слушайки техните разсъждения за живота и нравствеността, той не се поддаде на възгледите им. Беше само пътешественик сред чужди племена. Чувствайки сигурност при съзнанието за своите двадесет милиона, той не изпитваше нито нужда, нито изкушение да краде или ограбва. Интересуваха го всякакви неща и всякакви места, но никъде не намираше място или положение, което да го задържи за постоянно. Обзет бе от жажда да вижда повече и повече и да наблюдава до безкрайност.
Като изминаха три години, когато беше близо шестнадесетгодишен, с укрепнало тяло, тежък сто и тридесет фунта, той прецени, че е време да се прибере у дома и да се залови с книгите. Така предприе първото си дълго пътешествие по вода, постъпвайки като юнга в един търговски кораб, отправил се покрай нос Хорн, от Делауеър за Сан Франциско. Плаването беше трудно и продължи сто и осемдесет дни, но накрая той тежеше с десет фунта повече.
Мисис Съмърстоун изпищя, когато един ден той се изправи пред нея, и трябваше да извикат от кухнята А-Синг, за да каже, че това е наистина Дик. Мисис Съмърстоун изпищя втори път — когато се ръкува с него и той ожули нежната й кожа със загрубялата си от корабните въжета мазолеста длан.
Когато поздрави опекуните си при първата набързо свикана среща, той се държеше стеснително, почти смутено. Но това не му попречи да заговори право по въпроса.
— Ето какво — каза той, аз не съм глупак. Знам какво искам и това, което искам, ще стане. Аз съм сам в света, като не смятам, разбира се, такива добри приятели като вас, и си имам собствени схващания за света и за онова, което искам да направя в него. Върнах се у дома не поради чувство за дълг към някого тук. Върнах се, защото беше време да го направя, защото трябва да изпълня дълга си към самия себе си. От моите тригодишни странствания аз само спечелих и сега трябва да продължа образованието си — искам да кажа, книжовното си образование.
— Белмънтското училище — предложи мистър Слокъм. — То ще ви подготви за университета…
— И да загубя три години! Същото ще е и ако отида в която и да е гимназия. Възнамерявам да свърша Калифорнийския университет за една година. Това значи много работа. Но мозъкът ми е като киселина. Той ще прояде книгите. Ще си наема един частен преподавател или половин дузина и здраво ще се заловя за работа. Преподавателите сам ще си избирам — ще ги наемам и ще ги уволнявам. Но затова ми са нужни пари.
— Сто долара месечно — предложи мистър Крокет. Дик поклати глава.
— В продължение на три години се грижех за себе си, без да похарча ни цент от парите си. Смятам, че ще съумея да се грижа за себе си и тук, в Сан Франциско, като се разпореждам с част от тях. Още не възнамерявам да се заема с имуществените си въпроси, но ми е нужна банкова сметка, и то доста значителна. Ще харча парите си, както намеря за необходимо и за каквото намеря за необходимо. Опекуните му се изгледаха смаяно един друг. — Това е абсурдно, невъзможно — започна мистър Крокет. — Такъв сте си неразумен, какъвто бяхте и когато заминахте.
— Изглежда, че съм такъв — въздъхна Дик. — И предишното ни недоразумение беше относно парите ми. Тогава ви поисках сто долара.
— Помислете за нашето положение, Дик — захвана да го увещава мистър Дейвидсън. — Ние сме ваши опекуни… Какво ще си кажат хората, ако позволим на вас, шестнадесетгодишен младеж, да се разпореждате свободно с парите си?
— Колко струва точно сега моята яхта „Фреда“? — запита Дик без връзка с предишния въпрос.
— Всеки момент за нея могат да се получат двадесет хиляди — отговори мистър Крокет.
— Тогава продайте я. Твърде е голяма за мен и всяка година стойността й спада. Нужна ми е яхтичка от тридесетина фута, която сам да управлявам тук в залива и която няма да струва дори и хиляда долара. Продайте „Фреда“, а парите внесете на мое име. Знам, вие тримата се боите да не би да прахосам парите си — за пиене, за конни състезания, за кабаретни актриси. За да ви успокоя, ето какво ви предлагам: нека върху тази текуща сметка да има право всеки един от четиримата ни. Щом някой от вас реши, че прахосвам парите, веднага ще може да изтегли цялата сума. Мога също да ви съобщя, че вън от другите ми занимания смятам да повикам тук някой специалист от търговските колежи, който да натъпче в главата ми техниката по чисто деловите въпроси.
Дик не изчака да чуе съгласието им, а продължи, все едно, че въпросът беше окончателно решен:
— А как стои работата с конете долу в Менло? Няма значение, ще отида да ги прегледам и ще реша кои да задържа. Мисис Съмърстоун ще остане тук да се грижи за домакинството, защото и без това съм набелязал за себе си достатъчно работа. Обещавам ви, че няма да съжалявате, гдето сте ми дали свобода да се разпореждам с личните си работи. А сега, ако искате да чуете как съм прекарал последните три години, ще ви разкажа цялата история.
Дик Форест бе прав, когато каза на опекуните си, че мозъкът му е като киселина, която ще прояде книгите. Никой не бе виждал такъв начин на обучение, при това той сам си го ръководеше — но не без да се вслушва в съвети. Изкуството да използува чужди мозъци той бе научил от баща си и от Джон Чисъм, собственика на „Джингл-боб“. Беше се научил да седи мълчалив и да размишлява, докато каубоите разговаряха надълго и нашироко край огъня на открито или във фургона с хранителните припаси. Благодарение на своето име и положение той можеше да се среща с професори, директори на колежи и делови хора; цели часове той ги слушаше да говорят, като рядко задаваше въпроси, и само поглъщаше най-доброто, което можеха да му предложат, готов да извлече от няколко такива часа една идея, един факт, които да му помогнат да реши към какво образование да се насочи и как да го получи.
След това се зае да си избира преподаватели. Никой не бе виждал такова наемане и отпращане на хора, такива назначавания и уволнявания. За тази работа той не пестеше средства. Един задържаше месец или три месеца, а цяла дузина отпращаше още първия ден или първата седмица. И при тези уволнения той неизменно им плащаше за цял месец, дори и тогава, когато опитите им да го учат не траеха дори един час. В тези случаи той постъпваше справедливо и великодушно, защото можеше да си позволи да бъде справедлив и великодушен.
Младежът, който се бе хранил с остатъците от яденето на огнярите в локомотивните депа и бе пил вода от железопътните цистерни, бе разбрал отлично цената на парите. Той купуваше най-скъпото, напълно уверен, че в крайна сметка то беше най-евтиното. За да постъпи в университета, трябваше да мине едногодишен гимназиален курс по физика и едногодишен по химия. След като погълна алгебрата и геометрията, той се обърна към завеждащите катедрите по физика и химия в Калифорнийския университет. Професор Кари му се изсмя в лицето… отначало.
— Мило момче… — започна професор Кари.
Дик търпеливо го изчака да свърши, а след това заговори и заключи:
— Аз не съм глупак, професор Кари. Учениците в гимназията и в подготвителните училища са деца. Те не познават света. Не знаят какво им трябва и защо им трябва онова, което им наливат в главите. Аз познавам света. Знам какво ми трябва и защо ми трябва. Те учат физика по един час два пъти седмично в течение на два учебни срока, което заедно с две ваканции прави една година. Вие сте най-добрият преподавател по физика по цялото Тихоокеанско крайбрежие. Учебната година сега тъкмо свършва. Ако ми отделите първата седмица от ваканцията си, като ми посветите всяка своя свободна минута, аз ще премина едногодишния курс по физика. Колко ви струва тази седмица?
— Не бихте могли да я купите и за хиляда долара — отвърна професор Кари, смятайки, че въпросът е изчерпан.
— Знам колко е заплатата ви… — започна Дик.
— Колко? — запита остро професор Кари.
— Не е хиляда долара седмично — отвърна също тъй остро Дик. — Нито петстотин долара седмично, нито дори двеста и петдесет… — И той вдигна ръка, давайки знак на професора да не го прекъсва. — Току-що ми заявихте, че не бих могъл да купя една седмица от времето ви за хиляда долара. Няма да направя това. Ще я купя за две хиляди. Боже мой! Та аз имам само определен брой години живот…
— И години ли можете да купувате? — запита лукаво професор Кари.
— Разбира се. Тъкмо за това съм тук. Купувам за една година три и вашата седмица е част от сделката.
— Но аз още не съм приел — засмя се професор Кари.
— Ако сумата не е достатъчна — каза Дик упорито, — определете вие колко считате за справедливо.
