носи в загадъчното лоно на океана. Кехлибарът, изграден от мистика и пророчества. Кехлибарът, пламтящият камък на човешките желания.
— Много хубаво — обади се Джейк, когато най-сетне вдигна поглед. — Чудесен пример за техническите умения на хората през осемнадесети век. И някой е устоял на изкушението да запълни липсващите парчета с доминикански кехлибар.
Резников се засмя меко.
— Все още не си ми простил за онази масичка, нали? Но това беше благородна грешка.
Джейк изръмжа.
— Иска ми се да съм видял цялата Кехлибарена стая — каза руснакът, като внимателно го наблюдаваше.
— Или поне един-единствен панел от нея. Казват, че да влезеш в нея е като да се преродиш в свят, изграден от слънчева светлина.
Инстинктите и интелектът на Джейк застанаха нащрек и по гърба му пробяга студена тръпка.
— Аз заставам на страната на тези, които смятат, че се е превърнала в прах — той отблъсна стола си, сякаш възнамеряваше да си тръгва.
— Не бързай толкова, приятелю — възпря го Резников. — Има и други неща, които очакват да се докоснеш до тях.
Джейк погледна Онор.
— Не би могъл да ме изведеш оттук дори и с кехлибарени коне — реагира тя мигновено. — Този кехлибар е фантастичен. Дизайнът на тези късове е като светлина за съзнанието ми.
Джейк й отправи усмивка, топла като самия кехлибар при допир. Тя му отвърна със същото, преди да успее да се сети за всичките причини да не го прави.
Резников извади дълга, плитка кутия, опакована с внимание, което биеше на очи. Самата кутия бе обвита с кожа и покрита с релефни златни украшения. Пантите и закопчалката бяха обковани с масивно злато. Отвътре бе облицована с тъмно на цвят, тежко кадифе. В осем неравни отделения се намираха кехлибарените изделия, които изглеждаха твърде прости, почти примитивни в сравнение с вида на самата кутия.
Джейк подсвирна.
— Колко хора си убил за това съкровище?
— Ах, Джейкъб, шегуваш се както винаги, да?
— Не и този път.
— Тогава ще бъдеш доволен да узнаеш, че не се е проливала човешка кръв — рече спокойно руснакът.
— Щях да съм доволен, ако ти бях повярвал.
— Това е самата истина.
— Значи някой е умрял от естествена смърт — промърмори Джейк, без да изглежда убеден. — Сигурно си измъкнал тези парчета от ръцете на мъртвия колекционер. Или от пазача на някой музей. Никой не би се разделил доброволно с тези предмети на изкуството… ако са истински.
— Нали затова си тук. Да прецениш дали са оригинални.
Без да каже и дума, Джейк се приведе над кутията. Промяната в него бе очевидна за Онор. Когато държеше останалите парчета кехлибар, той беше напрегнат, заинтригуван и възхитен. Сега беше напълно погълнат. Излъчваше такова напрежение, каквото бе видяла у него само веднъж досега — предишната нощ, когато й бе показал толкова много за природата на чувствата и страстта.
Първото парче кехлибар приличаше на малка, захабена глава на брадва, изработена от бледо масло. Когато Джейк го докосна нежно и питащо с връхчетата на пръстите си, Онор усети как през нея премина нова вълна на жажда и страст. Тя сдържа дъха си, без дори да го усеща. Наблюдаваше го как прокарва чувствителните връхчета на пръстите си по миниатюрната брадвичка, сякаш бе сляп и разчиташе текст с релефни букви.
— Невероятно гладко — избъбри той след известно време. — Декоративните дупчици по него сякаш са били полирани, след като е било изработено.
— И то ли е фетиш? — попита Онор.
— В известен смисъл — кимна Джейк. — Вярвало се е, че кехлибарът е дарявал притежателя си с безсмъртие. Неолитните общества понякога са погребвал членовете си с изделия от кехлибар. Вероятно кехлибарената брадва е била ценен дар за мъртвия.
Резников кимна, но не каза нищо. Той наблюдаваше по-скоро Джейк, отколкото кехлибара.
Джейк премести ръката си и прокара палец по повърхността на предмета с добре премерена сила. Както и бе очаквал, нокътят му не остави следа.
— Няма да го тествам с нагорещена игла — каза той.
— Това означава ли, че е истински? — попита Онор.
— Не знам. Но ако е, би било престъпление да оставя следи по него.
— Задънена улица? — запита тя.
— Не.
Джейк внимателно върна брадвата обратно в кутията. После се обърна към куфара си и започна да вади от него разни неща. Когато приключи, пред него стояха няколко добре запечатани бурканчета. Всяко от тях имаше размерите на голяма чаша за кафе и бе частично напълнено с някаква прозрачна течност. Той отвинти капака на едното бурканче, взе малката брадвичка и я потопи в него. Кехлибарът потъна до дъното на контейнера.
— Каква е тази течност? — попита Онор.
— Дестилирана вода.
Джейк извади парчето, подсуши го внимателно и отвинти капачката на второто бурканче. Въпреки че течността изглеждаше същата, брадвичката се носеше по нея като тънко, непрозрачно ледено късче.
— А какво има в този буркан? — погледна го с разширени очи Онор.
— Солена вода с фиксирано ниво на соленост от едно цяло и пет стотни — поясни Джейк, без да откъсва погледа си от брадвичката. — Ако това беше прозрачен, а не матов кехлибар, щях да използвам третото бурканче. Там има вода с по-високо съдържание на сол. — Той вдигна брадвичката и внимателно я подсуши. — Чистият кехлибар е по-плътен от замъгления, защото облачетата се причиняват от мънички въздушни мехурчета.
Джейк върна брадвичката в претенциозната кутия и избра друг кехлибар. Онор почувства нарастващото му вълнение по погледа и напрегнатата извивка на устните му. Промяната беше толкова неуловима, че тя едва ли би я забелязала, ако през изминалата нощ не бе имала възможността да надникне в бездната от емоции, които този мъж умело прикриваше зад гъстата си брада и безразличното изражение.
Тя погледна Резников и се запита дали бе видял нещо различно. Дори и да беше, с нищо не го показа. Руснакът наблюдаваше Джейк, както рибар наблюдава захапана въдица, която изчезва под водната повърхност — едновременно с несигурност и надежда.
Джейк взе друг предмет от кутията. Фигурата изобразяваше кон. Беше около четири инча широк и три инча висок.
Въпреки че беше грубо изработен според съвременните стандарти, конят излъчваше необикновена сила. От гъстата му грива по късия гръбнак чак до набитите му хълбоци се спускаше поредица от дупчици, наподобяващи татуировки. Краката му бяха разположени близко един до друг. Фигурката беше наклонена и изглеждаше съвършено погълната от вътрешните си изживявания.
— Прилича на един от онези древни коне, които току-що са открили бесния бяг в Непал или Тибет — каза Онор.
— Вероятно е изработен по модел именно на онези коне — кимна й Джейк. — Преди седем хиляди години не са били такава рядкост като в днешно време.
— Седем хиляди години? — възкликна тя озадачена.
— Най-малко.
Тя се наведе и се вгледа по-внимателно в дребничкия предмет. Изглеждаше така, сякаш бе изваян от слонова кост. Но начинът, по който Джейк го държеше, подсказваше, че според него е кехлибар. Той внимателно го спусна в бурканчето с течност. Статуетката се носеше по водата, както бе правила и
