Саймън, яхнал собствения си кон. Ако бе изпитвал някакви съмнения в убийственото настроение на брат си, те се изпариха в мига, в който Доминик буквално скочи на седлото, пренебрегвайки стремената. Всеки добре трениран рицар можеше да стори това в пълно бойно снаряжение, но малцина го правеха, когато до тях стоеше валет, готов да помогне.
Черният жребец се изправи на задните си крака и прибра ушите си плътно до главата, доловил настроението на ездача си. Доминик обаче се задържа на седлото без никакво усилие и изглежда изобщо не забелязваше огнения темперамент на животното.
— Хари е при портата — каза Саймън.
Доминик кимна отсечено и пое към вратарската къщичка. Огромният мускулест жребец пръхтеше и подскачаше неспокойно, пришпорван от своя ездач и възпиран от желязната юздечка между зъбите си. Чаткайки с грамадните си копита в напрегнат, тревожен ритъм, конете прекосиха калдъръмения двор.
Хари чакаше пред вратарската къщичка.
— Кога видя за последен път своята господарка? — попита без заобикалки Доминик.
— Преди слънцето да се покаже над зъбера Блакторн.
— Говори ли с нея?
— Да. Стори ми се, че отива към билковите градини.
— Сторило ти се е? — рязко повтори Доминик.
— Да. Но щом стигна до мястото, където пътеката се разделя, тя тръгна надясно.
— Градините са вляво — тихо поясни Саймън.
Доминик изръмжа гневно.
— Защо си решил, че отива към градините?
Хари изглеждаше смутен.
— Отговори на господаря си — сърдито го подкани Саймън. — Господарката ти може да е в опасност.
— Мег… лейди Маргарет… често ходи в градините, когато е… разтревожена.
Погледът, който му хвърли Доминик, едва ли можеше да накара бедния човечец да се чувства по- спокоен.
— Разтревожена? Какво искаш да кажеш?
Хари се смути още повече. Преди да успее да намери думи да отговори, от къщичката се появи възрастна жена. На слънчевата светлина на късното утро бялата й коса изглеждаше почти прозрачна.
Доминик се обърна към Гуин. И едва сега забеляза, че очите й, макар и избледнели с възрастта, имат същия чист, пролетно зелен цвят като очите на Мег.
— Джон — обясни тя без излишни въведения — имаше тежка ръка, когато беше ядосан. Мег се научи да не се мярка пред очите му в такива моменти.
— Съдейки по отвратителното състояние на крепостта — каза Доминик, — бих се обзаложил, че Джон е бил ядосан през по-голямата част от времето си.
— Да.
— Аз обаче не съм Джон.
— Да — съгласи се Гуин. — Ако бяхте, хълбоците на коня ви щяха да носят белези от шпорите ви, а устата му — да е разранена от жестокото дърпане на юздите.
— Имаш набито око.
— Вие също, Доминик льо Сабр, лорд Блакторн. Използвайте го, когато излезете от портата. Ще видите, че Мег просто събира билки, както обикновено.
— Без компаньонката си?
Старицата въздъхна.
— Понякога Едит е твърде досадна.
— Значи лейди Маргарет има навика да се мотае насам-натам без компания? — попита остро Доминик.
— Не — неохотно отвърна Гуин. — Винаги взема със себе си Едит, или мен, или някого от войниците.
Доминик се обърна въпросително към Хари. Пазачът поклати тъжно глава.
— Беше сама.
— Заведи кучетата до мястото, където пътеката се разделя — заповяда Доминик на кучкаря.
Мъжът пое по моста, сподирен от настървения лай на хрътките. Доминик понечи да го последва, но го спря гласът на Гуин.
— Не се плаши. Никой — нито човек, нито звяр — не би сторил зло на една друидска щерка.
Искрящият леден поглед на Доминик измери старицата от глава до пети.
— Лейди Маргарет не е вече малко момиче, та да скита из полята като селянка — каза той със студен, рязък тон. — Тя е съпруга на могъщ лорд и господарка на силна крепост. Сега тя е награда, която всеки мъж с радост би взел.
— Опасност съществува — призна Гуин. Сетне добави съвсем тихичко, почти беззвучно: — Но не за нея. Не съвсем.
— Какво искаш да кажеш?
Старата жена се взря в него изпитателно.
— Усещам опасност — каза тя след дълга пауза. — Мег навярно също я е усетила. Но опасността не засяга нея. Засяга крепостта. Задават се опасни времена, милорд. Предзнаменованията…
В този момент Крузейдър се изправи рязко на задните си крака и захапа яростно юздата. Въпреки кипящия в кръвта му гняв, Доминик укроти жребеца без излишна грубост. Крузейдър стъпи отново на земята и разтърси мощната си шия и хълбоци.
— Спести ми тези небивалици — хапливо каза Доминик. — Винаги има опасни времена. Винаги има предзнаменования. Винаги има предателства. Важното е да знаеш как да се справиш с тях.
С тези думи той пришпори коня си и жребецът полетя напред като изстрелян от катапулт. Саймън бързо го последва. Чаткането па копитата по калдъръма се замени с глух тътен, когато двамата ездачи излязоха на подвижния мост. Слънцето блестеше в броните и шлемовете им със студена светлина.
Когато Доминик стигна до разклонението на пътеката, хрътките го очакваха с нетърпение, не по-малко от нетърпението, което изпитваше самият той. Но кучетата също бяха дисциплинирани като него. Въпреки че скимтяха и ръмжаха възбудено, те бяха отлично обучени и чакаха да им бъде даден знак с думи или с изсвирване на рог.
— Дай това на Скокливка — каза Доминик, като подаде на кучкаря нощницата на Мег.
Мъжът я пое и я поднесе към муцуната на сребристосива кучка. Животното я подуши, изръмжа, сетне я подуши отново. А след още няколко мига вдигна глава и излая нетърпеливо.
— Тя вече знае миризмата, господарю.
— Тогава я отвържи. Само нея — нареди Доминик. — Ако надуши дирята бързо, няма да пускаш останалите. Не искам излишен шум.
Кучкарят свали кожената каишка от шията на хрътката и й даде знак да подуши наоколо, за да намери търсената миризма. Отне й само няколко мига да я открие, защото земята бе влажна и дирята бе съвсем прясна. И щом я откри, се спусна по нея с шеметна скорост.
Доминик и Саймън я последваха в бърз галоп. Под бледата, забулена в облаци светлина на слънцето доспехите им блестяха със сурово сияние. Скоро разочарованият лай на останалите хрътки остана далеч зад тях.
Мег бавно се изправи и се протегна, за да отпусне мускулите на гърба си. Беше прекарала последните няколко часа, пълзейки на колене из скалите и камънаците, които обграждаха като пръстен древната могила. Когато тръгна да излиза от свещената дъбова гора, малката торбичка на кръста й след толкова усилия най- после бе пълна със скъпоценни билки и при всяка стъпка се поклащаше весело до бедрото й.
Не беше очаквала, че ще й отнеме толкова време да събере новите листа и стъбълца и да открие още няколко от горчивите корени на растението, което бе нарекла „пантофката на призрака.“ Успяла бе да намери и доста други полезни билки, както и няколко млади филиза, които щеше да засади в своите градини. Можеше да вземе още, но ако бе откъснала листата на малките растения, щеше да ги убие.
