Най-силната магия

— Точно там, където каза лейди Маргарет — при побитите камъни, които ограждат една езическа гробищна могила.

— И не видя никакви признаци, че там е имало и някой друг?

— Никакви — намръщено отговори Саймън. — Ако Дънкан от Максуел или който и да е друг мъж е бил там сутринта с твоята жена, той е долетял на крилете на някой орел и си е отишъл по същия начин.

Доминик изръмжа сърдито.

— Може би тя казва истината. Може би действително просто е събирала билки — подхвърли Саймън.

— Може би. Но би могла да ги бере и много по-близо до дома.

— Ами онези странни листенца?

— Градинарят каза, че никога не е виждал такива — призна Доминик.

Тъкмо затова се намираше тук, докато Мег бе в стаята си, имаше нужда от време, за да помисли. Първите схватки в битката му за синове се бяха развили зле. А Доминик беше твърде добър тактик, за да повтаря грешките си.

Трябваше да се поучи от тях, и то бързо. Защото тази битка бе най-съдбоносната от всички битки, които бе водил през живота си.

— Може би бях несправедлив към съпругата си — кимна бавно той. — Да, определено бях несправедлив към нея.

— Защо? Всеки друг мъж на твое място би съсипал жена си от бой, ако беше отишла в гората сама, при това без да се обади на никого.

— Откъде знаеш, че не съм направил точно това? — тихо попита Доминик.

— Когато те измъкнах от онзи турски зандан, ти се закле, че щом се сдобиеш със свое собствено владение, никога няма да допуснеш в него да се използват камшици и тояга. Ти си човек, който държи на думата си.

Доминик рязко се изправи на крака. Ужасът му от преживените кошмари в тъмницата бе толкова голям, че си го припомняше само в своите сънища. И щом се събудеше, ги забравяше веднага.

Предпочиташе да ги забравя.

— Благодарих ли ти за това, Саймън?

— Всеки от нас е спасявал живота на другия толкова пъти, че е безсмислено да ги броим — сухо отвърна брат му.

— Но тогава ти спаси не моя живот, а душата ми — промълви Доминик.

Камбанките звъннаха, разлюлени от свиването на юмрука му.

— Имам нова задача за теб — каза той след миг. — Ще бъдеш пазач.

Саймън се извърна рязко от огъня.

— Да не би Свен да е открил някакъв заговор срещу теб?

— Няма да пазиш мен, а моята съпруга.

— По дяволите! — възкликна възмутено Саймън.

— На кого друг да разчитам, че няма да я съблазни или да бъде съблазнен от нея? — попита Доминик.

— Сега разбирам защо султаните имат евнуси в харемите си.

— Е, няма да поискам от теб чак такава жертва.

— Надявам се — навъсено каза Саймън, като прокара пръсти през светлата си коса. — Дължа ти много, братко мой, но не и своята мъжественост!

Смехът на Доминик се смеси с тихия шепот на звънчетата.

— Ще имаш за задача да не допускаш в стаята й да влиза никой освен мен — каза той.

— Ами нейната компаньонка?

— За какво й е компаньонка? — сви рамене Доминик. — Мога и сам да обличам — и да събличам — жена си, когато трябва.

Саймън се сдържа да не се разсмее гласно, но по красивото му лице ясно се виждаше колко му е забавно.

— Поне за няколко дни — каза брат му — Мег ще бъде като сокол, докаран току-що в моя птичарник. Каквото и да яде, ще го яде от моята ръка. Каквото и да пие, ще го пие от моите устни. Когато спи, ще спи до мен. Когато се събужда, ще чува моя дъх и ще се топли от моята топлина.

Саймън вдигна вежди, но не каза нищо.

— Мег каза, че не я познавам — продължи Доминик, разсъждавайки на глас, както често правеше в присъствието на брат си. — Права е. Грешката е моя. В началото ми се струваше, че е склонна да се предаде лесно, но тя се оказа по-трудно превземаема и от най-добре защитените градове и крепости, които съм завладявал.

Какво ли толкова е станало, след като ги оставих сами в гората, запита се Саймън. Но не каза нищо. Знаеше, че е най-добре да не се меси, когато брат му започне да обмисля как да превземе дадена укрепена позиция.

Или жена.

— Докато премине месечното й течение — каза Доминик, — вече ще я познавам много по-добре. Но не по начина, по който един съпруг познава жена си.

— Каза ли й вече, че ще бъде пленница в собствената си крепост? — попита Саймън.

— Да.

— И какво каза тя?

Доминик присви очи.

— Нищо. Не е изрекла и дума, откакто ми съобщи, че ще умра без наследници.

— По дяволите! — възкликна сепнато Саймън.

Преди Доминик да успее да каже още нещо, в стаята се появи прислужникът. Зад гърба му вървеше старата Гуин. Прислужникът остави храната и каната с ейл на масата и се оттегли. Когато Саймън се нахвърли лакомо върху яденето, Доминик посочи на старата друидка да се приближи до огъня.

— Обядвала ли си? — учтиво попита той.

— Да, господарю, благодаря.

Доминик се поколеба за миг, питайки се как би било най-добре да повдигне въпроса за своята друидска невяста, за проклятията и надеждите, за истините и суеверията, и за скритите връзки между всички тях. Накрая тръсна глава и последва примера на хората от Блакторн. Джон и Мег бяха се хвърлили към проблема с главата напред. Защо тогава и новият господар да не стори същото?

— Разкажи ми за друидските съпруги — простичко каза той.

— Те са жени.

Иззад гърба на Доминик долетяха странни звуци — сякаш Саймън се мъчеше да подтисне смеха си или някоя ругатня, или и двете.

— Да, наистина — кимна Доминик с привидно спокойствие. — Вече успях да забележа, че и Мег е такава. И това е доста окуражително, защото аз пък съм мъж.

Бледите очи на Гуин проблясваха развеселено.

— Интересува ли ви нещо друго, милорд?

— Доста неща — отвърна той. — Кажи ми по какво съпругите-друидки се различават от обикновените жени.

— Очите им имат необичаен зелен цвят.

Доминик изсумтя.

— Продължавай.

— Притежават невероятната дарба да се разбират с всички земни твари.

Той мълчеше и чакаше. Гуин също.

— За бога! — възкликна Доминик, като вдигна умолително поглед към тавана. — Трябва ли да вадя думите с ченгел от устата ти? Говори!

— Може би ще е по-лесно, ако ми кажете какво по-точно искате да знаете — смирено каза Гуин. — Но понеже тази стая е много уютна и старите ми кости се радват на топлината, с радост бих ви разказала всичко — от раждането на лейди Маргарет до днес.