стовари върху масата. Звънчетата подскочиха и иззвъняха нестройно. След това настъпи тишина.
Никой не дръзна да я наруши.
Саймън отмести поглед от Гуин към брат си. Доминик беше свъсил чело. Имаше вид на човек, който разсъждава трескаво.
Напрежението, обзело Саймън, постепенно се стопи. Съсредоточеше ли се върху целта си, брат му можеше да превземе всяка крепост, град или жена — било то със сила или хитрост.
Или с предателство, ако няма друг начин.
Измина много време. Най-после Доминик отново сведе очи към старата друидка. Погледът му беше като лед — твърд и много студен. Гласът му също.
— Благодаря, мадам. Проблемът с наследниците вече е напълно изяснен.
Това означаваше, че повече не му е нужна и Гуин го разбра. Тя кимна лекичко и се оттегли безшумно като дим. Доминик се обърна към брат си.
— Вярваш ли на старата вещица?
— Усещам, че тя си вярва.
— Да — горчиво каза Доминик. — Видял съм предостатъчно по време на кръстоносния поход и знам, че този вид вяра може да стори чудеса.
— Или да осъществява проклятия.
Юмрукът на Доминик се стовари още веднъж върху масата и това изтръгна от звънчетата вик на протест срещу мъжа, чийто железен самоконтрол не позволяваше на самия него дори въздишка на протест.
— Какво ще правиш? — попита Саймън. — Ще анулираш брака си заради безплодието на жена си?
— Не — заяви решително Доминик. — Никога.
Категоричността на този отговор изненада и двама им.
— Защо не? Можем да задържим крепостта дори ако тановете и васалите се разбунтуват — изтъкна Саймън. — Ако хората откажат да обработват земите ти, баща ни има повече крепостни селяни, отколкото са му нужни за именията в Нормандия. Много селяни с радост биха дошли тук, където всеки от тях ще има по едно прасе и собствена градина.
— Да.
Доминик не каза нищо повече. Разрешението, което предлагаше Саймън, беше разумно, но и през ум не му минаваше да го приеме. Не можеше да каже защо. Знаеше само, че инстинктите му се бунтуват срещу всяко разрешение на проблема, изключващо от живота му друидската вещица, която бе негова съпруга.
Той се намръщи и сведе поглед към малките златни звънчета, които затрептяваха тъй сладкозвучно и при най-лекото докосване.
Ако цветята можеха да пеят…
Ако друидските вещици можеха да обичат…
— Да! — възкликна той. — Това е!
— Какво?
— Разрешението, братко мой, е много просто. Трябва да науча тази вещица да ме обича.
14
Доминик и Саймън прекосиха салона и се отправиха към извитата стълба, водеща към една от четирите ъглови кули на крепостта. Тихият звън на златните камбанки в лявата ръка на Доминик се изгуби сред шума на слугите, които рендосваха и лъскаха дървения под на салона.
Над вече оголените греди се трудеха други слуги с кофи с вода, сапун и груби четки. Покрай едната стена бяха струпани овехтели рогозки в очакване да бъдат изгорени. Пламъците на огъня в голямата камина подскачаха буйно, поглъщайки лакомо поредната купчина вехтории.
Стюардът сновеше непрекъснато между слугите и ги подканяше да работят по-бързо и по-усърдно, за да задоволят новия стопанин на Блакторн.
— Поне стюардът знае кой е новият господар тук — измърмори Доминик.
— Всички знаят кой е новият им господар. Просто на някои им е по-трудно да го преглътнат.
— Бих ги посъветвал да не губят много време в дъвчене — каза Доминик, като се заизкачва бързешком по стълбата. — Има неща, които просто не понасям. Леността е едно от тях.
Смехът на Саймън отекна сред каменните стени на кулата.
— Твоите рицари знаят това твърде добре, Доминик. Не се съмнявам, че и жена ти ще го научи доста бързо.
— В това отношение лейди Маргарет няма какво да учи. Дъхът и тялото й са уханни и свежи като самата пролет. Чистотата в стаята й ме навежда на мисълта, че не тя, а Джон е виновен за състоянието на останалата част от крепостта.
Двамата продължиха по тясната стълба, тропайки ритмично с кожените си ботуши по каменните стъпала. Докато се изкачваха, Доминик не пропусна да отбележи, че ако някой решеше да превземе крепостта с щурм, щеше да бъде сериозно затруднен от факта, че всички рицари се обучаваха да държат меча в дясната си ръка. В резултат бе много по-лесно да браниш кулата, отколкото да я превземеш, защото при отбраната на стълбата каменната стена щеше да пречи на нападателите да размахват мечовете си. А за обърнатите с гръб към стъпалата защитници подобен проблем не съществуваше. Остриетата на техните мечове щяха да се движат свободно и да посичат и пронизват врага, вместо каменните стени на кулата.
Доминик превзе с един скок последните три стъпала и тръгна по коридора, който водеше към покоите на съпругата му. В коридора имаше още две врати, но той ги отмина бързо. Това бяха стаите, предназначени за компаньонките на господарката. И тъй като Едит заемаше само едната от тях, в другата бяха настанили Мари.
Никак не го блазнеше идеята да срещне която и да било от двете жени. Вече беше разбрал, че Едит е само една алчна кокетка, в която единственото хубаво нещо са чистите й ръце. Компанията на Мари също не беше кой знае колко приятна.
Това, че от Йерусалим насам бе престанал да й подарява злато и скъпоценни камъни, я караше непрекъснато да се цупи.
Сега си даваше сметка, че едно от нещата, които харесваше у Мег, бе пълната й незаинтересованост към съдържанието на ковчежетата, донесени от него в крепостта. Всъщност тя като че ли не се интересуваше от нищо, свързано с него.
Вълнуваха я само нейните проклети билки.
Спомни си как яростно ги бе дръпнала от ръцете му. Все още му беше трудно да повярва, че е вървяла пеша през блата и хълмове — и е рискувала да си навлече недоволството на своя съпруг — просто за да събере няколко странни зелени стръкчета. Но изглежда друго обяснение на случката от сутринта просто нямаше.
Любопитно му бе да види дали след няколкото часа, прекарани в мълчание, Мег ще е по-склонна да разговаря с него. Освен това се питаше дали златният накит в ръката му ще накара очите й да заблестят доволно, въпреки раздразнението й от факта, че не се бе оставил да го омагьоса, за разлика от останалите обитатели на Блакторн.
Вратата й беше затворена. Доминик потропа нетърпеливо.
— Отвори, Мег — подвикна той. — Аз съм, твоят съпруг.
Отговор не последва.
Доминик почука по-лекичко.
— Лейди Маргарет! Отвори вратата.
Отвътре отново не се чу нищо.
Този път юмруците му разтресоха страховито вратата.
— Отвори проклетата врата или ще я откача от пантите й!
Вратата се разтвори с трясък.
— Жено моя, ще трябва да се разберем по въпроса за някои основни прояви на любезност, които очаквам от…
