— Жаден.
Джейк погледна към морето и видя само онова, което бе видял и преди — вода, скали и острови. Но все още не можеше да изтрие спомена за загадъчната точка на радара и олимпика, за който му бе говорил Конрой и който Джейк така и не бе видял.
— Ще пиеш колкото искаш, след като се качим на лодката — реши Джейк. — Трябва да се махаме оттук.
— Кехлибарът — напомни Кайл. — Аз трябва да…
— Кажи ми къде се намира — прекъсна го Джейк нетърпеливо. — Ще се върна за него веднага щом се уверя, че двамата с Онор сте в безопасност.
Кайл понечи да каже нещо, после поклати глава.
— Какво има? — попита Онор.
— Не мога да рискувам — отвърна брат й.
— Какво имаш предвид?
Кайл само поклати глава. Под побелялата му брада, небръсната поне от месец, лицето му имаше същите непоколебими черти, които Джейк бе видял у Онор. Донован бяха упорити до мозъка на костите си.
— Кайл? — натърти Онор. — Какво не можеш да рискуваш!
— Да остави кехлибара при мен — вклини се грубо Джейк. — Но това не бива да те изненадва, лютиче. Ти също не ми вярваш.
— Не е това… По дяволите — изохка Кайл. Беше му трудно да обясни с пресъхнали устни и замъглен разсъдък. — Случайно да ти се намира кислородна бутилка? Моята е на привършване.
— Имам — каза Джейк.
— А GPS-устройство?
— Да.
Кайл Въздъхна и почти се усмихна.
— Нищо чудно, че имаш собствен бизнес. Нищо не ти се изплъзва.
— Къде е твоето GPS-устройство? — попита Джейк.
— Потъна със зодиака.
Дъхът на Онор се чуваше от разстояние.
— Какво се случи?
— Куршуми — изрече Кайл измъчено. — Джей, искам да ми дадеш дума, че ще ми донесеш кехлибара, преди да ме отведеш от острова.
— Не! — намеси се Онор. — Нуждаеш се от лекар повече, отколкото от някакъв кехлибар, дори и за него да се носят легенди.
Макар и зачервени, очите на Кайл не бяха загубили блясъка си. Той погледна Джейк в очакване на отговор.
— Сестра ти е права — кимна Джейк. — Нуждаеш се от лекар.
— Мога да почакам.
— Кехлибарът — също.
— Точно там е работата. Потопих го доста набързо. Може да се откъсне и да отплава всеки момент.
— Остави го да отплава — каза рязко Онор.
— Едва ли искаш да кажеш точно това — възпротиви се Кайл.
— Как ли пък не!
— Би ли й обяснил? — обърна се уморено Кайл към Джейк. — Това не е по моята част.
Докато Кайл вдигаше бутилката е вода към устните си, Онор се обърна към Джейк. В златистозелените й очи се четеше решителност, не по-малка от тази, на брат й.
— По никакъв начин не можеш да ме убедиш, че кехлибарът е по-ценен от живота на брат ми — изсъска тя.
— Точно там е работата — рече Джейк неохотно, защото наистина искаше да отведе Онор на безопасно място. За съжаление нейната безопасност бе пряко свързана с панела от Кехлибарената стая. — Брат ти е последният, който е видял този панел. Ако ти беше някой като Змийския поглед, щеше ли да повярваш, че Кайл го е загубил?
— Но…
Джейк продължи да говори.
— Или щеше да вярваш, че го е скрил някъде, докато утихне шумът около него. И с тази увереност Змийския поглед ще се захване за нещо, което според него ще направи Кайл по-приказлив. Например обичната му млада сестра.
— Това е нелепо — опита се да го произнесе рязко Онор.
Джейк знаеше по-добре. Той отново се обърна към Кайл.
— Имаш думата ми. Къде потопи кехлибара?
23.
Онор беше толкова бясна на двамата твърдоглави мъже в живота си, че предпочете да остане на борда на Тумороу, докато Джейк отиде с преносимото GPS-устройство и зодиака на посочените от Кайл координати — точно в центъра на скалите, които се намираха недалеч от брега. Кайл се придвижи до края на бреговата ивица, но не направи и крачка повече. Той седна, опря се на една скала, отпи от двулитровата бутилка и се загледа в шамандурата, която Джейк бе поставил на стотина фута от брега и приблизително на същото разстояние от лодката.
Кайл очевидно взимаше насериозно онова, което беше казал. Той не възнамеряваше да напусне остров Джейд, докато кехлибарът не беше в безопасност. Дори с GPS-устройството не беше сигурно, че ще открият потопения панел. Десет ярда, и то приблизително, бяха голямо разстояние в студените, тъмни и непредсказуеми води на островите Сан Хуан.
Обзета от чувство на безсилие, Онор чакаше на кърмата на Тумороу. Нямаше свободно място да крачи, а и нямаше смисъл да крещи на брат си, задето е такъв идиот да се притеснява за нея, вместо за себе си. Освен това не беше особено забавно да му крещи. Той просто не й обръщаше внимание.
Тя погледна въдицата на стойката отляво на отворената врата на кабината. Беше готова за работа. Върхът й се превиваше от тежестта на примамката.
— Ето — промърмори тя под носа си. — Бих могла да я взема, да я хвърля случайно в погрешна посока и да разбия черепа на твърдоглавия си брат. Може би така ще му набия малко ум в главата.
Но Онор не се помръдна, за да вземе въдицата. Уморена, разтревожена, с чувството, че е преследвана и осъдена едновременно, тя крачеше, доколкото това беше възможно, по ограничената територия на кърмата на Тумороу. Започваше да съжалява, че не е на брега, за да може да мъмри брат си, без да си напряга гласа.
Изведнъж нещо, което приличаше на плитка правоъгълна кутия, изникна от водата на по-малко от тридесет фута от лодката. Джейк изплува точно зад кутията.
— Открих я! — извика той.
Кайл се усмихна въпреки разранените си устни и вдигна бутилката с вода В знак на поздрав. Преди да успее да събере достатъчно сили, за да изрече поздравления на глас, някой друг го направи.
— Отлично, приятел! А сега я донеси на брега, преди да ми се наложи да застрелям госпожица Донован.
Онор се обърна по посока на гласа.
Двеста фута над Кайл, Пьотър Резников стоеше приведен на билото на стръмния склон. В ръцете си държеше снайперистка пушка.
Мерникът беше насочен към нея.
— Не се движете, моля — извика Резников, а гласът му се носеше с лекота по склона и над водната повърхност. — На този етап ще бъде жалко да се случи инцидентна смърт, но откакто падна Берлинската стена, съм съжалявал стотици пъти. Ще го преживея още веднъж. Обаче госпожица Донован — не. Джейкъб, ако сложиш ръцете си под водата, ще застрелям прекрасната ти любовница. Разбрахме ли се?
