Къде са днеска старите другари от непознатите морета? Когато преди тридесет години купувахме безцветни перли от тъмните островитяни (на юг оттук хиляда левги), не бе известен някому тогава прочутия и благороден Валдес. Но мен ме знаеха и ме обичаха. Намереше ли някой вино, не си го пиеше самичък. Когато зад далечните архипелази или зад плитчините скрити ний корабното дъно насмолявахме след пътя изморителен, богатата си плячка всички споделяха със своите другари. А върху кладите висеха котлите с врящата смола и бледите им светлини покрай брега догаряха безмълвно. Съдраните ни шатри бяха покрай тях и над веслата се развяваха платна. И както в бурните вълни като стрела се врязва хвърлената котва, така безгрижните ни капитани оставяха свободно корабите да летят. Къде отвеждаха юздите ни отпуснати? Къде се босите нозе отправяха? Къде са днеска механите, дето сред палми ний пирувахме в забрава? Каква бе тази знойна жажда, която трябваше да угасиме? О, извор сред пустинята! О, кладенец сред суха степ! О, късче хляб, изядено на скрито! О, течност, без следа изчезнала от плиснатата чаша! Нито младежът, който блянове лелее, нито вдовицата, която страда по покойния, нито родилката, що чака плод, нито девойката, която осъзнава за първи път мъжа — не знаят болното очакване, не знаят страдния копнеж, със който жадувам за онези завинаги напуснали ме дни. О, разберете това, вие, трима стари хора, разберете го както съм го разбрал аз. Чуйте какво казва той по-нататък:
Мечтаех и очаквах свойто щастие и мислех, че ме чака пролетта. А за да стигна своята мечта, нехайно минах покрай пролетта си. И пръв посред избраниците на съдбата изтеглих всъщност черен жребий, защото аз, Диего Валдес, съм днес върховен адмирал на католическа Испания. — Слушайте, опекуни! — извика Дик и лицето му пламна от силно чувство. — Нито за миг не забравяйте, че жаждата ми далеч не е утолена, че още не съм се уталожил. Аз цял горя. Но се сдържам. Не си въобразявайте, че съм направен от камък, само за това, че съм добричко, примерничко момче, което посещава университета. Аз съм млад. В мене кипи живот. Пълен съм със сила и енергия. Но няма да направя грешка. Умея да се държа в ръцете си. Нямам намерение да се отдавам на първата примамка. Сега само се готвя. Ще изчакам времето си. Няма да разлея прибързано чашата си. И накрая няма да оплаквам пропуснатото като Диего Валдес:
И няма вятър под небето, нито вълни сред океана, които да ми върнат шумното веселие, когато корабното дъно насмолявахме, които да ми върнат извора пустинен и кладенеца сред степта, които да ми върнат сухата кора, изядена на скрито, и бързо плиснатата чаша. — Чуйте, опекуни! Знаете ли какво значи да удариш врага, да го удариш, когато кръвта ти е кипнала, право в челюстта и да го повалиш мъртъв? Това искам. И искам да любя, да целувам и да рискувам, да безумствувам като силен, енергичен мъж. Искам да използвам всичките си възможности. Искам да изживея буйствата и страстите на младостта, но не докато съм много млад. Това наистина ще стане. Междувременно обаче ще играя футбол в университета, ще се въздържам, ще събирам знания, така че, когато му пусна
