Свикнала е. Тя просто си има един очарователен способ да не обръща внимание на симптомите им, да се радва на присъствието им и да извлича от тях най-хубавото, което имат. Това много забавлява Дик. Няма да мине и една седмица и е вас ще стане същото. А ако не стане, всички страшно много ще се изненадаме. Освен това вероятно Дик много ще се обиди. Свикнал е да очаква това като нещо напълно обичайно. А когато един предан, горд съпруг придобие такъв навик, сигурно много ще го заболи, ако види, че не оценяват жена му.
— Е, ако така е прието, ще трябва да се подчиня — въздъхна Греъм. — И все пак мразя да върша онова, което правят другите само защото всички го правят. Обаче ако е такъв обичаят — няма какво! Но човек тъй много се затруднява, когато наоколо има толкова други мили девойки.
В продълговатите му сиви очи блесна насмешлива светлинка, която засегна Ернестина така дълбоко, че тя се загледа продължително в тях, осъзна какво прави, сведе поглед надолу и се изчерви.
— Малкият Лео — младичкият поет, когото видяхте снощи — продължи да бъбри тя, мъчейки се да излезе от неловкото положение, — също е лудо влюбен в Паола. Чувала съм Аарън Хенкок да го закача за някакъв цикъл сонети и не е трудно да се отгадае откъде идва вдъхновението. Терънс, ирландецът, знаете — той е лекичко влюбен. Видите ли, те просто не могат да се удържат; и можете ли да ги обвинявате?
— Разбира се, тя напълно заслужава това преклонение — промърмори Греъм, макар и да се чувствуваше смътно засегнат, че този празноглав ирландец, маниак на тема „азбука“, този анархист- епикуреец, който се гордее, че е безделник и че живее на чужд гръб, може да бъде дори леко влюбен в Малката стопанка. — Тя напълно заслужава възхищението на всички мъже — продължи спокойно той. — От беглите си впечатления от нея съдя, че е твърде забележителна и много очарователна.
— Тя е моя несъща сестра — съобщи Ернестина, — макар че не бихте могли да си представите, че във вените ни тече една и съща кръв. Толкова е различна. Различава се от всички Дестеновци, от всяка девойка, която познавам — впрочем не може да се каже, че е точно девойка. Тридесет и осем годишна е, знаете…
— Котенце, котенце — прошепна Греъм.
Хубавичката млада блондинка го погледна изненадана и удивена, смутена от привидно необяснимото му прекъсване.
— Котка — повтори той с насмешлив упрек.
— О! — възкликна тя. — Съвсем не го казах в този смисъл. Ще видите, че тук ние сме много откровени. Всички знаят възрастта на Паола. Тя сама си я казва. Аз пък съм на осемнадесет години. И за да ви накажа за лошотията ви, ще ви попитам вие колко сте годишен.
— Колкото е Дик — отвърна веднага той.
— А той е на четиридесет — изсмя се тържествуващо тя. — Ще дойдете ли да плувате? Водата ще е страшно студена.
Греъм поклати глава:
— Отивам с Дик на езда.
По лицето й се изписа огорчение с всичката непосредственост на осемнадесетте й години.
— О — запротестира тя, — пак неговите вечнозелени пасища или терасовидни склонове, или някакви чудеса по напояването.
— Но той спомена нещо за плуване в пет часа.
Лицето й радостно светна.
— Тогава ще се видим при басейна. Сигурно ще е същата компания. Паола каза, че в пет часа ще отидем да плуваме.
След като се разделиха под една дълга аркада, откъдето той трябваше да се отправи към стаята си в кулата, за да се преоблече за езда, тя спря внезапно и извика:
— О, мистър Греъм. Той се обърна послушно.
— Всъщност вие не сте длъжен да се влюбите в Паола, знаете. Аз само така се изразих.
— Ще бъда много, много внимателен — обеща тържествено той, макар че в очите му блесна насмешливо пламъче.
И все пак, вървейки към стаята си, той не можеше да не си признае, че очароването на Паола Форест или по-право далечните му вълшебни пипалца го бяха докоснали и вече се обвиваха около сърцето му. И в този момент той почувствува, че би предпочел да отиде на езда с нея вместо със стария си приятел Дик.
Когато се отправи от къщата към дългия коневръз под старите дъбове, той се оглеждаше жадно за домакинята. Там бяха само Дик и конярят, но многото оседлани коне, които биеха копита на сянка, събудиха надеждата му. Двамата обаче потеглиха сами. Дик посочи коня й, буен и дорест породист жребец е малко австралийско седло и стоманени шпори, е двойни юзди и обикновен мундщук.
— Не знам какви са плановете й — каза той. — Още не се е появила, но поне е положително, че по- късно ще отиде да плува. Ще я видим тогава.
Язденето достави голямо удоволствие на Греъм, но все пак той неведнаж се улови как хвърля поглед на ръчния си часовник, за да види колко още остава до пет часа. Наближаваше време за агнене на овците; двамата мъже прекосяваха една след друга ливадите, като ту единият, ту другият трябваше да слиза от коня и да изправя на краката им закръглените великолепни шропшиърски и рамбуйе-мериносови овци, които, бедни жертви на извършвания от хората подбор, не можеха сами да станат, след като веднъж се бяха повалили на широките си гърбове, и безпомощно размахваха към небето четирите си крака.
— Наистина доста се потрудих, за да създам американски мериносови овци — казваше Дик, — да имат добре развити крака, силен гръб, здрави ребра и издръжливост. На европейската порода липсваше издръжливост. Тя бе твърде много гледана и изнежена.
— Големи неща правите, големи — увери го Греъм. — Представете си, да изпраща човек овни в Айдахо! Това говори само за себе си.
Очите на Дик заблестяха, когато отговори:
— Не само в Айдахо. Може да ви прозвучи невероятно и простете, че се хваля, но днешните големи стада на Мичиган и Охайо са потомство на моите отгледани в Калифорния овни порода рамбуйе. Вземете Австралия. Преди дванадесет години продадох три овена по триста долара всеки на един тамошен заселник. След като ги завел в Австралия и ги показал, продал ги за три хиляди долара, а сетне поръча от мене цял кораб товар. И Австралия наистина спечели от това. Там заявяват, че люцерната, артезианските кладенци, хладилните параходи и овните на Форест са утроили производството на вълна и агнешко месо.
Съвсем случайно, на връщане, те срещнаха управителя на конезавода, Мендънхол, и той ги заведе в едно обширно пасище, прорязано от гористи долове и осеяно с дъбове, за да разгледат стадо едногодишни шаиърски коне, които на следното утро щяха да бъдат изпратени по високите пасища и заслони на Мирамар Хилз.
Бяха около двеста, с груба козина, която започват да сменят, с голям кокал и едри за възрастта си.
— Не може да се каже, че ги угояват — обясни Дик Форест, — но мистър Мендънхол се грижи да не им липсва необходимата храна още от самото им раждане. Там горе на хълмовете, където сега отиват, към тревата ще се прибавя и зоб. Така те всяка вечер ще се събират на хранилищата и хората, които ги гледат, ще могат да ги следят без особено усилие. През последните пет години само за Орегон ежегодно съм изпращал петдесет двегодишни жребци. Те са, така да се каже, стандартни. Хората там знаят какво получават. Познават така добре моя стандарт, че купуват на вяра, без предварително да са ги видели.
— В такъв случай сигурно правите много строг подбор — забеляза Греъм.
— Да. Бракуваните коне можете да видите като товарни животни по улиците на Сан Франциско — отвърна Дик.
— А също и по улиците на Денвър — допълни мистър Мендънхол — и на Лос Анжелис, и… само преди две години, когато имаше глад за коне, за Чикаго изпратихме двадесет транспорта четиригодишни кастрирани коне средно по хиляда и седемстотин долара всеки. Най-леките струваха по хиляда и шестстотин, а имаше чифтове до хиляда и деветстотин. Боже мой, какви цени се получаваха нея година от конете!
Когато мистър Мендънхол се отдалечи с коня си, към тях приближи един човек, яхнал стройна, размахваща гривата си кобила, порода паломина. Дик го представи на Греъм като мистър Хенеси, ветеринар на имението.
