и като подскочи напред, вплела едната си ръка във влажната грива, издигнала нагоре другата, опипвайки главата на коня между ушите, тя се залови здраво за холката му. Следния миг, когато с преместването на тежестта й конят се закрепи на краката си, тя отново се плъзна на раменете му. Като стискаше с една ръка гривата, тя помаха с другата, пращайки приветствена усмивка на Форест; и както Греъм забеляза, тя беше запазила достатъчно хладнокръвие да види и него на коня му до Форест. Греъм долови също, че в извиването на главата и в помахването на ръката и имаше нещо повече от чувство на победа над опасността; естетичният усет й бе подсказал, че тази поза и движение са необходима съставка на общата картина, но те бяха най-вече израз просто на радост от смелата постъпка и на бликащата жизненост на духа и тялото, на цялото й същество.
— Малко жени са способни на такова нещо — каза спокойно Дик, когато Планинеца, запазвайки ловко хоризонталното си положение след като веднъж се бе задържал на него, доплува до долния край на басейна и се покатери по острия наклон при разтревожения каубой.
Той бързо надяна оглавника на коня, като пъхна мундщука между челюстите му. Но Паола, все още възседнала жребеца, се наведе напред, пое с властно движение юздата от ръцете на каубоя, обърна бързо Планинеца срещу Форест и го поздрави.
— А сега ще трябва да си отидете — извика тя. — Тук компанията е само женска и мъже не се допускат.
Дик се разсмя, поклони се в знак на съгласие и като обърна коня си, пое през люляците към шосето, следван от Греъм.
— Коя… коя е тя? — запита Греъм.
— Паола, мисис Форест, жената-момче, детето, което никога няма да порасне, най-своеволното облаче розов прашец, което някога е приемало формата на жена.
— Дъхът ми се взе — каза Греъм. — Вашите хора често ли дават такива представления?
— За първи път прави подобно нещо — отвърна Форест. — Това беше Планинеца. Премина с него по целия наклон на басейна, като на шейна, а той тежи цели две хиляди двеста и четиридесет фунта.
— Рискуваше да счупи неговите крака и шия и своите собствени — забеляза Греъм.
— Тридесет и пет хиляди долара струват тези крака и тази шия — усмихна се Дик. — Толкова ми предложи за него един частен конезавод миналата година, след като той взе всички награди по Тихоокеанското крайбрежие за това, че е породист и красив. А колкото се отнася до Паола, тя би могла всеки божи ден да чупи вратове и крака за тази сума, докато ме разори — само че не го прави. С нея никога не стават злополуки.
— Свършено беше с нея, ако конят се беше преобърнал.
— Но ето че не се преобърна — каза спокойно Дик. — Защото Паола е родена под щастлива звезда. Мъчно можеш да я убиеш. Веднъж попаднахме под артилерийски огън и тя просто се разочарова, че ни един снаряд не я улучи, не я уби, дори не я нарани. Четири батареи, на разстояние от една миля, откриха срещу нас огън и трябваше да пробягаме половин миля по открития гребен на един хълм, докато намерим убежище. Аз с право я обвиних, че нарочно се забавя, и тя си призна, че наистина се бави „мъничко“… Женени сме вече от десет-дванадесет години и знаете ли, понякога ми се струва, че изобщо не я познавам, че никой не я познава, че дори самата тя не се познава — както човек може да се погледне в огледалото и да се запита: „Кой, по дяволите, е пък този?“ Паола и аз си имаме една чародейна формула. „Не питай за цената, щом представлението ти харесва.“ И няма значение с какво ще платим — с долари, с кожата или с живота си. Такъв е начинът ни на живот и късметът ни. Той винаги работи. И знаете ли, досега съдбата никога не е поискала да плащаме.
ГЛАВА X
На обед се събраха само мъжете. Както обясни Форест, дамите щели да обядват „по женски“.
— Уверен съм, че няма да видите ни една от тях до четири часа, когато Ернестина, една от сестрите на Паола, ще ме смаже на тенис — така поне ме заплашва и се е зарекла.
По време на обеда, на който присъстваха само мъже, Греъм участваше в разговора за животни и животновъдство, научи много, сподели мъничко и от собствения си житейски опит, обаче не можеше да заличи от паметта си неотразимия образ на домакинята, онова прелестно видение — нежната бяла фигурка, допряна до тъмното влажно тяло на плуващия жребец. И целия следобед, докато разглеждаше наградените мериносови и беркшиърски породи, това видение непрекъснато пареше клепачите му. Даже и в четири часа, на игрището за тенис, докато играеше срещу Ернестина, той пропусна не един удар, защото образът на хвърчащата топка изведнъж се затъмняваше от образа на мраморнобялата женска фигурка, която се бореше с водата, прилепена до гърба на един грамаден кон.
Греъм не беше от Калифорния, обаче познаваше много добре тамошните обичаи и макар че всичките девойки, които бе видял по бански костюми, за вечеря бяха облекли официални тоалети, той не се изненада, че мъжете бяха с обикновени костюми. И сам той не беше направил грешката да се облече официално въпреки великолепието и елегантността в Голямата къща.
Между първия и втория звън на гонга всички гости се събраха в дългата столова. Точно след втория гонг Дик Форест пристигна и бързо се зае с коктейлите. Греъм нетърпеливо очакваше появяването на жената, чийто образ още от обед стоеше пред очите му. Беше готов за всяко разочарование. Твърде често беше виждал атлети, великолепни в голотата си и невзрачни в обикновено облекло, затова не очакваше нещо изключително, когато приказното създание в белия копринен костюм за къпане щеше да се появи в модния тоалет на цивилизована жена.
Но когато тя влезе, той затаи дъх и едва доловимо ахна. Тя се спря най-естествено под сводестата врата — само за миг, толкова, колкото трябваше, откроявайки се на тъмния фон, цяла обляна от мекия блясък на скритата светлина. Греъм отвори уста в удивление и така си остана, обаян от красотата на тази жена, която му се бе сторила тъй малка, тъй прилична на фея, и чиято външност сега така го изненадваше. Пред него вече не стоеше крехката фигурка на жена-дете, яхнала жребец, а светска дама с такава благородна осанка, каквато понякога могат да имат именно дребните жени.
Беше по-висока, отколкото изглеждаше и отколкото му се бе сторила, и във вечерната си рокля поразяваше със същата изящна пропорционалност, която проличаваше и когато беше облечена с бански костюм. Той забеляза бляскавата й златистокестенява коса, вчесана високо на главата й; здравия загар на чистата, прозрачна, бяла кожа; създадена за пеене закръглена шия, грациозно поставена на здравите й рамене; и най-после роклята, тъмносиня, с някаква средновековна кройка, полуочертаваща, полуобвиваща тялото, с широки ръкави и златни, украсени със скъпоценни камъни обшивки.
Тя се усмихна, приветствайки и отговаряйки на поздрава па гостите. Тази усмивка припомни на Греъм усмивката, която той бе видял на лицето й, когато беше възседнала жребеца. Сетне пристъпи напред и той не можеше да не забележи неподражаемата грация, с която приповдигаше с колене тежките дипли на роклята си — заоблените колене, които той бе видял да се притискат отчаяно в мускулестия хълбок на Планинеца. Греъм забеляза също, че тя не носеше и не се нуждаеше от корсет. И докато тя прекосяваше залата, той не можеше да не види двете жени: едната — светската дама, господарката на Голямата къща; и другата — прелестната статуйка на ездачка, скрита под тъмносиня, със златни обшивки рокля, образ, който никакви покривала не можеха да го накарат да забрави.
Ето тя беше тук, сред гостите, и ръката на Греъм държеше нейната, когато му бе представена официално и когато тя го приветства с „добре дошъл“ в Голямата къща и в цялото имение, с глас, който, той беше сигурен, можеше да се извива в песен — глас, който можеше да се роди само в недрата на това високо гърло и на тези гърди, така дълбоки въпреки цялата й деликатност.
Седнал на масата срещу нея, той неволно тайно я наблюдаваше. Макар и да участваше живо в общия весел и шеговит разговор, погледът и мислите му бяха заети с домакинята.
Едва ли друг път Греъм бе вечерял сред по-чудновата и по-пъстра компания. Купувачът на овци и кореспондентът на „Скотовъдец вестник“ бяха все още тук. Малко преди първия звън на гонга бяха пристигнали три автомобила мъже, жени и девойки, общо четиринадесет души, които щяха да останат до по-късно, за да се приберат по луна. Греъм не можа да запомни имената им, но подразбра, че те идваха от някакъв град, разположен в една долина на тридесет мили от имението, наречен Уикънбърг, и, види се, бяха провинциални банкови чиновници, хора със свободни професии и богати фермери. Те бяха много весели и
