— Какво?
— Най-старата тактика, описана в книгите. И най-добрата. Някой иска да те изолира.
Тя погледна през прозореца. Яркият златист цвят на слънцето и безкрайното синьо на морето бяха отстъпили място на непрогледна нощ, а Онор не искаше да се изправя сама срещу нея.
— Кайл… — прошепна тя. — Господи, какво ще правя?
Болката в гласа й беше като острие в съвестта на Джейк. Искаше да я приласкае, да я успокои, но ако го направеше, тя щеше да се чувства още по-безмилостно предадена, когато истината излезеше наяве.
— Ела тук — каза той меко.
Онор се отпусна в ръцете му, сякаш винаги им беше принадлежала. Джейк я прегърна, като с всеки удар на сърцето си проклинаше Кайл.
— Какво да правя? — попита го тя накрая.
— Каквото е най-добро за теб.
— Ами Кайл?
— Той е голямо момче. Притеснявай се за себе си.
— Продължаваш да ми го повтаряш.
— Продължавам да се надявам, че ще ме послушаш.
Тя се засмя несигурно.
— Говори ми, Джейк. Имам нужда… да си говоря с някого.
Той я прегърна още по-силно.
— Мога да си отида, мога и да остана. Изборът е твой, Онор.
— Не искам да избирам — тя се сгуши в него, сякаш студът, който усещаше, беше физически, а не душевен. — Мислиш ли, че този, който се обади, има Кайл.
— Не.
— Защо?
— Защото ако беше така, нямаше да има смисъл да пречи на твоето издирване.
Тя въздъхна леко.
— Това беше второто нещо, което ми дойде на ума. Че е по-скоро блъф, отколкото истинска заплаха.
Джейк потърка устни в косата й съвсем лекичко, без тя да го усети. Всяка глътка въздух, която си поемаше, носеше сладкия аромат на топла жена.
— А какво беше първото нещо? — попита я той.
— Радост, че не съм сама тук. Започнах да мразя телефона.
— Ще ти купя телефонен секретар.
— Имам. Но не съм в състояние да го включа, когато съм тук. Непрекъснато си мисля, че може да се обажда Кайл.
Джейк не можеше да отвърне нищо на този довод. Или поне нищо, което Онор би искала да чуе. Така че той просто погали блестящата й коса и я задържа до себе си, докато тя се отдръпна от него и отстъпи назад.
— Благодаря — каза му смутено. — Не исках… е, знаеш какво имам предвид.
— Ами… не.
— Не исках да плача на рамото ти.
Той докосна тъмносинята си риза, където допреди миг бе лежала главата й.
— За какво говориш? Съвсем суха е.
Тя се усмихна почти безпомощно. После си пое въздух на пресекулки и се отправи към кухнята.
— Що се отнася до виното…
— Ще го взема веднага щом проверя сьомгата.
Телефонът иззвъня отново.
Онор се сепна. Джейк се запъти към него. Тя стисна ръката му и го спря.
— Не — каза Онор бързо. — Мога и сама.
Вдигна слушалката.
— Ало?
Джейк се напрегна, докато наблюдаваше изражението на лицето й.
— Съжалявам — изрече тя автоматично. — В момента не е тук. Да му предам ли нещо? — Намръщи се. — Така ли? Бихте ли изчакали за момент? Вече е платено? Добре. Ще го взема, когато мога. Благодаря.
— Кой беше?
— Някаква жена от склада за книги. Кайл е поръчал нещо при тях.
— Кога?
— Не ми каза. Странно все пак.
— Кое?
— Не знаех, че брат ми се интересува от руска история.
Джейк също, но ако й го кажеше, щеше да повдигне много въпроси, на които не искаше да отговаря.
— За съвременна история ли става въпрос? — попита само.
— Не. Тя ми каза, че това е каталог на ценностите в руските дворци преди революцията. Интересувал се е конкретно от дворец, известен като Царско село, но тогава не са разполагали с никаква информация за него.
Джейк замръзна. Преди нацистите да нападнат Русия, Кехлибарената стая се е помещавала там.
— Ще отворя виното — избъбри разсеяно.
Онор наблюдаваше Джейк, докато вървеше към кухнята. Беше усетила, че той току-що е загубил доброто си настроение, но не знаеше защо.
— А мъжете твърдят, че жените се поддавали на променливи настроения — промърмори тя.
Дори Джейк да я беше чул, пренебрегна репликата й. Отвори виното, наля й в една чаша и отиде да види барбекюто.
Онор не направи грешката да го последва. Нейното собствено настроение беше доста променливо. Взе скицника, извади кехлибара от кутията и се вглъби в рисунката си. Кехлибарения човек беше все още неуловим, но тя бе сигурна, че ще успее да го пресъздаде извън златната му клетка.
Тя не разбра кога точно рисунката й започна да наподобява твърдите черти на Джейк, но след като го прие, работата й потръгна далеч по-бързо. Това едновременно беше и не беше Джейк. Беше мъж и сянка, тъмнина и светлина, усмивка от едната страна и цинично извити устни от другата.
След малко тя се притесни, че Джейк може би стои до нея и я наблюдава. Питаше се дали той разпознава себе си в рисунката. Вероятно не. Повечето хора възприемат отразения си образ в огледалото като действителност.
— Свърши нещо полезно — каза тя и му подаде парчето кехлибар. — Дръж го между мен и светлината. Искам да се уверя, че петънцата са достатъчно надълбоко и няма да изчезнат, ако повърхността се изравни и полира.
Джейк застана в сянката на настолната маса и вдигна кехлибара. Тя наклони глава и отново се зае с работата си.
Той се опита да не забелязва, че дълбоко в косата на Онор има златисти отблясъци, че устните й са достатъчни сочни, за да прелъстят и светец, че тънките й пръсти, обхванали молива, щяха да се чувстват добре в панталона му, а още по-добре щяха да се чувстват устните там.
Тази поредица от мисли бе последвана от бурна ерекция. Радваше се, че Онор е прекалено заета, за да види.
— Изнервяш ме — каза тя след малко.
— Опасяваш се, че ще изпусна кехлибара?
— Не. Отново се чувствам като Червената шапчица. Мислиш ли, че сьомгата е готова, бабо?
— Приличам ли на баба ти?
— Е — каза тя, без да го погледне, — и двамата имате хубави мустаци.
Джейк поклати глава и се засмя въпреки болката в чатала си. Подаде й кехлибара и отиде да види
