жизнерадостни и си разменяха последните шеги и анекдоти на най-новия жаргон.
— Напълно ми е ясно — обърна се Греъм към Паола, — че ако домът ви продължава да е такъв керван- сарай, какъвто го виждам от идването си насам, излишно е да се мъча да запомням имената и хората.
— Отлично ви разбирам — съгласи се със смях тя. — Но това са все съседи. Отбиват се по всяко време. Мисис Уотсън, там до Дик, е от старата земевладелческа аристокрация. Дядо й, Уикънбърг, е дошъл тук от Сиера Невада в 1864 година. Градът Уикънбърг е взел неговото име. А онази хубавичка тъмнокоса девойка е дъщеря й…
И докато Паола му описваше в общи линии случайните гости, Греъм така усилено се мъчеше да разгадае самата нея, че чу едва половината от онова, което тя му казваше. Първата му преценка беше, че най- основното й качество е нейната естественост. След това пък реши, че това е веселостта й. Но и двете заключения не го задоволиха и той усещаше, че не е напипал същността й. Тогава изведнъж блесна истината — гордостта. Това беше! Тя прозираше в погледа й, в стойката на главата й, в къдравите кичурчета на косата й, в чувствителните й ноздри, в подвижните устни, във всяка линия и извивка на овалната брадичка, в малките й ръце с очертани мускули и вени, които той от пръв поглед разбра, че са ръце на пианистка, която прекарва дълги часове до пианото. Да, гордостта, във всеки мускул, във всеки трепкащ нерв — осъзнатата, силна, пламенна гордост.
Тя можеше да е весела и естествена, палава като момче и женствена, готова за всякаква шега и лудория, по над всичко притежаваше гордост — трепетна, мощна, проникнала в цялото й същество, основна особеност на личността й. Тя беше жена откровена, пряма, честна, свободолюбива, демократична; но с нея никой не можеше да си играе. На моменти му се струваше, че излъчва блясък на стомана — на остра, скъпоценна стомана. Създаваше впечатление за сила, но в най-сдържана и деликатна форма. Той свързваше представата си за нея със сребърна струна, с тънка скъпа кожа, с плитка от косите на девойки от Маркизките острови, с раковина на бисерна мида или с направен от слонова кост наконечник на ескимоско копие за ловене на риба.
— Добре, Аарън — чуха те гласа на Дик, прозвучал от другия край на масата в моментно затишие, — ето ви една мисъл от Филипс Брукс, върху която можете да поразсъждавате. Той казва, че „истински великият човек винаги чувствува до известна степен, че неговият живот принадлежи на народа му и че всичко, с което го е дарил Бог, му е дадено за цялото човечество“.
— Значи, признахте най-после, че вярвате в Бога? — запита с добродушна насмешка този, когото Форест назова Аарън. Той беше тънък, дълголик брюнет с маслинена кожа, с блестящи черни очи и с дълга, много черна брада.
— Да пукна, ако знам дали вярвам — отвърна Дик. — Впрочем изразих се само символично, затова може да го наречете, както искате: нравственост, добро, еволюция.
— Човек няма защо да мисли според строгите предписания на логиката, за да бъде велик — намеси се един тих слаб ирландец с изтънели и протрити ръкави. — И по силата на същото правило много хора, които най-правилно преценяват световните явления, изобщо не са велики.
— Браво, Терънс! — възхити се Дик.
— Въпрос на дефиниция — заговори бавно друг от гостите, явно индус, като ронеше хляба с изящните си, деликатни пръсти. — Какво разбирате под понятието „велик“?
— Защо вместо „Бог“ да не кажем „красота“? — запита меко един младеж с трагичен, израз на лицето, чувствителен и плах, с ужасно зле подстригана дълга коса.
Ернестина се изправи внезапно на мястото си и опряла ръце на масата, се наклони напред и възкликна с престорена пламенност:
— Ето ги, започнаха! Започнаха! За хиляден път ще ги чуем да преобърнат наопаки цялата вселена. Теодор — обърна се тя към един млад поет, — какво, езикът ли сте си глътнали? Вземете участие в спора. Оседлайте кончето си Еон и ще видите как ще изпреварите другите.
Думите й бяха възнаградени с буен смях, а поетът се изчерви и се сви в чувствителната си черупка. Ернестина се обърна към чернобрадия:
— Хайде, Аарън! Той не е във форма. Започнете вие. Знаете как трябва: „Както сполучливо се е изразил Бергсон, с най-голяма изисканост на философската реч, съчетана с всеобхватност на интелектуалния мироглед…“
Масата гръмна в нов смях, заглушаващ края на речта на Ернестина, както и шеговития отговор на чернобрадия.
— Нашите философи няма да имат възможност да се проявят тази вечер — забеляза полугласно Паола на Греъм.
— Философи? — зачуди се той. — Но те не дойдоха с компанията от Уикънбърг. Кои и какви са тези хора? Нищо не разбирам.
— Те… — каза колебливо Паола — те живеят тук. Сами се наричат „горски птици“. На една-две мили оттук си имат в гората лагер, където не правят нищо друго, а само четат и разговарят. Басирам се, че в дървените им къщички ще намерите петдесет от най-новите книги на Дик, които още не са вписани в каталога. На тяхно разположение е и библиотеката и можете да ги видите да влизат и да излизат оттам по всяко време на деня и нощта, с пълни с книги ръце — и уви, с най-новите списания. Дик твърди, че на тях дължи това, че притежава най-пълното събрание на най-новите философски трудове по Тихоокеанското крайбрежие. Може да се каже, че те му систематизират целия този материал. Това е голямо удоволствие за Дик и освен това му се пести време. Той, знаете, работи страшно много.
— Както разбирам, те… тоест Дик ги издържа, нали? — запита Греъм, като изпитваше удоволствие да гледа право в тези сини очи, които така прямо гледаха неговите.
Докато тя му отговаряше, той забеляза съвсем лекия бронзов оттенък — може би това беше игра на светлината — на дългите й кестеняви мигли. Насила отмести погледа си към вчесаната високо на главата й коса и отново видя — но вече по-силен — бронзовия оттенък на златистокестенявата й коса. Поразяваше го и го изпълваше с вълнение и ослепителният блясък на зъбите и очите, запалван от усмивката, която често съживяваше лицето й. Това не беше някаква лека, сдържана усмивка. Когато тя се усмихваше, усмихваше се цялото й същество — свободно, щедро, радостно и тази усмивка беше естествен израз на цялото богатство на личността й и на мислите, които се криеха някъде в тази хубава нейна глава.
— Да — казваше тя, — докато са живи, те няма защо да се тревожат за късчето си хляб. Дик е много великодушен и, смятам, това е донейде безнравствено — да насърчава хора като тях да безделничат. Докато не ни разберете добре, много неща тук ще ви се виждат странни. Те… те са тук като някакъв придатък… като някакво наследство. Ще живеят при нас винаги, докато ги погребем или докато те нас погребат. Понякога се случва един или друг от тях да изчезне — за известно време. Като котките, знаете. И колко пари харчи Дик да ги връща обратно! Ето например Терънс — Терънс Макфейн, — той е епикуреец- анархист, ако изобщо знаете какво значи това. Не е способен и муха да убие. Има си една котка, аз му я подарих, персийска порода, съвсем синя. Той внимателно чисти бълхите й, но тъй, че да не ги нарани, събира ги в шишенце и ги пуска в гората, когато е изморен от хората, и прави дълги разходки, за да общува с природата.
— Миналата година например му влезе една муха в главата: произхода на азбуката. Тръгна за Египет — разбира се, без стотинка — да се добере до източника й в самата й родина и по този начин да намери формулата, обясняваща целия космос. Стигнал до Денвър, пътувайки като скитник, и там се забъркал в някаква улична демонстрация на СИРС14 за свобода на словото или нещо подобно. Дик трябваше да наема адвокати, да плаща глоби и изобщо да прави какво ли не, за да го върне благополучно у дома.
А онзи с брадата — Аарън Хенкок, и той като Терънс не иска да работи. Аарън е южняк. Заявява, че никой от техния род никога не е работил и че винаги ще има селяни и глупаци, които просто не можеш да удържиш да не работят. Затова носи брада. Да се бръснеш, поддържа той, е излишна работа и следователно неморално. Спомням си го в Мелбърн, когато се натъкна на Дик и на мене — обгорял от слънцето първобитен човек от австралийските гъсталаци. Изглежда, беше правил някакви самостоятелни изследвания в антропологията, фолклора или нещо подобно. Дик го познавал от по-рано, от Париж, и го увери, че ако някога пак се озове в Америка, ще му осигури храна и покрив. И ето го тук.
— А поетът? — запита Греъм, радвайки се на възможността да поговори още с нея и да наблюдава бързия блясък на усмивката, играеща по лицето й.
