върна — но трябва да минат още години и години, — ние ще нагласим работата двамата. Когато ти кажа, ти ще пишеш на баща си. Той ще хукне на уговореното място, ще ме вземе и заведе у дома. Тогава ще пипне тридесетте хиляди долара награда от опекуните ми, ще напусне полицейската си служба и най-вероятно ще отвори кръчма.
— Трийсет хиляди са дяволски голяма сума — забеляза Тим, изразявайки по този небрежен начин благодарността си.
— Не и за мене — подцени Дик щедростта си. — Тридесет хиляди влизат в един милион тридесет и три пъти, а един милион е само годишната лихва на парите ми.
Но Тим Хаган не доживя да види баща си съдържател на кръчма. Два дни след това, когато влакът бе спрял на дървен мост без перила, един спирач, който би трябвало да е по-предвидлив, свали момчетата от празния товарен вагон, в който се криеха. Мостът бе прехвърлен над каменистата урва. Дик погледна надолу към камънаците на дълбоката пропаст и се поколеба.
— На моста има място — каза той, — но ако влакът тръгне?
— Няма да тръгне… бягайте, докато има време — настоя кондукторът. — Машината взима вода на другия край. Винаги прави това тук.
Но този път машината не взе вода. При следствието се установи, че машинистът видял, че във водонапорната кула няма вода, и подкарал влака. Двете момчета едва бяха скочили от страничната врата на товарния влак и преди още да направят и двадесетина стъпки по тясната пътечка между линията и пропастта, влакът потегли. Дик, който беше бърз и съобразителен и умееше да се пригажда към обстоятелствата, мигом се свлече, опирайки се на моста с ръце и колене. Това му осигури по-добра опора и повече място, защото се бе сгушил под издадените части на товарните вагони. Тим, който не съобразяваше и не се пригаждаше така бързо и който освен това бе обхванат от келтска ярост против кондуктора, вместо да клекне и да се опре на ръце и колене, остана изправен, за да излее мнението си за него в поток гневни, предавани от поколение на поколение изрази.
— Лягай!… Долу! — крещеше Дик.
Но Тим пропусна удобния случай. Засилила се надолу, машината бързо повлече влака. С лице към движещите се вагони, само с въздуха зад гърба си и с пропастта под краката си, Тим се опита да се отпусне на ръце и колене. Но още при първото движение на раменете той се блъсна о вагона и едва не изгуби равновесие. По някакво чудо успя да се задържи и остана прав. Влакът се движеше все по-бързо и по-бързо. Невъзможно му беше да клекне.
Дик, застанал на колене, задържайки се по някакъв начин, наблюдаваше всичко. Влакът набра скорост. Вагоните се движеха все по-бързо. Запазил хладнокръвие, с гръб към пропастта, с лице към движещите се вагони, изпънал ръце до тялото си, без друга опорна точка освен земята под краката си, той се олюляваше, но пазеше равновесие. Колкото по-бързо се движеше влакът, толкова по-силно се клатеше Тим, докато най-после с усилие на волята застана устойчиво и престана да се клати. И всичко щеше да свърши благополучно, ако не беше един особен вагон. Дик го знаеше и го видя да се приближава. Той беше „луксозен конски вагон“, шест инча по-широк от останалите. Дик видя, че и Тим го забеляза. Видя как Тим напрегна всички сили да се справи с положението, когато тясното пространство, на което се крепеше, изведнъж щеше да се намали с още половин фут. Тим бавно и уплашено се наклони назад, назад, до крайния предел, и все пак недостатъчно. Нещастието беше неизбежно. Ако вагонът беше само с един инч по-тесен, той би устоял. Един инч — и вагонът щеше да мине покрай него, а той щеше да падне на релсите зад влака. Но именно този инч го погуби. Вагонът блъсна Тим. Той два пъти се олюля встрани, два пъти се превъртя във въздуха и полетя с главата надолу към скалите.
След като се удари, Тим не помръдна. Падайки от седемдесет фута височина, той счупи врата си и смаза черепа си. И там именно Дик видя за първи път смъртта — не прилично наредената, благопристойна смърт в цивилизованото общество, където и лекари, и сестри, и инжекции облекчават обречения при преминаването му в мрак, където и тържествеността, и обредите, и цветята, и погребалните служби смекчават скръбта при изпращането й прощаването с покойника — а внезапната примитивна смърт, грозна и неукрасена, като смъртта на бивол или на тлъста свиня с прерязана вратна артерия.
И точно там Дик научи нещо повече — превратността на живота и съдбата: враждебността на вселената към човека; необходимостта бързо да съобразяваш и да действаш, да виждаш и знаеш, да бъдеш умерен и решителен, мигом да се приспособяваш към внезапните промени в съотношението на силите, които управляват всичко живо. И точно там, над обезобразените и смазани останки на този, който само миг преди това беше негов другар, той разбра, че не трябва да се доверява на илюзиите и че единствено действителността никога не лъже.
В Ню Мексико Дик случайно попадна в една скотовъдна ферма, наречена „Джингл-боб“, северно от Росуел, в долината Пекос. Той нямаше още четиринадесет години; там го приеха като талисман на цялата ферма и скоро стана любимият каубой на каубои, които даже на официални документи се подписваха с такива имена като „Див кон“, „Били елена“, „Бумър Дякона“ и „Високия джоб“.
За шест месеца, прекарани във фермата, Дик придоби физическа ловкост и закали тялото си, събра познания по коневъдство, стана добър ездач и опозна хората в тяхната първобитна и сурова същност — и тези познания му останаха богатство за цял живот. Той научи и още неща. Така например научи много от Джон Чисъм, собственика на „Джингл-боб“, на „Воск Гранд“ и на други скотовъдци ферми чак до реката Блек Ривър и отвъд нея. Джон Чисъм, „крал на едрия добитък“, бе предвидил възникването на дребните ферми и бе превърнал откритите, обширни имения в отделни, оградени с бодлива тел парцели. За тази цел той бе закупил всички околни участъци, където имаше вода, като използваше съвсем безплатно милионите акри съседни земи, които нямаха никаква стойност без водата, намираща се под негов контрол. И в разговорите край огъня, на открито, или във фургона за хранителни припаси, сред каубоите с четиридесет долара месечна заплата, които не бяха предвидили онова, което бе предвидил Джон Чисъм, Дик разбра точно защо и как Джон Чисъм бе станал „крал на едрия добитък“, докато хиляди негови съвременници му работеха на надница.
Но Дик имаше горещ нрав. Кръвта му кипеше. Натурата му беше страстна и пламенна, изпълнена с мъжка гордост. Готов да заплаче от умора след двадесет часа езда, той се научи да презира жестоките, телесни болки и със стоическо мълчание да устоява на примамките на постелята, докато закалените каубои не си тръгваха първи да спят. Същите качества го караха да се качва на всеки кон, който му даваха, да настоява да дежури нощем и да не трепва, когато му дойде ред, препускайки да пресече пътя на разбягалото се стадо с развяваща се непромокаема връхна дреха. Беше готов да рискува. С радост се излагаше на рискове. Но в такива моменти никога не забравяше действителността. Много добре знаеше, че човешкото тяло е крехко и лесно се разбива в твърдите скали и под конските копита. И когато отказваше да се качи на някой кон, който при бързо бягане преплиташе крака и се спъваше, той правеше това не защото се боеше да не се убие, а защото, когато рискуваше да се пребие, той не искаше, както заявяваше самия Джон Чисъм, „да си счупи врата за нищо и никакво“.
Едва от „Джингл-боб“ писа на опекуните си, като обаче даде писмото на един скотовъдец да го пусне от Чикаго. Но дори и тогава прояви такава предпазливост, че адресира плика до готвача А-Синг. Макар и да не се ползваше от своите двадесет милиона, Дик все пак никога не ги забравяше и като се боеше да не би да разделят имуществото му между далечни роднини, които можеха да се намерят в Нова Англия, той предупреди опекуните си, че е жив и че ще се върне у дома след няколко години. Също така даде им нареждане да задържат и занапред мисис Съмърстоун и да й заплащат установената заплата.
Но на Дик не му се стоеше на едно място. Той сметна, че да стои половин година в „Джингл-боб“, е повече от достатъчно. И като малолетен скитник той преброди целите Съединени щати, сблъсквайки се с мирови съдии, полицейски чиновници, закони против скитничеството и затвори. Опозна отблизо различни скитници, странстващи работници и дребни престъпници. Между другото се запозна с фермери и с работата във фермите, а веднъж в продължение на една седмица, в щата Ню Йорк, бра плодове в имението на холандски фермер, който правеше опити с една от първите силозни инсталации, издигнати в Съединените щати. Той изучи всичко това не защото си беше поставил за цел да го изследва. Просто притежаваше момчешка любознателност и по този начин натрупа маса познания за човешката природа и социалните условия, като всичко това много му послужи по-сетне, когато с помощта на книгите го провери и систематизира.
Приключенията не му навредиха. Дори и когато общуваше с бивши затворници в горските им убежища,
