— Знаеш ли, Паола — обърна се през масата Дик към жена си, — току-що ми съобщиха, че Греъм пристига утре сутринта. Най-добре кажи на О’Джой да го настани в наблюдателната кула. Помещението е просторно и може той да изпълни заканата си и да се залови с книгата си.
— Греъм?… Греъм? — мъчеше се да си припомни на глас Паола. — Познавам ли го?
— Виждала си го веднъж преди две години в Сантяго, в кафене „Венера“. Вечеряхме заедно.
— Аха, един от флотските офицери? Дик поклати отрицателно глава.
— Цивилният. Не си ли спомняш онзи едър рус мъж — ти разговаряше с него за музика в продължение на половин час, докато капитан Джойс всякак се мъчеше да ни докаже, че Съединените щати трябва да се разправят с Мексико с железен юмрук.
— О, разбира се — смътно си спомни Паола. — Бяхте се срещали някъде по-рано… В Южна Африка, нали? Или на Филипините?
— Точно той. В Южна Африка. Евън Греъм. Втори път се видяхме на пощенския кораб „Таймс“ в Жълто море. А след това пътищата ни десетина пъти се пресичаха, без да можем да се видим — до онази вечер в кафене „Венера“.
Спомням си — той беше отплувал от Бора-Бора на изток, два дни преди аз да хвърля там котва на път за Самоа, плувайки на запад. Напуснах Апиа, c писма за него от американския консул, един ден преди той да дойде там. В Левука се разминахме с три дни — тогава аз бях на борда на „Уайлд дък“, а той бе напуснал Сува като гост на един британски кръстосвач. Сър Иврърд Им Търм, британски върховен комисар за Южните морета, ми даде други няколко писма за Греъм. Пропуснах го в Порт Резълюшън и във Вила, на Новохебридските острови. Кръстосвачът предприел увеселително пътешествие. В Архипелага Санта Крус току си играехме на гоненица. Същото беше край Соломоновите острови. След като обстрелвал канибалските села в Ланга-Ланга, кръстосвачът потеглил сутринта. Аз пък доплувах там същия ден следобед. Изобщо не можах да му предам лично тези писма и го видях едва в кафене „Венера“ преди две години.
— Но що за човек е той? — запита Паола. — И каква е тази негова книга?
— Преди всичко, ако започнем от края, той е разорен. Останал му е няколко хиляди долара годишен доход, но цялото наследство от баща му е отишло по дяволите. Не, не го е прахосал. Направил големи капиталовложения и „мълчаливата паника“ от преди няколко години му помела всичко. Но той не хленчи.
Греъм е чиста проба човек, от стар американски род, свършил е университета „Йейл“. Книгата — той очаква да спечели нещичко от нея — обхваща миналогодишното му пътешествие из Южна Америка от западното до източното крайбрежие. Това е в по-голямата си част девствена земя. Бразилското правителство доброволно му отпусна хонорар от десет хиляди долара за сведенията, които той му донесе относно неизследваните области на страната. О, той е мъж, истински мъж. Стопроцентов мъж. Познат ти е този тип — чистосърдечен, великодушен, силен, прост; бил навсякъде, видял всичко, знае по много за много неща, праволинеен, честен, гледа те право в очите — с една дума, мъж в истинския смисъл на думата.
Ернестина изръкопляска и като хвърли дразнещ предизвикателен и победоносен поглед на Бърт Уейнрайт, възкликна:
— И той идва утре!
Дик поклати укоризнено глава.
— О, не, Ернестина, там нищо няма да стане. И други, също така мили момичета като тебе, са се опитвали и по-рано да уловят Евън Греъм и между нас казано, не ги обвинявам. Но той има пъргави и бързи крака и на никоя още не се е удало да го покори или да го притисне в ъгъла, където, замаян и задъхан, машинално да промълви „да“ в отговор на известни въпроси, а когато дойде на себе си, да се види със завързани ръце и крака, в плен, жигосан и оженен. Забрави го, Ернестина. Стой си при златната младеж и я остави да рони златните си ябълки. Събирай ги, а заедно с тях и златната младеж, и през всичкото време, докато впримчваш някой бързоног момък, ти си давай вид, че уж не успяваш. Но остави Греъм; той не участвува в играта. Той е почти на моите години и подобно на мене е преживял какви ли не изпитания. Но той знае как да спасява кожата си. Минавал е през огън, вода и желязо; могат да го притиснат до стената, да го сломят, но не и да го уловят. Млади девойки не го интересуват. Можеш да го обвиниш в колебливост, но аз ще ти кажа, че той е само стар, кален от живота, и много, много мъдър.
ГЛАВА IX
— Къде е моето момче в бричове? — викаше Дик, като тропаше и дрънчеше с шпори из цялата Голяма къща, търсейки своята малка стопанка.
Той дойде до вратата, водеща към дългото крило, където бяха стаите й. Това беше огромна дървена врата без дръжка в облицована с дърво стена. Но Дик знаеше къде беше скритата пружина — тайна, известна само нему и на жена му, — натисна я и вратата се разтвори широко.
— Къде е моето момче с бричове? — извика той и затропа по безкрайния коридор.
Погледна в банята с вкопания римски басейн и слизащи надолу мраморни стъпала, погледна към гардеробната и стаята за обличане, но напразно. Премина през ниската широка стълба, водеща към стаята, която тя наричаше „кулата на Жулиета“, с празния сега диван под прозореца, и трепна при вида на прозрачните, изящни, дантелени принадлежности на дамския тоалет, които той знаеше, че тя бе пръснала наоколо заради особеното чувствено удоволствие, което изпитваше, когато ги съзерцаваше. Спря се за миг пред една подставка за рисуване; неколкократно повтаряният вик замря на устата му и той се разсмя с възхищение, познал в току-що нахвърляните линии на етюда фигурата на недодялано, кокалесто, мършаво жребче, отбито от майка си, което отчаяно цвили за нея.
— Къде е моето момче в бричове? — извика той към спалната веранда, но там намери само една плаха, със свъсено чело, около тринадесетгодишна китайка, която му се усмихна срамежливо.
Тя беше прислужницата на Паола, О’Диър13, която Дик беше нарекъл така преди много години поради особения начин, по който тя имаше обичай да свива загрижено тънките си вежди, сякаш се готви да възкликне. Дик я беше взел за прислужница на Паола още почти дете от едно рибарско село на брега на Жълто море, където майка й, вдовица, плетеше мрежи за рибарите и в добри години изкарваше с това до четири долара. О’Диър постъпи на работа при Паола на тримачтовата шхуна „Ол ауей“ по същото време, когато в качеството си на юнга О’Джой бе започнал да проявява ловкостта, която след време го издигна до положението на домоуправител на Голямата къща.
— Къде е господарката ти, О’Диър? — запита Дик.
О’Диър цяла се сви, примирайки от стеснение. Дик зачака.
— Тя може би с млади девойки, не знам — заекна О’Диър и като я съжали, Дик се завъртя на пети и си излезе.
— Къде е моето момче в бричове? — извика отново той, като излезе навън под покритото преддверие точно когато една от лимузините на чифлика изви по алеята сред люляките.
— Да пукна, ако знам — отвърна от колата висок рус мъж в светъл летен костюм; и следния миг Дик Форест и Евън Греъм вече се ръкуваха.
О’Май и О’Хо внесоха ръчния багаж вътре, а Дик придружи гостенина си до помещението в наблюдателната кула.
— Ще трябва да свикнете с нас, приятелю — обясняваше му Дик. — Животът в имението се движи като по часовник и прислугата е образцова; но ние си позволяваме всякакви волности. Ако бяхте дошли две минути по-късно, нямаше да има кой да ви посрещне освен китайските ни прислужници. Тъкмо отивах на езда, а Паола — мисис Форест — е изчезнала някъде.
Двамата мъже имаха почти еднакъв ръст, като Греъм беше може би с един инч по-висок от Форест, но пък иначе по-тесен в плещите и гърдите. Греъм беше малко по-рус от Форест, но и двамата бяха еднакво сивооки, с една и съща чиста белота на очните ябълки и с един и същ бронзов загар на кожата от слънцето и вятъра. Чертите на Греъм бяха малко по-едри; очите му бяха мъничко по-продълговати, като това се компенсираше с по-отпуснатите клепачи. Носът му беше като че ли по-прав и по-голям от носа на Дик, а устните му — малко по-дебели, по-червени и по-извити.
Косата на Форест беше светлокафява с кестенява отсенка, докато косата на Греъм създаваше впечатление, че би била почти като златиста коприна, ако слънцето не й бе придало песъчлив оттенък. И
