— Ти нямаш ни най-малка представа какво ми харесва и какво — не.
— Знам обаче, че снощи ти отказа да дадеш на своя съпруг онова, което му се полага по право — яростно отвърна Доминик.
— Винаги съм знаела, че е мой дълг да се омъжа за оногова, който ми е отреден — каза Мег така, сякаш изобщо не го беше чула. — Че ще бъда предана, съвестна съпруга. Че ако попадна на подходящ съпруг, съм способна да му дам много от себе си. А сега…
Гласът й заглъхна.
— Сега какво? — попита Доминик. — Говори.
— Сега знам, че това никога няма да стане — прошепна Мег. — Пролетта дойде, но за мен и за племето тя няма да дойде никога.
— Престани да плачеш за Дънкан — грубо се сопна Доминик.
— Дънкан? Какво…
— Ти си моя жена — продължи упорито той, без изобщо да я слуша. — Няма да имаш друг съпруг освен мен.
— Да. Ти също няма да имаш друга съпруга освен мен. Докато смъртта ни раздели. Може би ще ме убиеш, за да си все още способен да правиш деца, когато се ожениш повторно? Това ли е опасността, която усетих в съня си и от която се събудих вледенена и трепереща?
— Какви са тези глупости? — възкликна Доминик. Внезапно Мег потрепери. Цветът се отдръпна от лицето й, а по внезапно настръхналата й кожа пробягнаха ледени тръпки.
— Чу ли това? — прошепна тя.
— Кое?
— Смеха?
Доминик напрегна слуха си.
— Не чувам нищо.
— Това е Джон.
— Какво?
— Джон се смее. Защото знае, че неговото проклятие е много по-силно, отколкото самият той някога е бил. — Премрежените й зелени очи се впиха в него. — Ти ще умреш без наследници.
Доминик вдигна рязко ръце и я сграбчи за раменете, сякаш се боеше, че може да му избяга.
— Аз ще имам синове!
— Не — прошепна Мег. По лицето й се стичаха студени, блестящи като сребро сълзи. — За да се роди друидски син, трябва любов. В теб няма любов, Доминик льо Сабр.
13
Когато Саймън се върна в крепостта, Доминик вече беше свалил бойните си доспехи и се бе разположил удобно в бившата стая на Джон до голямата зала. По негово нареждане тази сутрин болничното легло беше заменено с кушетка. Така той вече можеше да приема спокойно хората, с които искаше да разговаря насаме — нещо, за което залата беше крайно неподходяща.
А настоящият проблем — резултатите от разузнаването на Саймън по следите на Мег — определено изискваше такава дискретност. Бледото, измъчено лице на Мег, трескавият й поглед и пълното мълчание, в което бе изминала целия път обратно до крепостта, бяха го смутили по начин, който му бе трудно дори да опише, а камо ли да си обясни.
Освен желаното уединение, стаята предлагаше и топлина, която му беше много нужна при студа, сковал както тялото, така и сърцето му. В голямата камина гореше силен огън, който отблъскваше влажния хлад, идващ от ранния пролетен дъжд навън и от каменните стени, пазещи все още мразовития дъх на зимата. Въпреки че тесните, високи прозорци на стаята бяха затворени заради дъжда, тя изглеждаше някак по- просторна и по-уютна от която и да било друга стая в крепостта.
— Приличаш на мокра хрътка — каза тихо Доминик, когато Саймън влезе вътре. От дрехите на брат му се стичаха вадички дъждовна вода.
— Така се и чувствам.
— Ела да се постоплиш. После ще говорим.
Докато Саймън сваляше ръкавиците и наметалото си край огъня, Доминик се обърна към прислужника, който стоеше до вратата, готов да изпълни всяка заповед на своя господар.
— Ейл за моя брат — разпореди той. — А също и хляб и сирене. И нещо топло — може би супа?
— Да — кимна Саймън.
— И междувременно виж защо старата Гуин се бави. Повиках я преди цяла вечност.
— Да, господарю.
Доминик се изправи и зачака, заслушан в отдалечаващите се стъпки на прислужника. Не искаше да говори, преди да е сигурен, че няма да бъде чут от никого. Докато чакаше, той протегна ръка към масата, върху която лежеше купчина сияйни златни скъпоценности, и разсеяно я разрови.
Стаята се изпълни с нежен, чист звън — сякаш в нея имаше пойни птички с гърла от злато.
Деликатният звън идваше от тънките златни верижки с нанизани едно до друго звънчета, които някога бяха украсявали китките, глезените, хълбоците и талията на една от любимите султански ханъми. След превземането на града Доминик бе върнал жената невредима на султана. Нея — да, но не и златните й бижута.
— Как е соколицата? — попита Саймън, комуто звънът на камбанките бе напомнил за птицата. Бездруго нямаше желание да повдига въпроса за Мег.
— Напредва необичайно бързо — разсеяно отговори Доминик. — Когато се върнах от гората, свалих качулката й, но тя не показа никакъв страх. Напротив, щом й подсвирнах, тя веднага кацна на ръката ми, сякаш ме познава от години. Утре вечер ще я изведа за малко на двора, а след няколко дни ще я разходя на китката си из крепостта. Много скоро двамата с нея ще бродим из горите и небесата.
— Чудесно — възкликна Саймън. Радваше се, че поне нещо се развива добре.
— Да…
Доминик затвори очи, сякаш да чуе по-добре златния звън.
— Ще рече човек, че вече е била обучавана — каза той след известно мълчание.
— А била ли е? — попита Саймън.
— Възможно е. Но соколарят ме увери, че за блакторнските птици подобна интелигентност е нещо обичайно… стига за тях да се е грижила вещицата Мег.
Саймън въздъхна.
— Какво откри? — попита Доминик с почти непроменен тон.
Почти, но не съвсем. Колкото и трудно доловима да бе разликата, тя за пореден път убеди Саймън, че брат му съвсем не е безразличен към своята непокорна съпруга, чрез която той се надяваше да основе своя династия, при това династия мощна и способна да надживее както жестоките капризи на съдбата, така и жестоките удари на хората.
— Нищо не открих — отговори без заобикалки той. — Скокливка загуби дирята.
Звънът на камбанките замря.
— Изгубила е дирята? — възкликна Доминик, като се вторачи изпитателно в брат си. — Колко странно. Скокливка има най-доброто обоняние от всички хрътки, които съм виждал.
— Така е — съгласи се Саймън.
— А имаше ли други следи наоколо?
— Да. От един голям елен, обитаващ горното течение на потока, който се влива в река Блакторн. От лисица, която е уловила заек. От орел и пет гарвана, които са се счепкаш за плячка.
Доминик изсумтя.
— А от коне?
— Нито една, дори от дивите коне, които се въдят по тези места.
— Тогава от волове? Или от каруци? Или човешки стъпки? — упорито продължи Доминик.
— Не.
— Къде загубихте миризмата?
