. Разбраха това, защото трябваше да внесат пари за покупката на кораба, защото името на Форест се появи във вестниците, когато корабът му спаси пасажерите на засегнатия от корабокрушение „Орион“, и защото получиха сумата от застраховката, когато корабът на Дик загина с по-голямата част от екипажа в големия ураган край островите Фиджи. В 1869 година Дик се озова в Клондайк, в 1897 година — на Камчатка, където се разболя от скорбут; а след това неочаквано се появи на Филипините под американско знаме. Веднъж, без да разберат как и защо, той стана собственик и капитан на някакъв загубен пътнически параход, отдавна задраскан от списъците на Лойд, плуващ под знамето на Сиам.
От време на време те завързваха с него делова преписка, благодарение на която получаваха вести от разни далечни пристанища на разни далечни морета. Веднъж стана нужда да използуват влиянието на политиците от Тихоокеанското крайбрежие, за да се окаже натиск на висшите среди във Вашингтон да го измъкнат от някаква тъмна история в Русия. За тази работа не се появи нито ред във вестниците, но тя достави тайничко пиперливо удоволствие на целия дипломатически свят в Европа.
Случайно узнаха, че лежал ранен в Мейфкинг; че прекарал жълта треска в Гуаяквил; и че в Ню Йорк бил съден за безжалостно отнасяне с моряци в открито море. На три пъти прочитаха съобщения във вестниците, че е умрял: веднъж в сражение в Мексико, а два пъти — че бил екзекутиран във Венецуела. След тези лъжливи тревоги опекуните му престанаха да се вълнуват, когато чуха, че преплувал Жълтото море с туземна лодка; когато се пусна слух, че умрял от бери-бери, че бил заловен сред руските военнопленници от японците при Мукден и че се намирал във военнопленнически лагер в Япония.
Едничкото вълнение, което все още бяха способни да изпитат, ги обзе, когато, верен на обещанието си, тридесетгодишен, налудувал се, той се завърна в Калифорния със съпруга, за която, както той съобщи, бил женен от няколко години и която се оказа позната и на тримата му опекуни. На времето си мистър Слоукъм бе изгубил осемстотин хиляди долара, когато заедно с тях пропадна и цялото състояние на баща й в последната катастрофа с рудниците Лос Кокос в Чихуахуа, след като Съединените щати извадиха среброто от обръщение. Мистър Дейвидсън бе пипнал един милион от „Последния залог“ при прокопаване руслото на скрилата се в земята река в окръга Амадор, когато от същата сделка баща й изкара осем милиона. Мистър Крокет, младеж по онова време, „изгреба“ дъното на река Мерсед с баща й в края на петдесетте години, стана му шафер, когато той се ожени за майка й, а в Грантс Пас игра покер с него и с лейтенант У. С. Грант9 — тогава за този млад лейтенант западният свят знаеше само, че умее да се сражава с индианците, но че не го бива в покера.
И така, Дик Форест се бе оженил за дъщерята на Филип Дестен! Тук вече нямаше защо да му се пожелава щастие. Тук само можеше да се поддържа най-настоятелно, че той просто не знае какво щастие му се е паднало. Опекуните му простиха всички безразсъдни постъпки. Беше изкупил всичко. Най-после бе постъпил наистина разумно. Нищо повече: бе постъпил гениално. Паола Дестен! Дъщерята на Филип Дестен! Кръвта на семейство Дестен! Дестеновци и Форестовци! Това беше достатъчно. Тримата поостарели другари на Форест и Дестен, преживели заедно отшумелите дни на златната треска — другари на двамата, които бяха свършили играта на живота и си бяха отишли, заговориха строго на Дик. Изтъкнаха му чрезмерната стойност на съкровището му, напомниха му за свещения дълг, който му налага една такава женитба, споменаха за всички традиции и добродетели на Дестеновци и Форестовци, докато накрая Дик се разсмя и ги прекъсна със смущаващата декларация, че говорят като търговци на животни или като маниаци на тема евгеника. И това беше самата истина, макар че никак не им се искаше да им я кажат така грубо.
Тъй или иначе, самото обстоятелство, че се бе оженил за една Дестен, ги накара да кимнат одобрително, когато им показа плановете и сметката за построяването на Голямата къща. Благодарение на Паола Дестен те поне този път се съгласиха, че разходите му са благоразумни и целесъобразни. А колкото се отнася до селското му стопанство, безспорно беше, че мините „Харвест груп“ даваха чудесно производство, така че можеше да му се позволи да се забавлява по угодата си. Все пак обаче, както заяви мистър Слоукъм: да дадеш двадесет и пет хиляди долара за един обикновен впрегатен кон, е лудост. Защото работният кон си е работен кон; съвсем друго би било кон за надбягване …
ГЛАВА VII
Докато Дик Форест преглеждаше издадената от щата Айова брошура за свинската холера, през разтворените прозорци, откъм широкия двор, нахлуха звуци, които говореха за пробуждането на онази, която гледаше засмяно от дървената рамка край леглото му и която само няколко часа преди това бе изпуснала на пода на спалната му веранда розовата, лека дантелена нощна шапчица, така грижливо прибрана от О’Май.
Дик чу гласа й, защото тя се пробуждаше като птичка, с песен на уста. Той чу трелите й да се носят ту от един прозорец, ту от друг, по цялата дължина на нейното крило. Чу я да пее и във вътрешния двор, където спря за минутка песента си, за да се скара на малкото си овчарско кученце, което бе обърнало нечестиво внимание на червенооранжевите рибки с пъстри перки и много опашки в басейна на фонтана.
Той се радваше на събуждането й. Тази радост никога не увяхваше. Макар и сам да ставаше много рано, винаги имаше чувството, че докато сутрешната песен на Паола не е прозвучала от вътрешния двор, Голямата къща още не се е пробудила.
Но вкусил удоволствието от пробуждането й, Дик, както обикновено, веднага забрави за нея, увлечен в собствените си работи. Той отново бе погълнат от цифровите данни на щата Айова за свинската холера и Паола излезе от съзнанието му.
— Добро утро, весели господине — чу той гласа, който винаги звучеше като вълшебна музика в ушите му; и Паола долетя до него с цялата ефирност на сутрешното си кимоно, загърнало свободно тялото й, и като обви с ръка врата му, полусгушена в прегръдката му, седна на услужливо предложеното й коляно. Той я притисна до себе си, изразявайки радостта си от съществуването и близостта й, макар че още цяла половин минута очите му шареха по изводите на професор Кенили от ваксинацията на свинете във фермата на
