дърпа здраво поводите.
— Побързай! — извика Мег, която вече бе тръгнала към гората. — Кучето е ей там!
Крузейдър изпръхтя отново, потръпна и най-после се предаде и последва стопанина си, както го бе следвал навсякъде, даже в тъмната, влажна утроба на кораба. Доминик го поведе тичешком през дъбовите стволове, които във вътрешността на гората ставаха все по-стари и по-величествени.
Изведнъж сред дърветата се появи кръг от побити камъни, по-високи и по-дебели от самия него. Очевидно бяха поставени тук много отдавна, защото целите бяха покрити с мъх и лишеи, наподобяващи малки градинки, засадени от нечия ръка в невидими, дълбоки не повече от един пръст каменни лехи.
Стотина метра по-нататък имаше втори пръстен от камъни. Тези бяха високи около половин човешки бой и бяха побити толкова нагъсто, че между тях нямаше никакви дървета. Зад тях се виждаше голям кръг от трева, широк около седемдесет стъпки. А в средата на кръга се издигаше висока могила от пръст и скали.
Доминик усети, че настръхва, обладан от някакъв първичен, инстинктивен страх. Сега вече разбираше защо Крузейдър бе отказал да навлезе в дъбовата гора. Сред концентричните кръгове от побити камъни имаше светилище, където не се влизаше току така.
Друидско светилище.
Доминик поведе своя боен жребец към това място на святост и покой, като се оглеждаше предпазливо и в същото време заинтригувано. Между все по-редките дъбове имаше полянки, окъпани в слънчева светлина и обрасли с гъста зелена трева, из която пееха своите мълчаливи, пъстри песни хиляди цветя. Дърветата тук бяха по-разлистени, сякаш точно на това място слънцето изгряваше по-рано и залязваше по-късно от обикновено.
Откъм първия кръг от камъни долетя яростният лай на хрътка, изпуснала своята жертва. Странно, но не се чуваха гласове на други кучета. Доминик погледна въпросително Мег.
— Дънкан винаги ли ловува само с една хрътка?
— Само когато търси бракониери. Но не можем да сме сигурни, че това е Дънкан.
— Престани да защитаваш това копеле — рязко каза Доминик. — Кой друг би могъл да бъде?
Мег не отвърна нищо. Нямаше как да обори логиката на думите му, но логиката на нейните чувства бе съвсем различна.
— Трябваше да оставя Саймън да го изкорми в църквата — измърмори Доминик. Сетне огледа слънчевата поляна и древната могила в средата й. Нямаше нито едно местенце, където сам човек би могъл да се брани срещу мнозина нападатели. — Продължаваме напред — каза той. — Още не сме намерили подходящо убежище.
— Няма по-добро убежище от това, с изключение на крепостта, а дотам можем да стигнем само по пътя, по който дойдохме.
Не добави, че този път в момента е зает от рийвърите. Нямаше нужда да казва очевидни неща. Свирепите ругатни на Доминик показваха, че съзнава положението не по-зле от нея.
— Значи сме хванати съвсем натясно — каза той. — Нужни са много рицари, за да се защитава това място.
— Не. Нито един от рийвърите няма да премине през първия пръстен от камъни.
— Дънкан е достатъчно умен, за да се сети да завърже очите на коня си и така да ни последва.
— Съмнявам се. Аз самата не бях сигурна, че ще стане.
Доминик я зяпна изненадано.
— Тогава защо го предложи?
— Знаех, че няма да изоставиш коня си, докато не видиш рийвърите пред себе си, а тогава щеше да е твърде късно. Те щяха да те убият още преди да успееш да стигнеш до външния кръг.
Той изсумтя.
— Все още могат да го направят.
— Не мисля. От хиляда години нито един мъж не е преминавал през побитите камъни. Даже баща ми.
— А опитвал ли е?
— Веднъж.
— Защо?
Мег сви рамене.
— Мислел, че ключът към раждането на син се крие между камъните, а не в сърцето му.
— Или в сърцето на съпругата му — вметна Доминик. Внезапно Крузейдър вдигна глава и рязко дръпна поводите. — Спокойно — тихо каза Доминик, като го погали по шията. — Тук няма от какво да се боиш.
— Подушил е водата — обясни Мег и посочи към една купчина обрасли с пищна зеленина скали в подножието на могилата.
— Свещен извор?
— Няма друидска традиция, която да не позволява на един жребец да утоли жаждата си. Това ли имаш предвид?
Без да каже и дума, Доминик свали превръзката от очите на коня. Крузейдър се огледа любопитно, но не прояви никакъв страх. Стопанинът му го заведе до извора и го остави да се напие до насита от бистрата като кристал вода. Не беше трудно да се разбере какво правят ловците. От различни точки на гората долитаха далечни мъжки викове и тъжен кучешки лай. Очевидно негодниците се опитваха безуспешно да навлязат в свещената територия на друидите.
Между самите камъни не помръдваше нищо, освен вятъра. Какво има на могилата? — полюбопитства Доминик.
— Древен храм под открито небе.
— Има ли в него място за кон?
Мег се поколеба.
— Няма значение — каза той, доловил колебанието й. — Ще държа Крузейдър тук отвън.
— Нищо няма да му се случи.
— Иди в този храм — каза Доминик. — Ако Дънкан е достатъчно смел или умен и успее да премине през камъните, там ще можем да се отбраняваме по-лесно, отколкото на това открито място.
— Ами ти?
— Аз ще дойда веднага, щом се погрижа за Крузейдър. Или ще ми трябват някакви специални заклинания или магически дарби, за да проникна вътре? — насмешливо попита той.
— Нищо повече от очите, които ти е дал бог — рязко отвърна Мег. — Ако това беше лошо място, кръстът ми щеше да пламне.
Доминик сви рамене.
— Няма значение. Бих се споразумял и със самия дявол, стига да ми предложи защита срещу Дънкан и неговите рийвъри.
— Не! — възкликна ужасено тя. — Никога не говори такива неща!
Той се засмя.
— Странна вещица си ти.
— Не съм вещица — каза Мег, като натъртваше на всяка дума. — Аз съм друидка. Това е нещо съвсем различно.
— На простите хорица им е трудно да направят разликата.
— Затова и са прости — тросна се тя.
— Отивай в храма, моя друидска съпруго. Аз ще се присъединя към теб след малко.
Мег заобиколи могилата и стигна до един процеп в скалите, от който тръгваше тесен, обграден от камъни и покрит с ланшни листа проход. Беше съвсем къс — само на няколко метра след процепа се откриваше обширно каменно помещение с кръгла форма. Дори някога да бе имало покрив, в момента нямаше и следа от такъв.
Подът му бе покрит с килим от гъста трева и диви цветя. В западната му част се извисяваха четири странни бели камъка. Може би някога бяха служили като подпора за изчезналия покрив, може да бяха обелиски, ограждащи вече несъществуващ олтар или пък бяха поставени там, за да бъдат огрявани по определен начин от слънчевата светлина и да отчитат смяната на сезоните — нямаше жив човек, който да
