Той се изсмя гръмко и отстъпи назад.
— Иди да видиш дали липсва нещо.
— Оттук не ми изглежда нещо да липсва — промърмори тя под носа си.
— Ако не искаш да те просна по гръб в прахоляка, марш в къщата.
Тя скочи на крака, объркана от това, което чу.
— Извинявай. Малко съм изплашена.
— Аз също.
— Ти? Изплашен?
Той изръмжа.
— Ако нещата продължават по този начин, ще започна да спя с обувки.
Онор потръпна в знак на безмълвна симпатия, когато Джейк се затътри по пътеката към лодката. Тя самата усещаше пареща болка в крака си, откакто бе тичала боса към кея.
Макар да знаеше, че къщата е празна, тя се поколеба, преди да влезе вътре. Кръвта й все още кипеше и я караше да трепери. А може би това се дължеше на температурата на въздуха през нощта. Досега не беше забелязала, но ризата, която бе облякла на лодката — тоест ризата на Джейк, — съвсем не я предпазваше от бриза. Под тениската, с която спеше, гърбът й беше съвсем студен.
А ръцете й бяха дори още по-студени. Не можеше да нацели ключа за осветлението до вратата. Когато най-после успя, й се прииска да не беше. Уютната малка стаичка беше обърната наопаки.
Едва сега Онор осъзна, че звуците, които бе дочула, не бяха причинени от дращене по ключалката на входната врата, а от натрапник, който тършува из стаята. Мисълта, че тя беше спала, докато някой систематично бе претърсвал помещението на по-малко от петнадесет фута от леглото й, наистина я разтърси. Тя притисна корема си с ръце и преглътна мъчително.
— Мислех, че тази риза е моя — промърмори Джейк.
Онор издаде звук, сякаш някой я беше ударил. Коленете й се разтрепериха.
— Онор? Скъпа?
Тя понечи да каже нещо, но не успя. Опита се да запази самообладание, докато кръвта й бушуваше и й се искаше да повърне.
— Спокойно, миличка — додаде той. — Той нарани ли те?
Тя поклати глава.
— Следшоков синдром — промърмори мъжът тихичко, с облекчение. — Не се притеснявай. Няма да продължи много дълго. Само ти се струва така. — Сложи резето и отново се обърна към нея. — Дишай през носа и издишвай през стиснати зъби. Това ще спре гаденето.
След известни усилия Онор се съвзе. Докато Джейк обиколи стаите, за да се увери, че всичко в къщата е наред, тя вече бе преодоляла гаденето. Но все още трепереше. Щом отпуснеше зъбите си, те започваха да тракат.
Като продължаваше да я наблюдава със загриженост, Джейк коленичи и запали огън в малката камина.
— Ела тук — каза й той, щом пламъците затанцуваха. — Ще ти помогне да се стоплиш.
— Н-не мога.
Той не се изненада. Като виждаше как треперят краката й, беше истинско чудо, че все още се държи права. Джейк придърпа стария фотьойл към огъня, взе някакво одеяло от спалнята и се върна при нея.
— Не се стряскай — рече й с тихо. — Сега ще те повдигна.
Въпреки предупреждението тя подскочи, когато той я вдигна на ръце.
— Всичко е наред. Няма да те нараня, скъпа. Просто ще те занеса до огъня.
Дъхът й се, накъса, но тя се отпусна в ръцете му. Бузата й, опряна в голото му рамо, беше почти студена. Когато той понечи да я остави на стола, тя здраво обви ръце около врата му. Джейк се поколеба за миг, после седна заедно с нея.
Не можеше да я загърне в одеялото, ако не го пуснеше, но тя явно нямаше такова намерение. Кожата й беше тебеширено бяла. Очите й бяха сухи и гледаха диво. Все още трепереше. Джейк разстла одеялото върху тях, доколкото му беше възможно.
— Адреналинът е много интересен наркотик — избъбри той. — Особено ако не си привикнал към него. Разтърсва те като огромна океанска вълна.
Тя издаде звук, който можеше да се приеме като съгласие.
— Когато адреналинът засегне хората — продължи Джейк, — някои от тях замръзват и остават неподвижни. Те не могат да викат или да бягат дори ако животът им зависи от това. Други крещят толкова силно, че дори твоят будилник бледнее пред тях.
Онор се опита да се усмихне. Устните й се изкривиха в нещо, което не приличаше много на усмивка, но Джейк го прие като най-големия подарък на света. Сега тя трепереше все по-малко и все повече се накланяше към него. Кожата й, опряна в неговата, вече се затопляше.
— Във всички случаи — додаде той, — дали ще стоиш неподвижен или ще крещиш, дали ще се криеш или ще бягаш, изборът обикновено не е съзнателен. Тялото ти решава, ти само изпълняваш. А когато кризата отмине, усещаш само прилива на адреналин и мисълта, че няма къде да отидеш. Така че оставаш там прав и трепериш или крачиш във всички посоки и трепериш, или повръщаш и пак трепериш.
— Откъде… — гласът на Онор пресекна. Опита се да навлажни сухите си устни с пресъхналия си език. — Откъде знаеш?
— Както обикновено. Минал съм оттам. Дори имам риза за доказателство.
— Къде е тя? — попита Онор и потърка бузата си в голите му гърди.
— Ти я облече.
Онор се засмя и продължи да се смее. Знаеше, че Джейк не е казал нещо чак толкова забавно, но не можеше да се спре. Тя се опита да му обясни или да се извини, или просто да изрече името му. Но гласът й се губеше в смеха, който не можеше да контролира.
— Всичко е наред — погали я по бузата той. — Не се опитвай да го потискаш. Това е най- безболезненият начин тялото ти да изпусне парата.
Притисна я още по-близо до себе си и я задържа така, докато емоционалната й възбуда се уталожи и се превърна в накъсано дишане. Най-сетне дишането й се уравновеси и треперенето я отпусна. Тя пое дълбоко въздух и издиша толкова силно, че разроши косъмчетата на гърдите му.
Тялото на Джейк подаде сигнал за тревога. Съвестта му — също. Опасността беше за някои хора първокачествен афродизиак. Онор можеше да е една от тях, а той щеше да е егоистично, безчувствено копеле, ако се възползваше от това.
Обаче му се искаше. Това беше проблемът. Отдавна беше свикнал с ефекта от притока на адреналин, но така и не успя да привикне с неуместното си влечение към Онор Донован.
Джейк внимателно се отмести, като се опитваше да увеличи разстоянието между телата им. Тя го последва, както водата следваше гравитацията — съвсем естествено и напълно неконтролируемо.
Той посъветва съвестта си да си гледа работата. Онор беше голямо момиче и можеше сама да реши дали, кога, къде и как да си намери любовник. В случай че отговорът беше тук и сега, той бе налице, безрезервно съгласен и съвсем способен да се справи. Джейк притисна Онор още по-плътно към тялото си.
— По-добре ли се чувстваш? — попита я с дрезгав глас.
— Да, но… — тя въздъхна отново. — Винаги ли е толкова лошо? Чувствам се като пълен идиот.
— Свикваш след известно време.
— Да се чувстваш като идиот ли?
— С това също.
Онор се засмя тихичко. В момента й беше приятно, не се чувстваше на ръба на истерията.
— Има ли други уроци, които си научил в долнопробните заведения — попита го тихо.
— И на други места. Първите случаи, в които попадаш в опасност, е най-лошо.
— А след това не е голяма работа?
— След това не е нищо ново. Реагираш, но не много силно. Искаш ли малко вино или бренди, за да успокоиш нервите си?
— Стига да не е нужно някой от нас да става. Тъкмо започвам да се стоплям.
