Тя го направи. Натам изглеждаше далеч по-тъмно.
— Много умно.
— Благодаря.
— Конкретен човек ли търсим?
— Змийския поглед.
Онор вдигна бинокъла и се загледа. След няколко минути издаде звук на изненада, приведе се и се втренчи напред в далечината.
— Какво има? — попита Джейк.
— Лодката. Изчезна. Не я виждам никъде.
— Веднага седни на пилотското място.
Без да каже и дума, тя са изправи на крака и се премести. Едва тогава погледна Джейк и му се възхити.
— Ама че тон! Да не си бил фелдфебел във флота?
— Там няма такава длъжност. Дръж се. Това няма да е приятна разходка.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще видиш.
8.
Звукът откъм двигателя на моторницата се усили, когато Джейк увеличи скоростта. Лодката подскочи и препусна през мастилено зелените морски води. Водната повърхност се вълнуваше едновременно от вятъра и прилива. Откъм носа непрекъснато се издигаха водни струи.
— Виждаш ли го вече? — попита Джейк.
— Не.
— А някакви следи?
— Лодката пръска толкова много, че не мога да бъда сигурна.
Той усили скоростта още повече.
— Какво стана с пъновете, за които ми спомена? — попита Онор през зъби.
— Тук е широко.
Тумороу връхлетя върху малка вълна и Джейк леко намали скоростта, за да омекоти удара. Онор възкликна изненадано и се подпря на таблото, когато той отново даде газ. Откъм носа се издигнаха водни струи. Джейк пусна трите чистачки — за да почисти стъклото, и уравновеси носа. Понесоха се плавно по водата.
Когато излязоха от тъмната сянка на острова, водната повърхност стана по-бурна. Лодката подскачаше по вълните. Той запази същите обороти, но я насочи така, така че носът да среща вълните под по-добър ъгъл.
— Останалите участници в шествието изостават — информира Онор.
— Не е мой проблем. Можеш ли вече да видиш четвъртата лодка?
— Не.
— Сложи си очилата.
С едната си ръка Онор посегна към бинокъла, а с другата се подпря на таблото. Вълнението правеше невъзможно фокусирането върху определен обект. След няколко минути тя свали бинокъла и се хвана за таблото с двете си ръце.
— Виждаш ли нещо? — попита Джейк.
— Не.
— Продължавай да опитваш.
— Забрави! Ако погледна още веднъж през онези стъкълца, ще повърна прекрасния ти омлет.
— Охо. Не знаех, че страдаш от морска болест.
— Аз също, докато не се опитах да фокусирам онзи бинокъл върху нещо, което подскачаше из… — тя преглътна мъчително. — Не може ли да си говорим за нещо друго?
Джейк погледна екрана на радара. Нямаше нищо. Това копеле има крака, помисли той кисело, ще трябва да има и топки между тях.
— Все още ли сме далече от тълпата?
— Да. Виждам само славния Зодиак.
— По дяволите! — Джейк забави скоростта и внезапно прекъсна безсмислената гонитба. — Не искам да причинявам това на Бил.
— Той е голямо момче. Ще го преживее — тонът на Онор показваше, че тя не изпитва особени симпатии към представителите на официалните власти, които се мъкнат подире й. — Ако не може да ни следва, да се откаже.
— Той изпълнява заповеди.
— Както всеки добър войник.
— Не е чак толкова лош, скъпа.
Тя понечи да му каже, че името й е Онор. После реши, че скъпа прозвуча по-скоро приятелски, отколкото снизходително. Все едно…
— Сигурен ли си, скъпи? — отвърна му мило.
Той я погледна изненадано и бавно се ухили. Усмивката му я накара да се запита дали не бе прекалила.
— Скъпи, а? — попита.
— Ако предпочиташ, ще те наричам лютиче.
Той се изсмя бурно.
— Лютиче! Господи! Сигурно си изкарвала братята си от кожата.
— Правех каквото можех. Когато се изчерпвах, Фейт продължаваше.
Носталгията в гласа на Онор, когато говореше за семейството си, прогони усмивката от лицето на Джейк. Това му напомняше колко е близка с тях и колко недостъпна бе за него.
— Зарязваме ли другата лодка? — попита го.
— Да.
Тя изчака, но той не каза нищо повече.
— И сега какво?
— Ще заредим.
Той не промълви и дума, докато моторницата не изостана дотолкова, че да попадне в полезрението на останалите лодки.
— Иди на носа и се приготви да хвърлиш въжето — разпореди Джейк.
Дори Онор да имаше желание да му противоречи, не би го направила. Изражението на лицето му съвсем не беше добронамерено и приятелско. Тя стъпи на планшира и внимателно се надвеси през носа: не бяха необходими въжета, за да доближи лодката към кея. И без тях Тумороу се намести като добре тренирано куче.
Пристанът се обслужваше от пъргаво момиче с дълга коса, което изглеждаше твърде младо, за да управлява лодка. То бързо завърза носа, наведе се и захвана и кърмата, така че моторницата да не може да се движи по пристана.
Онор пъргаво се отдръпна от носа и подаде въжето. Погледът й към момичето, което с няколко бързи движения около кнехта обезопаси лодката, бе изпълнен със завист. Когато служителката понечи да вземе тежкия маркуч за гориво, Джейк отвори вратата на кабината.
— Здрасти, Кайл — поздрави момичето лъчезарно. От дълго време не… А, ти не си Кайл.
Тя отново погледна името на лодката. Определено беше Тумороу.
— Няма проблем — каза Джейк и й се усмихна. — Кайл ми звучи добре.
— Той идва тук два пъти седмично да зареди гориво и кислородните бутилки за гмуркане. Или поне идваше — додаде тя замечтано. — Не съм го виждала от доста време. Предполагам, че е на почивка.
— Сигурно — изрече Джейк спокойно.
Той отправи към Онор поглед, с който сякаш й заповядваше да си затваря устата. Ако мадамата не
