Сънят се сгъстяваше все повече и повече, разрушавайки покоя, намерен тъй трудно от Мег.
Тя трепна и се обърна на другата страна, сякаш се опитваше да избяга от нещо, видимо единствено за нейните очи. Но бягството бе невъзможно, защото сънят бе впримчен в съзнанието й, а самата Мег бе впримчена в съня.
Мрачен, безцветен, студен, кошмарът я погълна.
Остър писък заседна в гърлото й, впи ледените си нокти в нея.
Мег се замята като обезумяла, питайки безмълвно тишината какво трябва да стори.
Отговорът бе също толкова безмълвен. От пустотата, която я обгръщаше, се появиха зелени сенки. Сенките постепенно придобиха формата на причудливи растения, които пиеха дъждовни капки и разтваряха листенцата си към някакво невидимо слънце. Всички те имаха един и същ цвят, една и съща форма, едни и същи листа. И носеха едно и също усещане — усещане за тишина и девствена земя.
Все още със затворени очи, Мег се изправи рязко в леглото. Сърцето туптеше в гърдите й като чук. Главата й бучеше от ужаса на натрапчивия кошмар. Огромно напрежение бе сковало и ума, и тялото й.
Тя отвори очи с приглушен вик, изтича до прозореца и вдигна кепенците.
Посрещна я само странната тишина, която предхожда зората. Само след броени мигове някой петел ще събуди слънцето с кукуригането си, после ще се заразхожда важно сред кокошките, арогантен и уверен в своята сила и мъжественост. След още няколко мига ще се разшетат ратаите и слугите, огньовете в кухнята ще бъдат запалени, мъжете в двора ще започнат да обсъждат на висок глас какво има да се свърши през деня и кои девойки ще ухажват.
Само след броени мигове…
Но не и сега. Сега всичко наоколо, цялата земя бе притихнала в очакване на изгрева.
Затаила дъх, Мег се взираше напрегнато през тесния прозорец към призрачната мъгла, която се виеше над воденичния вир и езерото, над ливадите и рибарника. Никъде не се виждаше никакво движение. Не се чуваше никакъв звън на оръжия, нямаше тропот на копита, нито приглушени заповеди към промъкващи се към крепостта войници.
И въпреки това опасността съществуваше. Мег знаеше това със същата сигурност, с която знаеше, че очите й са зелени.
Тази увереност разкъсваше сърцето й. Вярвала бе, че сватбата й ще сложи край на кръвопролитията. Вярвала бе, че сватбата й ще донесе спасение за нейния народ и за Блакторн.
А сега беше сигурна, че нещо не е наред, че се е заблуждавала жестоко.
Тя потрепери.
Толкова жив сън не беше сънувала от нощта, в която майка й бе отишла в гората, за да не се върне никога повече.
В мига, в който се сети за това свещено място, Мег разбра с непоклатима увереност, че трябва да отиде там. Там, където земята бе недокосната от ръцете на човека, където растенията избуяваха върху древна почва, напоена със стародавни тайни, там щеше да намери оръжието, с което да спаси Блакторн от унищожение.
Нямаше представа откъде е толкова сигурна, че е така.
Знаеше само, че това е самата истина.
Тя захвърли нощницата си настрана и надяна дрехите на ратайкиня, които носеше, когато работеше в билковата градина или в птичарника. После със сковани от студ и страх пръсти сплете косата си на две хлабави плитки и ги завърза с кожени каишки.
Сложила на главата си проста кърпа, обула вълнени чорапи и хванала обувките си в ръка, Мег се запромъква крадешком през каменните коридори на крепостта и по извитите й стълби. Спря се само за миг, за да вземе от килера малко хляб и сирене и да обуе обувките си, сетне бързо се спусна към входната врата.
До нея бе застанал светлокос мъж, който пропускаше слугите да преминават от двора в крепостта и обратно, за да вършат своите задачи. Когато Мег мина покрай него, мъжът дори не я погледна.
От комина на кухнята се издигаше пушек, който се смесваше с утринната мъгла. Каменните пътеки бяха влажни и хлъзгави. Носена сякаш от невидими криле, Мег прелетя през двора. Вратарската къщичка беше студена и осветена от една-единствена факла, окачена близо до стола на пазача.
— Добро утро — каза Хари, като се надигна с усилие от мястото си. — Рано сте станала днес.
— Напоследък занемарих моя билкарник и градината — отвърна Мег.
— Да — кимна със сериозно изражение пазачът. — Вчера растенията цял ден плачеха със сладките си гласчета за своята господарка. Пратих Черньо да им обясни, че сте заета със задълженията си на съпруга на новия господар на крепостта, но този негодник просто се овъргаля в кочата билка, без да каже и една утешителна дума на малките цветенца.
В очите му играеха весели пламъчета. Въпреки тъмнината и своята тревога Мег ги видя, усмихна се и го погали по ръката.
— Ти разведряваш деня ми — промълви тя.
— Не, господарке. Вие сте тази, която разведрява нашите дни. Няма човек по тези земи, който да не може да разказва с часове за вашата доброта.
Мег усмихнато поклати глава.
— Няма човек по тези земи, който да не е бил добър към мен.
— Да не би… — Гласът на Хари секна. По лицето му плъзна гъста червенина. Той се покашля припряно. — Наред ли е всичко, милейди?
Мег осъзна, че въпросът му е свързан с новото й положение на омъжена жена и се изчерви до корена на косите си.
— Хората… — Пазачът отново прочисти гърло. — Когато майка ви дойде тук, никой не я познаваше. Но всички виждахме, че… Искам да кажа, че баща ви беше суров човек дори когато не беше ядосан. А когато беше…
— Знам — прошепна Мег.
Хари пристъпи смутено от крак на крак.
— Вас обаче ви познават всички — задъхано продължи той. — Ако това норманско копе… ъъъ, ако господарят ви нарани, никой от нас няма да си трае. Ако имате нужда от нас, само извикайте и ние ще дотичаме и ще му дадем да се разбере. Няма защо да бягате в гората като майка си. Много злополуки могат да се случат на един мъж по време на лов. Честна дума.
В очите на Мег заблестяха сълзи, които ги направиха да изглеждат още по-големи. Тя се надигна на пръсти и целуна лекичко пазача по бузата, която се изчерви два пъти по-силно от този жест на обич.
— Кажи на хората да не се тревожат — каза Мег. — Лорд Доминик не ми е сторил нищо от това, от което се опасявате.
Преди Хари да успее да каже каквото и да било, тя излезе през портата и се спусна по подвижния мост като носена от вихър. Тръпки, които нямаха нищо общо със студената утрин, разтърсваха тялото й я оставяха без дъх. Да, Доминик не беше насилил своята друидска невяста. Той просто й бе дал да пие рай от устните му, а после й бе казал, че е сама в този рай, защото нейното тяло го интересуваше единствено като люлка за наследниците му.
