искаше да притеснява Онор фактът, че беше решил да я използва, за да спаси себе си, не означаваше, че трябва да я тормози. Това не беше кой знае какво успокоение за съвестта му, но беше единственото, което можеше да направи.
Онор безмълвно го наблюдаваше, докато той спускаше въдиците. През това време Джейк успяваше да вмъкне по някоя бележка за дълбоководни тежести, стойки за въдици, шамандури, примамки и стръв и други подобни думи, които тя пропускаше покрай ушите си. После той започна да й обяснява разликата между това да ловиш риба с късче херинга за примамка или с цяла херинга, или с изкуствена стръв. След това премина към риболова посредством влачена от лодка въдица в сравнение с ловене на риба чрез взрив.
Предполагаше се, че ентусиазмът му би трябвало да е заразителен. Но не беше. Онор се опита да не се прозява от скука, но опитът й не бе достатъчно убедителен. Но когато той започна да й обяснява на какво разстояние от лодката трябва да се разположи стръвта и с каква скорост се движи плавателният съд, за да не улови акула вместо желания улов, тя вдигна ръце и се предаде.
— Стига — примоли се. — Вече постигна целта си.
Той изглеждаше изненадан.
— Така ли?
— Да. Риболовът е далеч по-сложно нещо, отколкото да набучиш осеминчов червей на кука, дълга един инч.
— Говорех, защото не исках да се чувстваш нервна.
— Нервна? Аз съм летаргична. Защо трябва да съм нервна?
— Няма причина.
Джейк скри усмивката си, като се наведе да запали малкия помощен двигател, който влачеше въдицата. Ако Онор не беше забелязала, че се носят по течението и че морската повърхност се е развълнувала от вятъра, нямаше нужда да й го казва. Не, че имаше някаква опасност — моторницата можеше да издържи на буря, далеч по-силна от освежителен бриз, но Онор все още не се чувстваше у дома си сред морето.
Веднага щом реши, че е постигнал задоволителна скорост, той провери двете въдици на стойките и влезе в кабината. Зае мястото зад щурвала, прехвърли компютъра от морската карта на ехолот и се намести сред дългата, елипсовидна върволица лодки, които ловяха сьомга.
Двата бейлайнера се полюшваха на място далече зад тях. Джейк бе придвижил моторницата точно зад единствения олимпик, който се виждаше наоколо. Но това едва ли беше загадъчната четвърта лодка — рибарската мрежа бе бледосиня, а водачът достатъчно възрастен, за да бъде дядо на Онор. Не изглеждаше човек, който ще гони някого в тъмното със скоростна лодка, а после ще се прави на рибар в Сикрет Харбър, докато бреговата охрана тренира на борда на Тумороу.
— Хвани щурвала и следвай лодката пред нас.
— Какво смяташ да правиш?
— Да огледам с бинокъла.
— И аз мога да го направя.
— Аз знам как изглежда бреговата ивица, а ти не.
Много предпазливо Онор застана пред контролното табло. Скоро тя откри, че когато бе включен помощният двигател, лодката отговаряше много бавно на командите. Беше трудно да се поддържа курсът.
Докато тя се учеше да управлява лодката, да коригира действията си и да ги повтаря, когато е нужно, Джейк огледа бреговата ивица. Не видя нищо нередно. Досами пристанището бе закътано малко селище и няколко склада за сьомга. Никой от малките плавателни съдове не отговаряше на описанието на зодиака, което бе открил в документите на Кайл. Нямаше изхвърлени на брега принадлежности за гмуркане. Нямаше закачена по скалите котва. Нямаше и необичайни отломки по брега.
Когато Онор успя да овладее моторницата, Джейк започна да наблюдава останалите лодки на разстояние тридесет-четиридесет ярда. Те не можеха да избегнат внимателния му поглед, защото Тумороу се намираше между тях и открито море.
Джейк се усмихна. Беше от онези усмивки, които правят хората нервни.
— Е? — сръчка Онор.
— Какво?
— Как изглеждат те? — попита тя нетърпеливо.
— Идиоти. Изобщо нямат риболовни принадлежности във водата.
— Това говори добре за нивото им на интелигентност — кимна удовлетворена тя.
Не й отговори. Току-що бе забелязал измамника от Литва, който се опитваше да мине за рибар. Въпреки че осъзна прекалено късно, че се намира на централно място и че го наблюдават, Димитри Павлов се извърна.
— Змийския поглед — обяви Джейк отсечено.
— Какво? Дай да видя.
— Дръж щурвала. Няма да избяга. Искам да хвърля един поглед на другата лодка, която ни преследваше.
Онор се взря в далечината и различи двете лодки. Не можеше да види лицето на човека, който управляваше търсената, но й се стори, че тя подскача доста силно.
— Защо тази лодка се клати по-силно от нас? — попита.
— Лош дизайн, лош баланс, лош кормчия или комбинация от трите.
— Каква разлика има… няма значение. Вече събрах достатъчно безполезна информация, докато ми говореше за акули и риболов по различните му начини.
— Сигурна ли си? — попита я.
Тя видя усмивката, която се разля по лицето му под бинокъла. Пулсът й запрепуска. Тази бавна усмивка бе смъртоносна.
— Абсолютно — отвърна. Гласът й беше дрезгав. Прочисти гърлото си. — Какво има във втората лодка?
— Двама мъже. Една жена. Две въдици.
— Защо само две?
— Предполагам, че имат само две разрешителни за риболов.
— Той и тя?
— Той и той. Повечето рибари са…
— Мъже? — прекъсна го тя сухо.
— Да.
Той не спомена, че въпросната жена бе Елън Лазарус, която имаше превъзходен ум и също такива бедра. Не успя да разпознае мъжете с нея, но водачът на лодката бе гладко избръснат, ниско подстриган и очевидно военен. Конрой беше прав — това момче бе прекалено младо, за да е капитан, в който и да е флот.
Джейк се запита кое ли от момчетата на остров Уитби бе принудено да служи като инструктор по риболов, за да може Чичо Сам да се включи в надпреварата за кехлибареното съкровище. Който и да беше, знаеше как да лови риба. Въдиците образуваха съвършена арка в сиво-сините води и се движеха достатъчно бавно, за да може рибата да се подмами, да огледа и да остане за вечеря.
Мъжът с Елън можеше и да е бил рибар през свободното си бреме, но сега имаше друга работа. Дори не поглеждаше въдиците, които се спускаха от двете страни на кърмата. В момента бе въоръжен с бинокъл и изследваше и запаметяваше всичко, свързано с Тумороу.
Джейк отправи към него обичаен поздрав с един пръст и свали бинокъла. Онор го пое, постави го пред очите си и погледна първата лодка.
— Сигурен ли си, че това е Змийския поглед? — попита тя. — Не виждам почти нищо под тази нещастна шапка на главата му.
— Сигурен съм.
Тя започна да се съмнява в способностите си на художник — скицата и онова, което виждаше през бинокъла, не бяха достатъчни, за да го идентифицира. Погледна отново. Видяното не отговаряше на представата й за Змийския поглед. Дрехите му бяха евтини и му стояха твърде зле. Шапката му трябваше да се обгори за дезинфекция. Ръцете му явно имаха алергия към сапуна.
