стаята, за да отиде при мисис Мейсън и да подреди партиите за бридж. Той едва чуваше думите на Терънс:
— Всички са съгласни, че музиката е основата на вдъхновението на всички изкуства в древна Гърция…
По-късно, когато двамата мъдреци се бяха унесли в разгорещен спор относно това дали Берлиоз или Бетховен отразява по-дълбок интелект в произведенията си, Греъм успя да избяга. Целта му явно беше да намери отново домакинята. Но тя се беше присъединила към две от девойките, с които тайничко си шепнеше и се кискаше в едно от големите кресла, и тъй като повечето от гостите се бяха увлекли в игра на бридж, Греъм се озова срещу една група, съставена от Дик Форест, мистър Уомбълд, Дар Хиал и кореспондента на „Скотовъден вестник“.
— Съжалявам, че няма да можете да дойдете с мене — казваше Дик на кореспондента. — Това щеше да ви забави само един ден. Щях да ви заведа утре.
— И аз съжалявам — отговори събеседникът му. — Трябва обаче да побързам за Санта Роза. Бърбанк обеща да ми отдели почти цяла сутрин, а вие знаете какво значи това. От друга страна, нашият вестник би се радвал да помести материал за вашия експеримент. Не можете ли да го изложите — в общи черти? Накратко, съвсем накратко? Ето и мистър Греъм. Сигурен съм, че и за него ще е интересно.
— Пак ли нещо около напояването? — замига Греъм.
— Не; един смешен опит да превърне в добри стопани най-безнадеждно лошите фермери — отвърна мистър Уомбълд. — Аз поддържам, че всеки фермер, който няма своя собствена земя, със самото това обстоятелство доказва, че е негоден земеделец.
— Тъкмо обратното — обади се Дар Хиал, размахвайки във въздуха тънките си азиатски пръсти, за да придаде по-голяма убедителност на думите си. — Тъкмо обратното. Времената са се изменили. Успехът вече не зависи от капитала. Това е прекрасен опит, героичен опит. И ще се увенчае с успех.
— В какво се състои той, Дик? — запита настоятелно Греъм. — Разкажете ни.
— О, нищо особено, само една прищявка — отвърна — небрежно Дик. — Най-вероятно е, че нищо няма да излезе, но все пак имам някакви надежди.
— Хубава прищявка! — намеси се Уомбълд. — Пет хиляди акра най-ценна земя в най-плодородната долина, и то за угояване на разни там несретници, които да работят със заплата и храна.
— Само храната, която се произвежда на самото място — поправи го Дик. — Ще ви обясня. Отделил съм пет хиляди акра между имението и реката Сакраменто.
— Помислете за люцерната, която растеше там и от която се нуждаете — отново го прекъсна Уомблъд.
— Миналата година машините ми пресушиха двойно по-голяма площ от мочурищата — отвърна Дик. — Според мене работата е там, че западните райони и светът въобще трябва да преминат към интензивно земеделие и аз искам да дам своя принос за осветяването на този път. Разделил съм петте хиляди акра на парцели от по двадесет акра. Смятам, че всеки такъв парцел ще може спокойно да изхрани не само едно семейство, но и да донесе шест процента чист доход.
— Това значи, че когато цялата площ бъде разпределена, ще получат земя двеста и петдесет семейства — пресметна кореспондентът на „Скотовъден вестник“ — и ако всяко семейство има, да речем, пет души, това прави общо хиляда двеста и петдесет души.
— Не чак толкова — поправи го Дик. — И последният парцел вече е зает, а хората ни са само малко повече от хиляда и сто. — Той се усмихна добродушно. — Но надеждите ни са големи, големи. Да имаме няколко плодородни години и всяко семейство ще наброява средно шест души.
— Кои са тези „ние“? — запита Греъм.
— О, имаме си комитет от специалисти по земеделски въпроси — все лично мои хора, с изключение на професор Либ, когото Федералното правителство ми е отстъпило за известно време. Работата е там, че те наистина трябва да се занимават със земеделие, като всеки носи лична отговорност, съгласно научните методи, залегнали в нашите инструкции. Земята във всички парцели е съвършено еднаква. Всички участъци са като зърна грах в шушулка. Резултатите от работата във всеки участък ще говорят най-красноречиво за цялото начинание. А ако вследствие на леност или глупост някой фермер слезе под средното равнище на останалите двеста и петдесет фермери, неуспехът му няма да бъде търпян. Провалилите се ще трябва да си отидат, като тяхна присъда ще бъде средното равнище на другарите им.
Условията са справедливи. Никой фермер не рискува нищо. Освен храните, които ще може да отглежда и които той и семейството му ще консумират, плюс заплатата от хиляда долара годишно в пари, той ще може да разчита още поне на сто долара месечно, независимо от това дали реколтата е добра или лоша, дали самият той е глупав или интелигентен. Глупавите и неспособните без друго ще бъдат изтласквани от умните и способните. Това е всичко. И това ще докаже по най-безспорен начин предимствата на интензивното земеделие. Ще бъде обаче обезпечена не само заплатата им. След като тя бъде дадена, начинанието трябва да ми донесе шест процента печалба. Ако пък се получи повече от това, целият допълнителен доход ще бъде предоставен на фермерите.
— Което означава, че всеки по-предприемчив земеделски стопанин ще работи денем и нощем, за да увеличи добива — каза кореспондентът на „Скотовъден вестник“. — Пък и защо не? Места със сто долара — заплата не се намират на път и под път. Средният фермер в Съединените щати не получава и петдесет долара месечно от собствената си земя, особено като се спадне заплатата за надзор и за личния му труд. Разбира се, способните хора ръцете си ще счупят от работа, за да се възползуват от едно такова предложение, и ще се погрижат членовете на семейството им да правят същото.
— Това е едничкото нещо тук, срещу което възразявам — заяви Терънс Макфейн, който току-що се беше присъединил към групата. — Вечно слушаш едно и също нещо: работа. Просто отблъскваща е тази мисъл за работа, всеки да се труди и трепе на своите двадесет акра, от изгрев до залез — и за какво? За късче месо, за парче хляб и може би за малко сладко на хляба. Каква е целта? Та нима месото и хлябът, и сладкото са крайната цел, смисълът на живота, предназначението на съществуването? Та човекът умира, както умира и работният кон, след като се е трудил цял живот. И какво се постига от това? Хляб и месо, и сладко? Това ли е всичко? Сит корем и покрив, който да те запази от студа, докато най-сетне тялото ти изгние в тъмния и влажен гроб?
— Но, Терънс, ти също ще умреш — възрази Дик Форест.
— Да, но след един живот на прекрасно безделие — последва бързият отговор на Макфейн. — След часовете със звездите и цветята, под зелените дървета и ветреца, който шепне между тревата. А книгите, философите и техните мисли! А красотата, музиката, насладата, която носят всички изкуства! Та какво? Ще изтлея в мрака, но след като съм поживял, след като съм взел от живота онова, което той може да им даде. А тези ваши двуноги работни животни с техните двадесет акра! От сутрин до вечер ще се трудят и блъскат, докато ризата им на гърба се втвърди от пот, и то за да си напълнят търбуха с хляб и месо, да имат покрив, който не тече, да народят цяло котило деца, които да ги наследят, за да водят и те същия скотски живот на вечен труд, да си пълнят стомасите със същото месо и хляб, да стържат гърбовете си със същите потни ризи и да изчезнат в мрака, вкусили само месо и хляб и може би мъничко сладко.
— Но все някой трябва да работи, за да ви даде възможност да безделничите — заговори възмутено мистър Уомбълд.
— Да, вярно е. Тъжно е, но е вярно — печално се съгласи Терънс. Сетне лицето му просия. — И аз благодаря на Бога за всичко това, за работните добичета, които мъкнат и теглят ралото нагоре-надолу по нивите, за ония, които подобно на слепи прилепи колаят въглища и злато, за всички глупави селяци, благодарение на които моите ръце са меки и които дават власт на такива чудесни хора като нашия Дик, гдето ми се усмихва и споделя с мене благата си; купува ми последните книги; дава ми място на трапезата си, обслужвана от двуногите добичета; и край огъня, подклаждан пак от тях; осигурява ми подслон и легло в гората под мадрьоновите дървета, където трудът никога не смее да покаже отвратителната си муцуна.
Тази нощ Евън Греъм бавно се приготви за спане. Той беше необикновено развълнуван както от Голямата къща, така и от нейната малка стопанка. Докато седеше на края на леглото, полуразсъблечен, и пушеше лулата си, той продължаваше да я вижда във въображението си такава, каквато я бе гледал наяве през изтеклите дванадесет часа, в различните й настроения и образи. Той виждаше жената, с която бе разговарял за музика и която го бе очаровала с изпълнението си; която бе увлякла мъдреците в спора и го бе изоставила, за да подреди масичките за бридж за гостите си; която се бе сгушила в голямото кресло,
