— Стар или нов? Чаши, скулптури, кутии, маси, свещници, мозайки, бижута? Как изглеждаше кехлибарът?
— Много стар. От времето на неолита. Кайл започна да колекционира предмети от каменната ера, когато движеше търговията с нефрит на Донован интернешънъл. Тогава откри малките статуетки и украшения от неолита, изваяни от матов кехлибар. Наричаше го хибриден.
Джейк знаеше какъв кехлибар му описва Онор. Това бе още едно нещо, което бях открили двамата с Кайл: Джейк отдавна се възхищаваше от изкуството на хора, които бяха мъртви от хиляди години. Историята на Кехлибарената стая датираше от много по-близко време — от осемнадесети век, а не хиляди години преди Христа.
Той изпусна още една сподавена въздишка. Елън имаше право да си гони приказни фантасмагории. Той щеше да преследва нещо действително съществуващо: пратка от висококачествен необработен кехлибар. Знаеше как изглежда всяка частица от тази пратка — беше я опаковал лично, — но не знаеше каква част от истината знаят семейство Донован.
— Кайл обикновено превозваше нефрита с останалите покупки за Донован интернешънъл — додаде Онор. — Когато започна да колекционира предмети от неолитен кехлибар, аз реших, че ще ги транспортира насам по същия начин, с търговските пратки.
— Значи част от обработения кехлибар в липсващата пратка е бил древна находка за собствената му колекция?
— Доколкото знам. Но той работеше заедно с още един колекционер.
Джейк се напрегна.
— Кой?
— Наричаше го просто Джей. Кайл много го харесваше. Казваше, че би трябвало да излизам с мъже като него, вместо с… — тя млъкна рязко.
Джейк повдигна едната си вежда в безмълвен въпрос.
— Братята ми мислят, че трябва да излизам с мъже като тях. Упорити. Арогантни. Прекалено силни, за да се чувствам комфортно с тях. Здравомислещи. — Онор въздъхна и добави: — Интелигентни. Неподкупни и способни да командват. Лоялни. В известен смисъл — съвършени.
— Но само в известен смисъл — уточни Джейк сухо.
— Ей, аз съм сестра. Това е повече, отколкото можеш да си представиш.
— Значи ти излизаш с безхарактерни, нерешителни, глупави, слаби мъже.
— Не са глупави.
— Добре. Умни, безхарактерни и слаби.
— Не са слаби. Наистина не са.
— Безхарактерни и нерешителни.
— Внимателни.
— Безхарактерни.
— Добре, съгласна съм — тя се засмя тъжно. — Но никога не бих признала това на братята си.
— Нещо ми подсказва, че те вече го знаят.
— Е, това няма значение. Джей Не-знам-си-кой може да си остане в Калининград и да събира неолитен кехлибар. Нямам нужда от още един силен и арогантен мъж в живота си.
— Съмнявам се, че е чак толкова лош.
— А аз не. Някой, който може да се състезава с Кайл и да спечели битката, със сигурност не е малко крехко цвете или галантен кавалер.
— Те са се състезавали? — попита Джейк изненадан. Кайл определено не приличаше на човек, който обикаля кръчмите, сваля бар дами, изпива бъчви бира и се опитва да отхапе повече, отколкото би могъл да сдъвче.
— Разбира се. Накрая Кайл се е озовал седнал на задника си в локва бира. Джей го проснал там. Но Кайл наистина го уважава. Говори за него, сякаш е доведен брат на господ бог или още един Донован. Всъщност няма кой знае каква разлика.
Джейк не знаеше какво да каже. Очевидно Кайл бе мамил собственото си семейство, както бе мамил и него. Те вярваха, че Кайл е харесвал и уважавал същия този човек, когото бе предал.
Това, че не бе единственият, когото Кайл бе правил на глупак, би трябвало да го накара да се почувства по-добре. Но не стана така. Надяваше се Онор никога да не узнае колко различен е брат й от образа, който си бе изградил. Това откритие бе доста болезнено за него; можеше да си представи какво би причинило то на нея.
— Добре — кимна Джейк. — Какво друго знаеш за брат си и кехлибара?
— Не много. Обади ми се преди около шест седмици и ми каза да започвам да правя проекти за някакъв фантастичен материал, който биха купили само от музеите или много богати колекционери. Току-що бил чул нещо за някакви големи късове чист, необработен кехлибар с размерите по-скоро на статуетки за маса, а не на обеци или инкрустации.
Джейк се надяваше, че не е показал изненадата си. Кайл не бе споменал и дума за такава находка. Но той не бе казал нищо за още много неща, които се въртяха из главата му, както Джейк бе открил напоследък.
— Звучи скъпичко — вметна внимателно.
— Сигурно е било. Такива големи късове са рядкост. Когато Кайл започна да работи в Калининград, го помолих да ми донесе парче чист червен кехлибар с размерите на пъпеш. Той се смя толкова много, че за малко щеше да изпусне телефонната слушалка. Откъде бих могла да знам тогава, че това беше като да искам десеткаратов диамант.
— Хм — беше всичко, което Джейк успя да каже. Самият той едва се сдържаше да не се засмее.
Взираше се в яркосиния екран с надеждата, че лицето му е безизразно като самия екран.
Не се виждаше нито една рибка. Нямаше никаква неравност по дъното. Той прочисти гърлото си и отново се обърна към Онор.
— Значи ще приемем, че търсим нещо по-голямо от човек и по-малко от, да кажем, стая във вилата на Кайл.
— Защо?
Джейк бързо премисли нещата.
— По пътя на логиката. Защо му е да донася тук нещо, което не би могъл да скрие?
— Тогава как го е донесъл дотук?
— Хубав въпрос. Със сигурност ще го попитам.
— Първо ще трябва да го открием.
— Работя по въпроса.
— Оттук ми изглежда, че ловиш риба. И то не много успешно, ако трябва да бъда честна. Добре, че взех пилешко месо за вечеря.
— Аз ще се погрижа за виното.
Онор се усмихна. Прииска й се да познава Джейк по-добре, за да може да целуне извивката точно над брадичката му. Беше се надявала да не й се наложи да прекара вечерта сама в очакване да звънне телефонът, питаща се дали ще чуе добри новини, лоши новини или Змийския поглед.
— Какво очакваш да видиш? — попита тя и се приближи до синия екран. Имаше нужда да мисли за нещо друго, освен за изнервящата тишина, когато казваше „ало“ и никой не й отговаряше.
Джейк се опита да не си поема дълбоко дъх, когато вдъхна сладкия аромат на жена до себе си. Опита се също да не си представя колко хубаво би било косата й да докосне голата му кожа. После се опита да не мисли за устните й, допрени до неговите.
— Джейк? Какво очакваш да видиш?
— Аз… — той остана загледан в екрана няколко секунди, докато се опитваше да намери подходящ начин да й каже, че търси мъртвото тяло на брат й или скрит кехлибар, потопен на дъното с помощта на липсващата котва.
Нямаше подходящ начин.
— Търся риба — изсумтя той. — Това е всичко. Просто риба.
— Екранът ми изглежда празен.
