оставаха следи.
Вратата на банята се отвори. С ъгълчето на окото си той видя силуета на Онор, която се вмъкна в спалнята. Вратата след нея остана леко открехната.
Джейк привърши с почистването и напусна къщата. Вратата се заключи автоматично след него. Металният звук навяваше студенина и усещане за невъзвратимост. Той се запъти към пристана по чакълестата пътека. С всяка крачка по пътя Джейк се поздравяваше за това, че се е държал като добър, честен, благороден и глупав кучи син. Прибираше се сам в студеното си легло.
12.
Беше все още тъмно, когато Онор се пробуди. Будилникът мълчеше, но инстинктите й крещяха.
Звуците, наподобяващи дращене, долитаха до слуха й с ужасяваща яснота. Струваше й се, че някой се опитва да пъхне ключ във входната врата. Сърцето й учести ритъма си.
Кайл?
Ами ако не беше…
Внезапно тя осъзна, че не беше поставила резето, преди да заспи.
Неясните звуци продължаваха. Кожата й настръхна. Имаше ужасяващото чувство, че този, който се опитва да влезе в къщата, не беше брат й.
Една част от нея искаше да се завие през глава и да се престори, че изобщо не е тук. Друга част от нея искаше да крещи.
В крайна сметка не направи нито едното, нито другото. Като се опитваше да не вдига много шум, Онор се измъкна изпод завивките и пристъпи боса към вратата на спалнята. Тя беше леко открехната, само колкото да се сменя въздухът в стаята.
От трапезарията в спалнята нахлуваше хладна струя въздух. Входната врата беше широко отворена. На лунната светлина се открои силует, който се вмъкна вътре. Беше човешка фигура.
Долетя лъч светлина от малко джобно фенерче. Светлината се насочи към бюрото на Кайл. Когато силуетът се наведе и започна да отваря чекмеджетата, отразената светлина разкри само черна маска за ски, тъмно яке и кожени ръкавици.
Онор бе обзета от страх и ярост. Тази комбинация я замая. Замая я самата мисъл, че крадецът вече беше вътре. Тя мълчаливо се отдръпна от вратата и отиде до прозореца. Новата ключалка не издаде звук, когато я отвори, но старата дървена рамка изскърца. Звукът беше далеч по-силен от дращенето преди малко.
Онор бе обхваната от страх да не бъде заловена от натрапника. Тя се оттласна с цялата си тежест и скочи през прозореца. Залитна, когато докосна твърда земя, но бързо възвърна равновесието си и се затича към пристана.
Не знаеше, че е крещяла името на Джейк, докато не го видя да тича към нея откъм кея. Беше в адамово облекло.
— Онор, какво става?
— М-мъж. В къщата. Той…
— Въоръжен ли е? — прекъсна я задъхано.
— В-видях само джобното му фенерче.
— Заключи се на лодката. Не отваряй вратата, докато не видиш мен.
— Но…
Беше прекалено късно. Джейк вече се бе втурнал към къщата. За разлика от нея той не се възползва от лунната пътека. Придържаше се към сянката. Когато стигна до къщата, входната врата беше широко отворена. По цялата веранда бяха разпръснати листове хартия. Отвътре не се чуваше никакъв звук.
Джейк се наведе и рязко влезе през отворената врата. Наострил слух, той хвърли бърз поглед на стаята. Пистолетът в ръката му олицетворяваше тъмните сили на нощта.
Дори на слабата лунна светлина къщата изглеждаше така, сякаш през нея бе преминал тайфун. В момента въпросът беше дали влезлият с взлом все още се навърташе наоколо, или бе избягал през входната врата при писъците на Онор. Ако беше умен, щеше да избяга. Но Джейк знаеше, че измишльотините оказват лош ефект върху мозъчните клетки. Направо ги стопяваха.
Джейк се плъзна тихо по стените на стаята, докато стигна вратата на спалнята. Тя беше открехната. Ритна вратата достатъчно силно, за да се хлопне в стената или в някой, който се крие зад нея. В момента, в който голата му пета докосна вратата, той се отдръпна настрана и зачака. Чуваше единствено звука от собственото си сдържано дишане.
Тогава дочу откъм пътя звука от запалване на двигател. Вероятно беше натрапникът. Но не можеше да бъде сигурен.
Джейк изруга наум и грабна някаква тежка книга, която се намираше сред безразборно разхвърляните предмети по пода. С едно движение на ръката си я запрати силно в стаята. Преди книгата да се приземи на пода, той нахълта приведен вътре и обходи всяко ъгълче с насочен пистолет.
Нямаше никого.
За да бъде съвсем сигурен, Джейк обиколи къщата. После прегледа и отвън. Почти беше приключил, когато дочу тихи стъпки зад себе си.
Джейк се отдръпна в прикритието на дълбоката сянка и зачака със затаен дъх. Беше деветдесет и седем процента сигурен кой се приближава, но останалите три можеха да бъдат фатални. След като си пое дъх няколко пъти, той съзря някакъв силует. Хвърли се към него толкова безшумно, колкото беше изчаквал до момента.
Онор би изкрещяла, но ръката му бе здраво притисната към устните й. Би искала също да хапе, но пръстите му бяха събрани така, че не можеше да ги достигне. Искаше й се да го ритне, но той я държеше така, че не можеше дори да помръдне. Искаше да побегне, но краката й висяха на разстояние шест инча от земята.
— Следващия път, когато ти кажа да стоиш някъде, ще бъде по-добре наистина да останеш там — изръмжа той грубо в ухото й.
— Ммм!
— Това извинение ли е? — попита я и отпусна ръката си.
— Слушай, арогантен…
Ръката му отново стисна здраво устните й.
— Не, ти слушай. Тук очаквах да видя само и единствено крадец, който може и да е въоръжен. Трябва да си адски благодарна, че не съм човек, който изпразва пистолет в тъмнината само защото е видял някаква движеща се сянка. Можех да те убия. Сега разбираш ли?
Онор замръзна. Разбираше, и то прекалено добре.
— Хубаво — промърмори Джейк.
Махна ръка от устата й и я спусна на земята. Можеше да посочи точния момент, когато тя забеляза пистолета му. Дъхът й се накъса и Онор го погледна рязко.
— Не се притеснявай, не е зареден — каза й. Почувства как гърдите й се повдигат под ръката му и хубавият й задник се отърка в бедрото му. Но не каза нищо. Струваше му се, че тя не би искала да го чуе от устата му.
— Аз… аз съжалявам — изхълца Онор. — Не можех да чуя нищо и се притесних, че може да си ранен.
— Само кракът ми.
— Какво? — тя бързо коленичи. — Къде? Не виждам никаква кръв.
Дишането на Джейк стана тежко и учестено. Косата й докосваше кожата му. Ако помръднеше главата си само с един-два инча, щеше да докосне нещо далеч по-чувствително от голото му бедро.
Сърцето му заблъска лудо в гърдите. При това положение тя не трябваше изобщо да се движи. Мъжествеността му се надигаше към нея като сляпа нощна пеперуда към горещ пламък.
— Джейк — каза Онор и вдигна погледа си. — Къде… о!
— Не се притеснявай.
— Защо? И той ли не е зареден?
