мястото, където кракът на момчето се губи между тези на жената.
— Момче? На мен ми прилича на момиче — каза Онор, взирайки се в украшението. — Фигурата е по- малка от другата, с по-големи очи и по-нежни черти.
— Въпрос на културно равнище — сви рамене той. — Етруските богини, а вероятно и по-заможните етруски жени са имали по-млади любовници. Лицето на зряла жена е много пооформено от това на момчето. Във всеки случай — той подаде на Онор лупата — виж къде се съединяват фигурите.
След кратко мълчание Онор му върна лупата.
— Вярно. Определено не е жена. И не е особено нежна.
Джейк се засмя лекичко.
— Според положението на фигурите това вероятно е фетиш за плодовитост.
— Значи е автентично — попита Резников с вид на човек, който просто изказва очевидното.
— Не бих го купил.
Изненада и нещо още по-неприятно се плъзнаха по аристократичното лице на руснака. Това накара Онор да се запита дали и той като Джейк не бе пъхнал пистолет в куфара си.
Джейк вероятно си бе задал същия въпрос. Докато напрегнатата тишина отекваше натрапчиво, той се взираше в ръцете на Резников.
16.
Резников сложи изящните си ръце на масата, сякаш предпочиташе да ги стисне около врата на Джейк.
— Какво каза? — попита руснакът.
Джейк небрежно сви рамене, но си личеше, че се готви за битка, ако се наложи.
— В това украшение има нещо, което не ми харесва.
— Обясни. Но не проверявай самия кехлибар, той е истински, без съмнение. Гарантирам.
— Не ме притеснява кехлибарът.
— Чудесно. Продължавай.
— Не съм специалист по история на изкуството — поде Джейк спокойно — но ми се струва, че има нещо нередно в изображението на крилата или каквото и да е онова нещо на женската фигура. Трудно е да се каже какво точно на такова малко пространство.
— Огледай го по-отблизо — после, сякаш току-що бе доловил ледения гняв в гласа си, Резников си наложи да се усмихне. — Ако обичаш…
Джейк взе кехлибара, постави го пред обектива на джобното си фенерче и включи светлината. Тя облиза повърхността на мъничката скулптура.
— Пукнатината не е голяма — промърмори той, загледан в мрежата от дребни пукнатинки, спускащи се по повърхността на кехлибара, които му придаваха характерен вид.
— Ако това късче е извадено от гроб, заключен в продължение на векове без достъп на кислород и слънчева светлина, пукнатината не би могла да се разраства — отбеляза Резников.
Джейк кимна, но очевидно не беше убеден. Той се наведе и в продължение на една безкрайна минута изучава украшението през лупата.
— Погледни този ръб — посочи той и се изправи. — Той е назъбен, а останалите са гладки, сякаш парчето е било счупено, след като релефът вече е бил изработен. А пукнатината е еднаква откъм назъбения и откъм гладкия си край.
— Може да е била счупена по време на погребалната церемония.
— Би могло.
— Но ти не мислиш така — погледна го Резников.
— Не. Мисля, че това е копие на истинското украшение, изпечено в пещ или в горещ пясък, за да наподобява естественото стареене от времето.
Резников взе фенерчето и украшението. Без да изчака да го помолят, Джейк му подаде лупата. Стаята потъна в тишина, докато руснакът стоеше приведен над кехлибара. Той заговори меко на своя език. Изражението на лицето му подсказваше, че едва ли шепне любовни сонети за украшението.
С мрачно изражение той пъхна кехлибара обратно в кутията. Небрежното му отношение показваше по- добре от всякакви думи, че мнението му за този предмет на изкуството е коренно променено.
— Както вече казах — опита се да се усмихне той, — аз съм просто добър. Ти си най-добрият.
В момента, в който той отвори малкия си куфар по-широко и посегна да извади друг предмет, вратата към главната зала на заведението се полюшна навътре.
На Джейк не му беше необходимо да обръща главата си натам, за да види Елън, която оглеждаше стаята. Въпреки че погледът й беше кратък, тя не пропусна нищо.
— О — възкликна тя, като си придаде вид на изненадана. — Извинете. Търсех другата стая и си помислих, че е зад тази врата. — Тя се усмихна вежливо и се оттегли.
Вратата след нея остана леко открехната.
Резников скочи, грабна един огромен стол и го пъхна под дръжката на вратата. После обезопаси вратата към алеята по същия начин. Едва тогава отвори друга кутия и я подаде на Джейк.
Сред бургундско червено кадифе лежеше украшение, блестящо в оттенъци на слоновата кост. Всъщност Онор смяташе, че това е слонова кост, докато Джейк не го пое с внимание, което проявяваше само към кехлибара — или към любовница. Беше докосвал и нея по същия начин, сякаш бе изградена от време и лунна светлина.
— Молитвена броеница — определи Джейк. — Декадентски тип. Вероятно от шестнадесети век. А може и да е по-стара. Мъниста от шлифован бял кехлибар с вградени борови иглички. Голяма рядкост. Десетките са разделени от златни филигранни мъниста. Прекрасен сребърен филигран. Може ли лупата?
Резников пусна стъклото в протегнатата ръка на Джейк. Той вдигна лупата към очите си и разгледа мънистата.
— Първо качество — изрече кратко след известно време. — Бих могъл да ги проверя с игла, но няма смисъл.
— Защо? — попита Онор.
— Ръбовете на кристалите и дупките в мънистата показват едва доловимото износване на украшението, точно както се очаква за камък от тази епоха. За разлика от истинския кехлибар имитацията не се изтрива така от самото движение по копринените, конци.
Джейк внимателно върна броеницата в кутията и се усмихна странно.
— Какво? — погледна го напрегнато Онор.
— Просто си мислех за кехлибара и човешкото съзнание — отвърна той. — Във всичките му разновидности и цветове първото приложение на кехлибара е било като талисман, средство за предпазване от дявола и възвеличаване на Бога. Собствениците на броеници като тази са били толкова горди с притежанията си, че някои закони през тринадесети и четиринадесети век са забранявали употребата на кехлибар за броеници, като са проповядвали, че обикновени навързани конци са съвсем достатъчни за набожните хора.
Онор погледна от показалеца на Джейк към полузатворените му очи, които блестяха в мъждивата светлина. Завладяваме я гласът му, дълбок и дрезгав, богат на спомени и емоции, изпълнен с естествения човешки копнеж по красота и изящество.
— Обзалагам се, че забраните не са просъществували дълго — вметна тя. — Хората винаги са използвали красотата, за да възвеличават боговете и собственото си съществуване.
— Да, така е — кимна той. — Търговията с кехлибар е започнала да процъфтява, след като жените, които събирали дърва за горене по бреговете на Балтийско море, открили, че морските камъни изгарят много по-лесно, отколкото дървото.
— Горили са кехлибар? — удиви се Онор.
— Не мога да го докажа, но съм сигурен, че е било така. Балтийският климат е студен, влажен и неприветлив. Никой не би могъл да запали огън във влажна гора, ако не пожертва нещо, което гори бързо и ароматно като кехлибара. Селяните и войниците в кехлибарените мини със сигурност са знаели този факт. По време на войните те са горили необработен кехлибар просто за да оцелеят.
