Доминик мрачно сведе поглед към разпилените по земята растения. Със сръчните си пръсти Мег бе успяла внимателно да събере всички млади филизи с изключение на няколко, които бързо вехнеха. Доминик не беше билкар, нито пък градинар, но тези растения му изглеждаха познати. Сигурен бе, че е виждал подобни да растат много по-близо до крепостта.
Той се наведе и вдигна няколко от тях, очаквайки Мег да запротестира.
Но тя не го стори, дори когато Доминик небрежно натъпка нежните стръкчета в една торба, завързана за седлото на Крузейдър. Когато обаче се наведе отново, за да й помогне да събере останалите листа, стъбълца и малки коренчета, Мег рязко отблъсна ръцете му.
— Не — каза тя. — Тези ръкавици те правят твърде груб и несръчен. Ако нараниш листата, преди да приготвя отварата, тя ще стане прекалено слаба и няма да ми послужи за нищо.
— Затова ли не взе със себе си Едит или някой от войниците? — попита Доминик. — Защото са твърде несръчни?
Мег не отвърна нищо.
— Отговори ми, жено моя. Кажи ми защо дойде в гората сама. Ръцете й престанаха да се движат.
— Аз…
Доминик зачака продължението с все по-растяща увереност, че каквото и да е то, ще бъде лъжа. Но то бе просто мълчание.
— На какво разстояние от тук се намира Карлайл? — попита той с престорена дружелюбност.
Мег въздъхна с облекчение. После заговори, като поднови събирането на последните листенца от земята.
— На повече от половин ден път пеша — каза тя. — Ако човек тръгне натам сега, ще стигне до Стария проход, откъдето се вижда имението, много след като луната вече е изгряла.
— Но ако язди, ще бъде там доста по-бързо, нали?
— Да, но малцина го правят, въпреки че до там има пряк път, по-къс от каруцарските пътища — обясни Мег. Говореше бързо, доволна, че е попаднала на безопасна тема. — Този пряк път е доста труден на места. Повечето хора предпочитат утъпканите каруцарски пътища. Преди Джон да се разболее, по няколко пъти годишно пътувахме до съседните имения, и все по пътя.
— Да не би тогава пътищата да са в лошо състояние? Затова ли дойде дотук по тази пътека?
— Не. Откакто се е върнал, Дънкан непрекъснато праща хора да ги поддържат.
При споменаването на Дънкан Доминик присви гневно очи и ако го беше видяла в този момент, Мег навярно щеше да забрави за пръснатите по земята листенца и да си плюе на петите. Но тя не го видя. Цялото й внимание бе съсредоточено върху скъпоценните стръкчета зеленина.
— Всички местни хора ли предпочитат да заобикалят тези хълмове и да използват по-дългите каруцарски пътища?
— Да. Те избягват местата, обитавани от духове.
— Колко удобно.
Думите прозвучаха яростно като звън на меч, изваден от ножницата. Ръцете на Мег трепнаха и застинаха.
— Удобно? — повтори тя. — За какво?
— За любовни срещи — процеди през зъби той.
Мег вдигна глава и спокойно срещна святкащия му поглед.
— Значи това било — каза тя. — Мислиш, че съм излязла, за да се въргалям из тревата с някой мъж.
— Не някой мъж — изръмжа Доминик, — а Дънкан от Максуел. Погледни се — бузите ти са зачервени, очите ти блестят, а дрехите ти са целите в кал.
— Бузите ми са зачервени, а дрехите ми са мръсни, защото цяла сутрин се вра къде ли не, за да събирам билки!
— Може би. А може би причината е в това, че си била с него.
— Не!
— Да не би Дънкан да си мисли, че не бих могъл да разбера дали си била негова? Да не би да се надява да ми набута своето копеле, както е сторила майка ти с Джон? — неуморимо продължи Доминик.
Мег вирна гордо глава.
— Кълна се, че това е самата истина. Не съм била с друг мъж.
— Така казваш ти.
— Вземи ме тогава — възкликна разпалено тя. — Вземи ме тук и сега, Доминик льо Сабр. Така ще разбереш, че си първият.
На устните му трепна студена усмивка.
— Добре изиграно, лейди Маргарет — тихо каза той.
— Не играя!
— Аз също. Ако сторя това, което искаш и установя, че не си девствена, и ако после се окаже, че си бременна, няма как да знам кой е бащата, нали?
Мег беше твърде слисана, за да успее да отговори.
— Не, моя малка умнице, аз няма да те любя преди да е минало месечното ти кървене. А когато това стане, ще те държа изкъсо. И когато забременееш, няма да има никакво съмнение чий син носиш в утробата си.
Едва сега Мег проумя горчивата истина.
— Всъщност тебе изобщо не те е грижа дали съм девица или блудница — прошепна тъжно тя. — Интересува те само това дали ще ти родя син.
— Да. Но ако досега си била блудница, дните на блудството ти свършиха.
— Можеше да съм лъжкиня, измамница, крадла, престъпница… това е без значение за теб. Всяка утроба би ти свършила работа, щом я получаваш заедно с Блакторн.
Очите на Доминик се присвиха до две тънки ледени цепки.
— Повярвай ми, мадам, каквато и да си била в миналото, занапред очаквам от теб да бъдеш пример за безупречна съпруга. Ще се разкайваш горчиво, ако си позволиш да опетниш името ми.
Мъничкото стръкче надежда, поникнало в душата на Мег още при първата й среща с нежния Доминик льо Сабр, бързо повехна при сблъсъка със студения като зимен вятър Доминик льо Сабр. Той не беше нормански дявол, за какъвто го смяташе Едит, но и не притежаваше онова добро и милостиво сърце, което се бе надявала да открие под тежките метални доспехи. Той не искаше нито нейния смях, нито нежността й. Нито се интересуваше от нейните мечти и надежди, от жаждата й да изгради по-добър живот за своя народ и за самата себе си, от копнежа й нейният брак да не бъде толкова горчив и злощастен, колкото брака на майка й.
Доминик льо Сабр бе просто мъж като Джон от Къмбърланд, като всички други мъже. И когато видеше копнежа си за наследници осуетен, щеше да побеснее също като Джон.
Тъмните сенки, които бе усетила в душата му, бяха истински като зимна нощ и много по-трайни от нея. Те щяха да вледенят живота й, както бяха вледенили самия него.
В собствената й душа отекна отчаян вик на протест. Но от устните й не излезе и звук.
Когато Доминик я повика рязко по име, зелените й друидски очи се взряха право в него, но виждаха през него като през стъкло. И мълчаливо и тъжно се любуваха на пролетта, която бавно пристъпваше по земята, вещаейки празничен нов живот — живот, който Мег нямаше да вкуси.
— Такава скръб на лицето на толкова младо момиче — ядосано каза Доминик. — Нима е толкова ужасно да изоставиш разюздания живот, на който си свикнала?
Мег не отвърна нищо. Липсваше й всякакво желание да говори, още по-малко — да подлага чувствата си на присмеха на един мъж, който сам не притежаваше никакви.
— Предлагам ти сделка — каза той с леден тон. — Роди ми двама сина и аз ще те изпратя в Лондон. Там със сигурност ще намериш забавления, които ще ти харесат и ще задоволят плътските ти увлечения.
В очите й набъбнаха неканени сълзи.
