И ако — добави Форест, като завърши импровизацията си и премина към естествения си глас и интонация, — ако пък смятате, че старият, мил, синеок Соломон е казал нещо по-хубаво от мене в своята „Песен на песните“, запишете се за изданието на моята „Песен на песните“.
ГЛАВА XI
Първа мисис Мейсън помоли Паола да посвири, а Терънс Макфейн и Аарън Хенкок изгониха веселата група от рояла и изпратиха като свой представител поруменелия от стеснение Теодор Малкън да я доведе.
— От желание да слисате този варварин ви моля да изсвирите „Размишления по водата“. — Греъм чу Терънс да я увещава.
— А след това „Девойката с ленените коси“, ако обичате — замоли Ханкок, набеденият варварин. — Тя чудесно ще докаже тезата ми. Този див келт проповядва една смахната теория за музиката, останала още преди епохата на пещерния човек, и е така изключително тъп, че се смята за ултрамодерен.
— О, Дебюси! — засмя се Паола. — Все още спорите за него, а? Ще се помъча да го убедя. Не знам обаче с какво да започна.
Дар Хиал помогна на тримата мъдреци да настанят Паола до големия роял, който според Греъм не беше прекалено голям за обширната стая. Но веднага след като тя седна, тримата мъдреци тихичко се оттеглиха по любимите си за слушане места. Младият поет цял се просна на една дебела меча кожа на четиридесет фута от пианото, заровил ръце в косата си. Терънс и Аарън се разположиха на възглавниците в амбразурата на един прозорец, но достатъчно близко един до друг, за да се мушкат взаимно с лакти, когато единият или другият открие в свиренето на Паола белези, потвърждаващи именно неговото разбиране. Девойките се бяха сгушили в живописни групи на широките дивани или седяха прегърнати по две и по три в големите кресла от скъпо дърво или но страничните им облегала.
Евън Греъм направи крачка към рояла с намерение да обръща нотите на Паола, но навреме забеляза, че Дар Хиал вече бе поел тази длъжност. Той наблюдаваше цялата сцена със спокоен, любопитен поглед. Роялът, поставен под нисък свод в по-далечния край на стаята, бе сложен умело на подиума за по-добър резонанс. Всички смехове и шеги се биха прекратили. Както изглежда, реши Греъм, малката стопанка на Голямата къща си е извоювала слава на сериозна солова изпълнителка. Тъкмо това го накара да се приготви за разочарование.
Ернестина се наведе от едно кресло наблизо и му прошепна:
— Тя може да направи всичко, каквото поиска. А не работи…много. Учила е при Лешетицки и при мадам Кареньо и е възприела тяхната школа. И не свири като жена. Слушайте това!
Греъм беше уверен, че го чака разочарование от самоуверените ръце на Паола дори когато те пробягнаха по клавишите в малки акорди и пасажи, които не бяха лоши, но каквито той твърде често беше чувал изпод ръцете на технически съвършени, но музикално посредствени изпълнители. Той сам не знаеше какво очаква от нея, но съвсем не беше подготвен за изсвирената чисто по мъжки прелюдия на Рахманинов, която бе чувал добре изпълнявана само от мъже.
Паола завладя рояла властно, като мъж, още с първите звучни тактове; тя сякаш повдигаше цялата му клавиатура, всичките му струни, със своите две ръце, силни и сигурни като на мъж. А сетне, както това правеха само мъже, тя потъна или мигом премина — той просто не можеше да каже кое от двете е — към сигурните, чисти и ненаказано нежни звуци на андантето.
Паола продължи да свири със спокойствие и сила, които мъчно можеха да се очакват от тази малка, почти младежка фигурка. През полузатворените си клепачи той я гледаше до големия абаносов роял, който тя владееше тъй, както владееше себе си, както владееше музиката на композитора. Заслушан в замиращите акорди на прелюдията, в които прозвучаваше далечното ехо на мощните й тонове, сякаш все още носещи се леко във въздуха, Греъм не можеше да не признае, че ударът на Паола беше точен и властен.
Докато Аарън и Терънс шепнешком продължаваха своя оживен спор край прозореца, а Дар Хиал търсеше други ноти по указание на Паола, тя хвърли поглед към Дик и той загаси една по една матовите светлини на лампите, така че накрая само Паола остана в един оазис от меко сияние, в което ярко потрепваха златните отблясъци на роклята и косата й.
На Греъм се струваше, че удължаващите се сенки правеха високата стая да изглежда още по-висока. Тя беше дълга осемдесет фута и се издигаше на два и половина етажа от каменния под до направения от дървени греди таван, с висока галерия околовръст, от чиито парапети бяха провесени кожи на диви животни, ръчно тъкани покривки от Оаксака и Еквадор и платове, направени от влакна на особено растение, което жените от тихоокеанските острови мънат като коноп и боядисват с растителни бои. Греъм разбра какво наподобяваше това помещение: празнична зала на средновековен замък, и той едва ли не съжали, че тук липсваха дългата наредена маса със съдове от олово и калай, със сребърни солници и огромните кучета, които се боричкат за кокалите под масата.
По-сетне, когато Паола бе свирила достатъчно Дебюси, за да даде материал на Терънс и Аарън за нова схватка, на Греъм се удаде в продължение на няколко вълнуващи минути да поговори е нея за музика. Тя се оказа такава задълбочена познавачка на философията на музиката, че той неусетно се увлече да й излага собствената си любима теория.
— И тъй — заключи той, — били са необходими близо три хиляди години, за да може музиката да окаже истинското си психическо въздействие върху духа на западния човек. Дебюси, повече от всеки свой предшественик, достигна онова ведро спокойствие, което поражда размисъл и идеи и което е било така характерно, да речем, за епохата на Питагор…
Тук Паола прекъсна разсъжденията му, като повика е очи Терънс и Аарън от бойното им поле край прозореца.
— Е, та какво от това? — продължаваше да пита Терънс, когато двамата се приближиха. — Опитайте се, Аарън, опитайте се да намерите една думичка от разсъжденията на Бергсон за музиката, която да е по-ясна от онова, което е казал в своята „Философия на смеха“, която изобщо съвсем не е ясна.
— О, послушайте! — възкликна Паола и очите и заблестяха. — Сред нас се появи нов пророк. Изслушайте мистър Греъм. Той е достоен за шпагата ви, достоен е за шпагата и на двама ви. Съгласен е с вас, че музиката е убежище от кръвта, от желязото, от дрязгите на ежедневието. Съгласен е, че слабите души, чувствителните души, възвишените души бягат от грубия и суров свят в опияняващите мечти на надземното царство на ритъма и звука…
— Атавизъм! — изпухтя Аарън Хенкок. — Пещерните хора, маймуноподобните и блатните прадеди на Терънс също са правили това…
— Но чакайте — настояваше Паола, — той е дошъл до тези изводи въз основа на собствени преживявания и умозаключения. И в това отношение той коренно се различава от вас, Аарън. Той цитира мисълта на Патър, че „всяко изкуство се стреми към музиката…“
— Чиста праисторическа и микроорганическа химия — намеси се Аарън. — Това са реакциите на клетъчните елементи срещу тласкащите към мелодичен ритъм вълни на слънчевата светлина, основата на всички народни песни и джазови мелодии. Точно тук свършва омагьосаният кръг на Терънс и всичките му празни теории изгубват целия си смисъл. А сега чуйте какво ще ви кажа…
— Но почакайте — помоли Паола. — Мистър Греъм изтъква, че английският пуританизъм е сковавал музиката, истинската музика, в продължение на векове…
— Вярно е — съгласи се Терънс.
— И че Англия се е върнала към чувственото удоволствие от ритъма чрез стиховете на Милтън и Шели…
— Който е бил метафизик — прекъсна я Аарън.
— Лиричен метафизик — определи веднага Терънс. — Това поне трябва да признаете, Аарън.
— Ами Суинбърн? — запита Аарън с многозначителен тон, който говореше за предишни спорове.
— Той твърди, че Офенбах е предтечата на Артър Съливън — извика войнствено Паола. — И че Аубър е предтечата на Офенбах. А колкото се отнася до Вагнер, попитайте го, само го попитайте…
И тя се измъкна, като остави Греъм на съдбата му. Той я проследи с поглед, любувайки се на грациозните движения на колената й, с които приповдигаше диплите на роклята си, докато прекосяваше
