края, да уловя възможно най-добрия случай. О, повярвайте ми, сънят ми не винаги е спокоен.
— И какво искате да кажете? — запита мистър Крокет.
— Точно това. Точно, което казвам. Още не съм се разлудувал и вие само наблюдавайте, когато започна.
— И смятате да започнете, когато свършите университета?
Чудноватият младеж поклати отрицателно глава.
— След като свърша, възнамерявам да премина поне едногодишен курс в селскостопанския институт. Хванала ме е една мания — селско стопанство. Искам да направя нещо… да създам нещо. Баща ми не беше достатъчно творец. А и вие тримата не сте. Вие сте открили една нова земя през пионерския период и само сте събирали парите като моряци, които са намерили самородно злато в някоя девствена земя…
— Мое момче, аз имам малко опит в селското стопанство в Калифорния — прекъсна го обидено мистър Крокет.
— Разбира се, че имате, но не сте се проявили като творец. Вие — все пак фактите са си факти, — вие сте били рушител. Били сте земеделски стопанин в целините. И какво сте направили? Заграбили сте четиридесет хиляди акра от най-хубавата земя в долината на река Сакраменто и година след година сте отглеждали там пшеница. И представа не сте имали за многополната система. Изгаряли сте сламата. Изтощавали сте чернозема. Разоравали сте земята на дълбочина четири инча и сте оставяли недокосната лежащата надолу почва, твърда като циментен тротоар. Изтощили сте този тънък слой от четири инча така, че сега добивът е дори по-малък от посятото зърно.
Да, рушили сте. Това е правил и баща ми. Всички са го правили. Аз обаче ще използвам парите на баща си и ще творя. Ще взема изтощена от пшеницата земя, която може да се купи на безценица, ще я преобърна цялата и в края на краищата ще изкарам от нея повече, отколкото сте изкарвали вие, когато най-напред сте започнали да я обработвате.
В края на последна му година в университета мистър Крокет отново спомена за заплахата на Дик „да се налудува“.
— Веднага щом свърша селскостопанския институт — отвърна той, ще купя земя и инвентар и ще уредя скотовъдна ферма, но истинска скотовъдна ферма. И тогава ще се впусна в лудории.
— А горе-долу с колко голяма ферма смятате да започнете? — запита мистър Дейвидсън.
— Може би петдесет хиляди акра, може би петстотин. Както дойде. Ще искам да получа максимални добиви. Калифорния всъщност още не е заселена. Без пръст да помръдна и без преобръщане на почвата, след петнадесет години, земя, която сега мога да купя за десет долара акра, ще струва петдесет долара, а която купя за петдесет, ще струва петстотин.
— Половин милиона акра по десет долара за акър прави пет милиона долара — предупреди загрижено мистър Крокет.
— А по петдесет прави двадесет и пет милиона — изсмя се Дик.
Но всъщност опекуните не вярваха, че той ще се впусне в лудориите, с които ги заплашваше. Той можеше да прахоса богатството си за някакви си там нови начини на земеобработване, но действително да се разлудува след толкова години на самоограничаване, според тях беше недопустимо.
Дик завърши висшето си образование не особено блестящо. Беше двадесет и осми поред в курса и не остави някаква голяма следа в университетския свят. Най-забележителното му постижение беше отпорът, който даде на много мили девойки, и разочарованието, което причини на тях и на майките им. Той ознаменува последната си година и с това, че като капитан на университетския футболен отбор го поведе към победа срещу отбора на Станфордския университет за първи път в течение на пет години. Това беше по времето, когато още нямаше богато заплащани треньори и когато се отдаваше особено значение на играта на отделния член на отбора; но той приучи своите другари да играят като едно цяло и да жертват индивидуалните проявления заради целия отбор, така че в Деня на благодарността8 златно-сините можеха да отпразнуват победата си над една много по-блестяща единадесеторка с тържествено шествие по главната улица на Сан Франциско.
В селскостопанския институт Дик се отдаде на лабораторна работа и напълно пренебрегна всички лекции. Всъщност той сам си наемаше преподаватели и изразходва цяло състояние само за пътните им разноски из цяла Калифорния. Жак Риб, който се славеше като един от най-големите световни специалисти по земеделска химия, някога получаваше във Франция две хиляди долара годишно, но Калифорнийският университет го привлече с предложение за шест хиляди, а след това десетте хиляди на плантаторите на захарна тръстика го подмамиха на Хавайските острови, откъдето Дик пък го съблазни с петнадесет хиляди заплата и с по-приятния умерен климат на Калифорния, сключвайки с него договор за пет години.
Господата Крокет, Слоукъм и Дейвидсън вдигнаха в ужас ръце и решиха, че това е лудорията, която си предричаше Дик.
Но тя беше само една от многото подобни прояви на разсипничество. Той грабна от федералното правителство, с щедро увеличаване на заплатата, най-прославения му специалист по скотовъдство и по същия неблагопристоен начин отмъкна от университета в Небраска най-големия авторитет по млекарство, а след това сломи сърцето на декана на Агрономическия факултет при Калифорнийския университет, като си присвои професор Нирденхамер, истински магьосник по въпросите за уредбата на земеделските стопанства.
— Евтино е, вярвайте, евтино е — обясняваше Дик на опекуните си. — Нима не предпочитате да харча парите си за професори вместо за конни надбягвания и актриси? Освен това, господа, бедата е там, че вие не разбирате колко е изгодно да се купуват чужди мозъци. А аз разбирам. Това ми е специалността. Благодарение на тях ще спечеля пари, но, най-важното, ще изкарам една дузина стръкчета трева там, където вие не сте изкарвали и половин стръкче, от земята, която сте разхищавали.
Понятно е защо след това опекуните му не можаха да повярват в предупреждението му, че ще се отдаде на лудории, че ще целува и рискува, че ще събаря мъже с един удар в челюстта.
— Още една година — предупреждаваше той, заровил се в научни трудове по земеделска химия, почвознание и устройство на фермите и зает с пътувания из Калифорния със свитата си от високо платени специалисти. На опекуните му не оставаше нищо друго, освен да се боят, че Дик бързо-бързо ще прахоса Форестовите милиони, когато навърши пълнолетие и сам поеме всичките си работи в собствените си ръце и когато наистина се впусне в налудничавите си селскостопански начинания.
В деня, когато навърши двадесет и една години, бе оформена покупката на имението му, простиращо се на запад от река Сакраменто до планинските върхове.
— Невероятно скъпо — заяви мистър Крокет.
— Невероятно евтино — забеляза Дик. — Трябва да видите сведенията, които получих, за качествата на почвата. Трябва да видите сведенията за водните източници. И трябва да чуете песента ми. Слушайте, опекуни мои, песен за верни неща. Аз съм и певецът, и песента.
И той изпя със своебразния треперлив фалцет, с който обикновено пеят североамериканските индианци, ескимосите и монголците:
— Сам съм съчинил музиката — промърмори смутено той, — пея я така, както смятам, че би трябвало да звучи мелодията. Видите ли, никой човек не е чул как я пеят. Племето нишинами я е взело от племето майду, което я взело от племето конкау, което пък я съчинило. И трите тези племена са изчезнали. Но не и последното им парче земя. Вие го изтощихте, мистър Крокет, с вашето хищническо, разрушително земеделие. А песента намерих в един етиологичен доклад, в том трети на „Географско и геоложко проучване на Тихоокеанското крайбрежие на Съединените щати“. Индианският вожд Червения облак, роден от небето, изпял за първи път тази песен на звездите и на планинските цветя в утрото на света. Ще ви я
