— Значи е било последната нощ. Но не беше достатъчно.
— Нямаше ли някаква вода със себе си?
— Малко, но не смятах да оставам цяла седмица.
— А храна?
— Разбит кораб — отвърна дрезгаво Кайл.
Клепачите му се затвориха.
— Раци и водорасли.
Симпатията, която изпита Джейк, го вбеси почти толкова, колкото и насоченият срещу него пистолет.
— Къде е кехлибарът?
— Твоята пратка се намира в риболовен лагер в Камчатка.
— А останалата част от нея?
Очите на Кайл се отвориха широко.
— Какво?
— Кехлибарената стая — настоя безмилостно Джейк. — Какво стана с нея?
Внезапно Кайл придоби двойно по-измъчен вид отпреди.
— Значи и ти си част от всичко това. По дяволите! Не мога да повярвам, че си искал да умра!
— Не съм искал, но ти хвърли върху мен вината за кражбата на кехлибара.
— Как ли пък не — изграчи Кайл с глас, който вече не му се подчиняваше. — Дори не знаех, че има нещо нередно, докато шофьорът, когото бях наел, не се опита да ме убие.
— Тогава ти се отърва от тялото му и…
— Той дишаше, когато го оставих — прекъсна го Кайл.
— Но вече не дишаше, когато го откриха.
Кайл затвори очи, лицето му изразяваше болка. Приличаше на човек, който е на края на силите си.
Джейк въздъхна и изруга под носа си. Всичко онова, което до момента бе считал за очевидна, макар и болезнена истина по отношение кражбата на кехлибара, току-що се бе усложнило до крайност. Въпреки всичко Джейк почувства неимоверно облекчение от факта, че Кайл бе измаменият, а не измамникът.
— Недей да съжаляваш за копелето, което си изхвърлил от камиона — избъбри Джейк. — Той пръв се е нахвърлил върху теб, а не обратното.
Кайл не отговори.
— Кога откри, че караш панел от Кехлибарената стая? — попита Джейк.
Кайл бавно отбори очи. Бяха пусти и пресметливи, сякаш съжаляваше, че е загубил пистолета. Цялото му тяло се напрегна. Въпреки изтощението той сякаш събираше сили за атака.
— Откъде знаеш за това?
— Каза ми го бивш сътрудник.
— Руснак?
— Американец. Един от хората, с които работех, преди да основа собствена компания.
— О, ясно. Станала е голяма бъркотия, нали?
— Да. У теб ли е кехлибарът?
Кайл кимна.
— Тук ли? — попита Джейк.
— Ето там — той махна уморено към водата. Джейк стисна успокоително дясното рамо на Кайл и се изправи.
— Ще донеса вода. И Онор, разбира се. Би трябвало да ти счупя врата, задето не си уведомил семейството си, че си добре, но обещах да не те докосвам.
— Донеси ми вода и я отведи оттук.
— Ти явно не разсъждаваш особено трезво. Дамата приема заповеди не повече от всеки друг Донован.
— И ти си съгласен?
— Разбира се. Аз съм добро малко момче.
Кайл се усмихна уморено, потръпна и отново изпадна в междинно състояние между съзнанието и съня, като подскачаше стреснато при всеки по-необичаен звук.
Следващото нещо, което Кайл видя, беше Онор, коленичила до него, опитваща се да го изправи в седнало положение.
— Не го пипай по тази ръка — предупреди я Джейк. — Ранен е.
— Ти ми каза, че е добре!
Кайл понечи да се усмихне при гнева, страха и обичта в гласа й, но беше наясно, че устните му са наранени. Също и очите му — сухи и жадуващи тъмнина.
— На брат ти му няма нищо, което да не може да се оправи с антибиотици, глюкоза и двадесет и четири часа сън — каза Джейк. — Буден ли си, Кайл?
— Горе-долу — отвърна той дрезгаво. — Вода?
— Ето я. Ще те вдигна да седнеш, за да не се задавиш — Джейк пъхна ръката си под раменете на Кайл и го изправи.
Въздухът изсвистя между зъбите на младия мъж.
— Какво има? — попита Онор.
— Ребрата ми — отвърна Кайл. — Копелето ме ритна.
— Шофьорът? — попита Онор, припомняйки си какво й бе казал Джейк на зодиака.
— Единият от руснаците, когото изпратиха след мен — отвърна Кайл.
— Онзи, който бе изхвърлен на брега преди седмица ли? — попита спокойно Джейк.
— Остави го да пие вода, преди да го подложиш на кръстосан разпит — сопна се остро Онор.
Тя отвъртя капачката на двулитровата бутилка с вода и с усилие я поднесе към устните на Кайл. Отначало по-голямото количество попадаше върху брадясалото му лице вместо в устата му. Но след няколко глътки той схвана чалъма и започна да пие ненаситно.
— По-спокойно — възпря го Джейк и дръпна бутилката от устните му. — Ако продължаваш да пиеш по този начин, ще повърнеш върху любящата си малка сестричка.
Кайл въздъхна, затвори очи и се облегна на ръката на Джейк. Той трепна, когато нещо докосна наранените му устни.
— Спокойно — обади се Джейк. — Онор маже устните ти с мехлем, за да не кървят всеки път, когато се усмихваш.
— Какъв е мехлемът? — попита Кайл.
— Пилешки тор — отвърна тя. — Така няма да го оближеш на момента.
Той се засмя, но веднага простена от болката в ребрата.
— Какво се е случило с ръката ти? — попита Онор.
Кайл я погледна, сякаш се питаше каква част от истината да й спести.
— Не се опитвай да я предпазиш — вметна Джейк. — Тя е много по-жилава, отколкото си мислиш.
— Минах доста близко до един куршум — призна Кайл, — но в момента ребрата ме болят повече.
Онор издаде приглушен звук и прехапа устните си.
— Стой неподвижен — каза Джейк на Кайл. — Ще погледна по-отблизо.
Той извади нож от калъфа и внимателно разряза плата на лявото рамо на Кайл. Онор си пое дълбоко дъх и се наведе по-близо. Точно под рамото плътта и водолазният костюм бяха покрити с пясък и засъхнала кръв. От външната страна на ръката му зееше огромна рана.
Подпухналата плът сълзеше на местата, където не бе хванала коричка.
Много внимателно Онор докосна здравата кожа около раната. Беше гореща.
— Раната е инфектирана — изхлипа тя отчаяно.
— Не е опасно — каза Джейк.
— Откъде знаеш?
— Няма червени петна по ръката си — отвърна той и погледна Кайл. — Как е стомахът ти?
— Добре — отзова се автоматично Онор.
— Не твоят, а на Кайл.
