— Не. Въглищата са готови, също и аз.
Той премигна.
— За какво?
— За сьомгата, за какво друго? Умирам от глад.
Той също, но преди сьомгата искаше нещо друго — Онор Донован, гола, в леглото. Джейк грабна бутилката студено Шардоне, която носеше, и я последва в къщата.
Докато той приготвяше маринатата и слагаше сьомгата на барбекюто, Онор бе на върха на щастието, горда като патица с четиринадесет малки патета.
— Е, денят не беше съвсем изгубен — обяви тя и погледна злорадо към рибата. — Жалко, че ти не успя да хванеш нищо.
Джейк се усмихна при спомена за лудия възторг, който бе изпитала, когато най-сетне се докопа до своята риба. Беше светнала като коледно дръвче. Да я гледа такава му доставяше удоволствие, каквото не бе изпитвал от доста време насам.
— Няма значение — промърмори той, докато поставяше капака на барбекюто. — За мен има друга сьомга.
Тя се почувства несигурна, докато го следваше към къщата. Никой от мъжете Донован не се притесняваше, че може да бъде победен от жена, но някои от мъжете, с които излизаше, не го приемаха много добре.
— Сигурен ли си? — попита го тя и затвори задната врата.
— Хм — рече Джейк и лекичко дръпна непокорно кичурче от косата й. — Това няма значение за мен, скъпа. Дори ако бях хванал сьомга, щях да я върна обратно в морето.
— Защо?
— Дори почистена, твоята тежеше четиринайсет фунта. Докато я изядеш на сандвичи, с пица, омлети и салати, вече ще ти се гади от сьомга.
— Ха! Никога няма да ми омръзне прясна сьомга. Или пък добре опушена.
— Тогава ще трябва да хванем наистина голяма риба.
— Голяма? А тази каква е според теб? — тя посочи към барбекюто.
— Тази е просто хубава. Но ако искаш най-добрата пушена риба, ти трябва над двайсет и пет фунта. А най-добре и над трийсет. За съжаление около островите Сан Хуан са останали малко такива.
— Трийсет фунта? — очите й се разшириха. — Хубава работа. Ще трябва да тренирам вдигане на тежести. И без това ми отне доста време да кача това дребосъче на борда.
— Добре се справи.
— Наистина ли? Тогава защо непрекъснато ми крещеше да държа високо въдицата?
— Не съм крещял.
— Ха! Капитан Конрой едва не падна от зодиака от смях.
— Защото едва ли някога е виждал човек, който се опитва да държи мрежа с мятаща се сьомга в едната си ръка и полудяла от възторг жена в другата.
— Не забравяй въдицата.
— Трудно е да забравя как я държах между зъбите си — вметна Джейк сухо.
Въдицата бе единственото нещо, което го бе спряло да отговори на възторжената целувка на Онор. И толкова по-добре. Джейк имаше усещането, че тази целувка щеше да премине от безобидно поздравление в страстна жажда. Което би било ужасно.
Или поне той се опитваше да се убеди, че е така. Но нещо не му се удаваше. В мислите си Джейк не преставаше да вижда Онор, облечена в онази нощница, която едва покриваше задните й части. Не спираше да си задава въпроса дали носеше нещо отдолу. А тези мисли водеха до други, като например как ли изглеждаше тя, когато се разтваряше да посрещне своя любовник.
— Ало! — извика Онор и размаха ръка пред очите му.
— Какво?
— Къде си?
За момент му мина през ума да й каже, че мислено притиска устните й с нейната нощница и плъзва езика си по ароматната й женственост, докато достигне до меката плът отдолу.
Глупаво. Много глупаво.
— Мислех си — смотолеви кратко.
— За вечерята?
— Хм… да. За вечерята.
— Какво ще кажеш за малко сос с босилек? Или я предпочиташ с горещ квасен хляб и салата?
— Всичко това ми звучи добре.
— Сигурно си гладен?
— Да — отвърна й той рязко и се отдръпна от нея. Беше по-тъп и от пън, щом дори му хрумваше да мечтае за нейната плът.
— Защо не започнем с няколко бисквити и малко сирене за предястие? — предложи Онор предпазливо. — Какъвто си начумерен, ще вземем да се скараме, преди рибата да е станала готова.
Джейк знаеше, че е в лошо настроение, но знаеше също, че сиренето и бисквитите няма да задоволят глада, който бушува в него. Все пак яденето представляваше някакъв изход в момента.
По-добре от нищо.
Той дъвчеше сирене и бисквити, пиеше бира и наблюдаваше Онор, която сипваше сметана в соса.
— Имаш ли нещо против да порисувам, докато рибата стане готова? — попита тя и остави сметаната. — Не мога да спра да мисля за онова лице в парчето кехлибар.
— Не съм очаквал да ме забавляваш.
Тя го погледна обезпокоена и се запъти да вземе скицника си.
Телефонът иззвъня. Джейк очакваше Онор да профучи през стаята и да го грабне нетърпеливо. Вместо това тя се приближи бавно и протегна ръка към слушалката, сякаш очакваше да я ухапе.
— Ало?
— Раздели се с господен Малори или брат ти ще пострада.
— Какво? Кой е? Къде е…
Телефонът замлъкна. Тя го погледна с отвращение и затръшна слушалката.
— Проклет да си!
— Кой беше?
— Не знам. Но не беше Змийския поглед. Този нещастник заговори веднага щом казах ало.
Джейк затвори вратата и се приближи към нея. Беше бледа, с изключение на червените петна по бузите й, предизвикани от гнева и притока на кръв.
— Откъде си сигурна, че не е бил Змийския поглед?
— По пътя на логиката или просто по интуиция.
— Кое от двете?
— Всъщност и двете. Знаех още преди да започне да говори. Тишината беше различна. А и акцентът му не беше като на Змийския поглед, когато мънкаше на входната ми брата.
— Какъв беше акцентът на този приятел?
— Не беше френски — каза Онор, припомняйки си разговора. — Не и германски. Нито испански или британски.
— Какво искаш да кажеш с не германски!
— Не зная. Просто не беше германски.
Той не настоя. Нямаше смисъл. Беше почти сто процента сигурно, че е бил или руснак, или някой от бившите прибалтийски републики. Нищо ново.
— Какво ти каза? — попита Джейк.
Онор пое дълбоко въздух, но той нахлу в гърдите й на пресекулки. Тя внимателно вдиша отново. После погледна Джейк със замъглени очи.
— Каза ми, че ако не се отърва от теб, Кайл ще пострада — изрече простичко.
Джейк присви очи.
— Разделяй и владей.
