— О, Тео — или Теодор Малкън, макар че всички го наричаме Лео, — и той не иска да работи. Произхожда от стар калифорнийски род, страшно богат; когато обаче бил на петнадесет години, роднините му се отказали от него и той от тях. Те заявяват, че той не е с ума си, а пък той твърди, че те просто влудяват човека. Но той пише наистина забележителни стихове… когато изобщо пише; само че предпочита да мечтае и да живее в гората с Терънс и Аарън. Той давал уроци на евреи-емигранти в Сан Франциско, когато Терънс и Аарън го спасили или заловили — не знам кое. При нас е вече от две години и наистина се е поправил, макар че те предпочитат да разговарят, да четат и да мечтаят, отколкото да си готвят. Дик е удивително щедър по отношение на хранителните продукти. Те се хранят добре само когато налетят тук, както тази вечер. — А онзи там индус какъв е?
— Той е Дар Хиал. Техен гост. Тримата го поканили, също както Аарън най-напред поканил Терънс и както Аарън и Терънс поканили Лео. Дик заявява, че с времето непременно ще се появят още трима и тогава той ще си има „седемте мъдреци от мадрьоновата гора“. Лагерът им наистина е разположен в една мадрьонова гора. Прекрасно място, с поточета, долина… но аз ви разказвах за Дар Хиал.
Той е своего рода революционер. Обиколил е нашите университети, учил е във Франция, Италия, Швейцария, политически бежанец от Индия и си има две мании: едната — нова синтетична философска система; другата — освобождаването на Индия от британската тирания. Препоръчва индивидуален терор и преки масови действия. Затова именно вестникът му „Кадар“ или „Бадар“, или нещо подобно, е бил спрян тук, в Калифорния, и затова едва се е отървал от изгонване от щата; и тъкмо за това точно сега се намира тук, посвещавайки всичките си усилия на философската си система.
Той и Аарън страшно се карат — впрочем само на философски теми. И сега — и Паола въздъхна, задушавайки въздишката с усмивка, — и сега вече свърших. Смятайте се запознат. И още нещо, ако се сближите повече с нашите мъдреци; трябва да ви предупредя, особено ако се сблъскате в мъжката приемна: Дар Хиал е пълен въздържател; Теодор Малкън може да се опие, изпадайки в поетичен екстаз, и обикновено се напива от един коктейл; Аарън Хенкок е специалист по вината, а Терънс Макфейн, който не различава едно питие от друго, и пет пари не дава за това, може да накара деветдесет и девет мъже от сто да се натъркалят под масата и най-спокойно да продължи да излага ясно теорията си за епикурейска анархия.
През време на вечерята Греъм забеляза, че „мъдреците“ назоваваха Дик Форест с малкото му име, но винаги наричаха Паола „мисис Форест“, макар че тя им говореше на малките им имена. В това нямаше нищо престорено. Тези хора, които не уважаваха особено много неща в света, дори и труда, неизменно и съвсем несъзнателно чувстваха някакво превъзходство в жената на Дик, така че им беше невъзможно да я наричат по име. По тези и други такива белези Евън Греъм скоро долови, че жената на Дик Форест има особен начин на държане, съчетано от естествена демократичност и не по-малко естествена царственост.
Същото беше и след вечеря в голямата приемна. Тя си позволяваше какви ли не волности, но това не правеше никому впечатление. Преди гостите да насядат, Паола се мяркаше навред, по-възбудена и по- преливаща от веселие от всеки друг. Ту сред тази групичка, ту сред онази, ту в едно ъгълче, ту в друго — смехът й се носеше навсякъде. Този смях плени Греъм. В него имаше някаква трепетна звънкост, тъй сладостна за ухото, че го отличаваше от смеха на всяка друга жена. Този смях караше Греъм да губи нишката на доводите на младия мистър Уомбълд, който поддържаше, че Калифорния се нуждае не от закон против японските емигранти, а поне от двеста хиляди японски кули, които да работят в калифорнийските ферми и така да нанесат смъртен удар на пропагандата за осемчасов трудов ден за земеделските работници. Греъм подразбра, че младият Уомбълд е потомък на едри земевладелци в околността на Уикънбърг и се гордее, че не се е поддал на духа на времето и не се е отлъчил от имението си.
Откъм пианото, където Еди Мейсън беше центърът на група девойки, се носеха звуци от танцова музика и модни шлагери. Терънс Макфейн и Аарън Хенкок се увлякоха в разгорещен спор за футуристичната музика. Греъм бе спасен от разговора с мистър Уомбълд по японския проблем от Дар Хиал, който заяви, че Азия трябва да принадлежи на азиатците, а Калифорния — на калифорнийците.
Паола, подхванала полите си, за да бяга по-бързо, претича през цялата стая в някаква игра, гонена от Дик, който я залови, докато тя се мъчеше да се спаси, заобикаляйки групата на Уомбълд.
— Ей, че зла жена — упрекна я престорено-гневно Дик; а следния миг заедно с нея взе да убеждава Дар Хиал да потанцува.
Дар Хиал най-после отстъпи, като изостави и Азия, и азиатците, мятайки ръце и крака в една мрачна пародия на танго, която той заявяваше, че е „бурен апотеоз на модерните танци“.
— А сега, Червени облако, изпей на мистър Греъм твоята песен за жълъда — заповяда Паола на Дик.
С ръка, която продължаваше да я обгръща, за да не й позволи да се изплъзне от още неналоженото наказание, Форест поклати мрачно глава.
— Песента за жълъда! — извика Ернестина от пианото; и викът бе подхванат от Еди Мейсън и девойките.
— О, Дик, изпей я — замоли се Паола. — Единствен мистър Греъм не я е чувал.
Дик поклати глава. — Тогава изпей му песента си за златната рибка.
— Ще му изпея песента на Планинеца — заяви упорито Дик с весело пламъче в очите. Той затропа с крака, заподскача, зацвили, умело подражавайки на Планинеца, метна въображаемата си грива и се провикна:
— Слушайте! „Аз съм Ерос! Аз тъпча хълмовете!“
— Не. Песента за жълъда! — прекъсна го бързо и спокойно Паола и в гласа й лекичко звънна стомана.
Дик послушно прекъсна песента на Планинеца, обаче тръсна глава като упорит жребец.
— Имам нова тесен — каза тържествено той. — Тя е за тебе н за мене, Паола. Взех я от нишинамите.
Нишинамите са вече изчезнало туземно племе от тази част па Калифорния бързо поясни Паола, обръщайки се към Греъм.
Дик направи няколко танцови стъпки, без да сгъва колене, както правят индианците, удари с длани бедрата си и запя една нова мелодия, като продължаваше да държи жена си:
„Аз, аз съм Ай-кут, първият човек от племето нишинами. Ай-кут е съкратено от Адам; баща ми беше койот, а майка ми — луната. А това e Йо-то-то-ви, моята жена. Тя е първата жена от племето нишинами. Баща й и майка й са били скакалец и котка с опашка на пръстенчета. Те са били най-добрите баща и майка — след моите. Койотът е много мъдър, луната е много стара; но чувал ли е някой нещо особено добро за скакалеца и за котката е опашка на пръстенчета? Нишинамите са винаги прави. Майката на всички жени трябва да бъде котка — малка, съсухрена, тъжнолика, лукава котка с опашка на пръстенчета.“
Но тук песента за първия мъж и първата жена бе прекъсната от протестите на жените и ръкоплясканията на мъжете.
— „Това е Йо-то-то-ви, съкратено от Ева — продължи да пее Дик, като притисна с остро движение Паола към себе си, подражавайки на грубостта на диваците. — Йо-то-то-ви не е нещо особено на вид. Но не я съдете много строго. Грешката е на скакалеца и на котката с опашка на пръстенчета. Аз, аз съм Ай-кут, първият човек; но не ме укорявайте за вкуса ми. Аз бях първият човек, а тази беше първата жена. Където няма никакъв избор, човек не може да избира. Такова е било положението на Адам. И той избрал Ева. Йо- то-то-ви беше единствената жена в целия свят за мене и затова избрах Йо-то-то-ви.“
И докато Евън Греъм слушаше, като не сваляше очи от ръката на Форест, обхванал властно хубавата фигура на домакинята, без да иска, почувствува някаква болка и в главата му се появи една мисъл, която той ядосано задуши: „Дик Форест е щастливец — преголям щастливец.“
— „Аз, аз съм Ай-кут — продължаваше да пее Дик. — Това е моята жена, моята роса, моята капчица медена роса. Аз ви излъгах. Баща й не е бил скакалец. Майка й не е била котка. Те са били зората над Сиера и източният вятър, който подухва лете от планините. Те се наговорили и изпили цялата сладост на въздуха и земята, докато в мъглата на любовта им по листенцата на чафрала и мансанита се появила медена роса.
Йо-то-то-ви е моята медена роса. Чуйте ме! Аз съм Ай-кут. Йо-то-то-ви е моята жена, моето пъдпъдъче, моята сърна, моята опияняваща жена, произлязла от тихия дъждец и плодородната земя. Тя се родила и трепкащата ефирна светлина на звездите и зората, преди още слънцето да е изгряло…“
