четеше вестници, нямаше защо да я притесняват с факти от действителността.
— Хубава лодка — каза момичето, загледано в Тумороу.
— Да — Джейк пъхна ключа в капачката на резервоара и после я отви. — Поддържам я във форма, за Кайл. Реших, че ще е по-добре да заредя, преди да тръгна нанякъде. Той не ми е отпуснал безплатна консумация на гориво.
Момичето отметна дългата си, ситно накъдрена коса и отправи към Джейк усмивка, която подсказваше, че тя би му отпуснала безплатна консумация, на каквото и да е, включително и на собственото си тяло.
Онор мрачно си помисли, че да не четеш вестници си имаше своите предимства — това момиче очевидно не знаеше, че тази прическа е излязла от мода доста отдавна. Но това нямаше значение. С тяло като нейното винаги щеше да е на мода сред мъжете.
Момичето подаде на Джейк маркуча за горивото и се загледа в него, докато той сръчно го пъхна в отвора на резервоара. Разнесе се мирис на бензин.
— Тази хубавица изразходва доста гориво, ако натискаш газта — каза момичето. — Кайл, изглежда, кара с висока скорост. Налива стотина галона15 или повече на всеки няколко дни. Сигурно е богат.
— Оправя се някак — кимна Джейк. — Кога беше тук за последен път?
— О, преди около две седмици.
Онор едва сподави звука на изненада. Джейк дори не вдигна поглед от резервоара.
— Тогава не се задържа дълго — продължи момичето. — Остана само колкото да зареди кислородните бутилки и зодиака.
— Да зареди зодиака? — попита Онор объркана.
— Заредил е гориво за помощния двигател на тендера — обясни й Джейк.
Тя все още не можеше да проумее какво означава всичко това, но Джейк явно беше наясно.
— За какво се гмурка? — попита Онор любопитно. — Наоколо няма коралови рифове.
— Някой се гмуркат в търсене на кралски рак. Други, въоръжени с харпуни, преследват риба треска. Трети търсят морски таралежи за японската борса — момичето отново отметна коси. — Някои се гмуркат просто за да избягат от жените си: Той женен ли е?
— Кой? Кайл ли? — попита Онор.
— Да.
— Не.
Служителката явно се зарадва от тази новина и се запъти към друга лодка.
— Мислиш ли, че наистина е видяла Кайл преди две седмици? — попита Онор тихо.
— Защо ще ни лъже…
— Но…
Джейк изчака. Искаше тя сама да си направи неприятните изводи. Така нямаше да обвинява онзи, който й е донесъл лошите новини в случая Дж. Джейкъб Малори.
— Защо не ни се е обадил? — погледна го недоумяващо тя.
— Ти го познаваш по-добре от мен. Защо не ти се е обадил?
Тя замълча.
Джейк погледна циферблата, заслушан в звука на вливащия се бензин, и намали притока.
— Нещо не е наред — каза тя.
Той я погледна, сякаш искаше да й каже, че е останала без мозък.
— Току-що ли го разбра?
— Не, искам да кажа, че нещо наистина не е наред — изрече тя решително. — Едно е да имам силно предчувствие, че Кайл е на островите Сан Хуан. Съвсем друго е наистина да е бил тук и да не се е обадил на никого от нас. Защо му е да ни причинява толкова тревоги? Той знае, че го обичаме без значение какво е сторил.
Болката и объркването в гласа й накараха Джейк да потръпне. Явно тя все още не бе стигнала до най- очевидното и болезнено заключение: Кайл избягваше семейството си, защото имаше какво да крие.
Например убийство и кехлибар на стойност цяло състояние.
Джейк безмълвно затвори левия резервоар, отви капачката на десния и започна да го пълни. Хладен бриз разроши късата му коса. Носеше аромата на безбрежното море и обещание за ден на свобода и късмет. Долу, под пухкавите облаци, въздухът бе прозрачно чист. Видимостта бе неограничена, морето — спокойно. Беше прекрасен ден да се впуснеш в търсене на кехлибарено съкровище, потопено в морските води.
Джейк наливаше гориво и се питаше дали Кайл е спазил пиратската традиция, оставяйки на дъното труп да пази съкровището. Може би точно така бе намерил смъртта си мъжът с липсващите пръсти.
А може би самият Кайл е умрял, лежи на дъното на морето, погребан заедно с всичките си тайни…
— За какво мислиш? — попита Онор.
— Едва ли ще искаш да узнаеш.
— Какво общо имат желанията ми с цялата тази бъркотия? — изсумтя тя. — Питал ли ме е някой дали искам да се случва всичко това?
Джейк й подаде ръка. Изненадата, изписана на лицето й, подсказваше, че това беше последното нещо, което е очаквала от него. Все пак не се поколеба. Пое ръката му и му позволи да я притегли към себе си.
— Ще поговорим за това по-късно — каза той и дъхът му опари бузата й, — когато вятърът няма да отнася всяка наша дума право при бъбривата госпожица с големите къдрици.
Онор си пое дъх накъсано и опря челото си на неговото рамо.
— Джейк? — прошепна тя.
— Да?
— Страх ме е.
— Беше крайно време.
— Не за мен, а за Кайл.
— Страхувай се за себе си.
— Не мога да повярвам, че той… е откраднал нещо. Но предпочитам да вярвам в това, отколкото, че е мъртъв.
Джейк изпусна дълбока въздишка. Онор бе стигнала до дъното на нещата сама, без негова помощ, което означаваше, че тя няма да губи време да му се сърди, че й е казал неща, които не е искала да чуе. Сега, ако внимаваше, би могъл да спечели доверието й и да пробие здравата стена, която семейство Донован бяха изградили пред истината за Кайл, кехлибара, убийството и предателството.
Стига Онор да не откриеше преди това кой в действителност е нейният инструктор по риболов.
Тази мисъл съвсем не беше успокоителна. Джейк се надяваше, че Елън ще си държи затворена перфектно изписаната уста поне още два дни, но не разчиташе на това. Ако я натиснеха отгоре, тя незабавно щеше да премине към план Б, какъвто и да бе той. Джейк едва ли щеше да успее да реагира навреме.
Той привърши с горивото и включи вентилатора, докато Онор отиде да плати сметката. Когато се върна, тя имаше вид на човек, преживял голям шок. Огледа Тумороу по цялата й дължина, сякаш очакваше да види, че от лодката блика гориво.
— Тази сладурана, да не би да яде бензин? — попита удивено.
— Това е цената на удоволствието да се движиш бързо. Ако предпочиташ, мога да поддържам скоростта на платноходка. Ще отнеме само няколко часа да се приберем вкъщи, ако течението позволява.
— Няколко часа? — тя се втренчи невярващо в него. — С каква скорост се движат платноходките?
— Зависи от попътния вятър, теглото и дизайна. Ако използват гориво, а не разчитат само на вятъра, повечето от тях се движат с шест до осем възела.
— А ние с каква скорост се движим?
— През повечето от времето с нормална морска скорост.
— По-точно?
— О, може би около тридесет и пет мили в час, в зависимост от посоката на течението. Движим се и по-бързо, ако използваме пълните възможности на карбуратора, но това не е особено икономично.
— Радвам се, че имам тлъста кредитна карта.
