— Като братовчед и приятел, като брата, който никога не съм имала — да.
Доминик започна да сваля доспехите си с бързи, резки движения.
— Обичала ли си някога Дънкан така, както една жена може да обича един мъж?
— Не.
— Но той те е обичал.
От гърдите й се изтръгна звук, който бе твърде тъжен и едновременно с това ядосан, за да се нарече смях.
— Не, господарю. Към мен Дънкан изпитваше и навярно все още изпитва обич. Но голямата му любов винаги е бил Блакторн. Подобно на теб, той гледаше на мен като на средство да се сдобие с богатство и власт. За разлика от теб обаче, не той бе човекът, за когото кралят ми нареди да се омъжа.
— Дълг на всяка благородна дама е да осигури стабилност в рода си, като се омъжи.
— Да. И аз изпълних своя дълг.
Доминик не можеше да оспори тези тихо произнесени думи и все пак му се искаше. Искаше му се Мег да каже, че нещо повече от дълг я е накарало да му се отдаде, че нещо повече от дълг я кара да се разтапя под ласките му, да го облива с огнената си, необуздана страст.
Настъпи напрегната тишина. Мег мълчаливо помогна на своя съпруг да махне бойните си доспехи. Когато свали и последната му дреха и видя възбудения му член, дъхът й секна. Изведнъж започна да проумява защо Доминик се бе разярил толкова, когато я откри с Дънкан. Страстта на битката явно се беше преобразила в съвсем различен вид страст.
И Мег го разбираше напълно, защото и с нея самата се бе случило същото. Ужасяващият страх, който бе изпитала, когато жребецът на Дънкан летеше право срещу съпруга й, за един миг се бе преобразил в лудо желание.
Доминик беше жив. Искаше й се да отпразнува това по най-древния, най-първичния от всички възможни начини.
— Какво, няма ли мили усмивки и нежни ласки за твоя съпруг? — попита Доминик, като се потопи във ваната. — Няма ли да ме погалиш и да излекуваш бойните ми рани?
— Изглеждаш чудесно и напълно здрав — каза Мег. — Но аз ще те погаля където пожелаеш.
Промяната в гласа й, който от рязък изведнъж бе станал нежен и гальовен, едновременно изненада и обезоръжи Доминик. Той вдигна поглед към нея точно навреме, за да зърне сладострастната, възхитена усмивка, с която Мег съзерцаваше слабините му миг преди водата да ги скрие от очите й. После под жадния му поглед тя свали пелерината и горната си туника, гребна шепа сапун и тръгна към ваната.
Водата беше гореща и ухаеше на билкарника на Мег. Сапунът бе мек и ухаеше на самата Мег. Болките и синините, получени от Доминик по време на битката, се изпариха. Но не и желанието, стиснало тялото му като менгеме, не и възбудата, която пулсираше все по-мощно в кръвта му.
Мег се наведе над него и, припявайки тихичко друидската молитва за обновление, се зае да го сапунисва, да отмива грешките и болките от деня, да призовава надеждата и светлината да се вселят в силното тяло на нейния воин. Когато това сладостно мъчение стана непоносимо, Доминик сграбчи едната й ръка и я плъзна по гърдите си към онази част от тялото си, която болеше повече и от най-тежката рана.
Още щом пръстите й докоснаха възбудения му член, той изстена. А когато ръката й го обгърна и го погали нежно, имаше чувството, че ще се пръсне като препълнен мях.
— Мег…
Думата прозвуча измъчено, като изтръгната насила.
— Да, съпруже?
— Саймън казва, че след битка винаги съм освирепял като звяр.
— Саймън е прав.
Мег прокара лекичко нокти по изопнатата му плът и той отново изстена.
— Но сега, след като вече знам къде е бодилът в лапата на моя звяр — додаде тя, — ще ми бъде по- лесно.
— Това не е бодил.
Мег се засмя тихо в знак на съгласие.
— Да — прошепна тя, като го галеше. — Това е един прекрасен, вълшебен меч.
— Вълшебен? — повтори Доминик. Цялото му тяло потръпна от наслада. — Защо?
— Защото макар да е корав, той е горещ, а не студен, носи наслада вместо болка, щастие вместо тъга… живот вместо смърт. Това е велико вълшебство.
Със задавен стон Доминик отметна глава назад, полагайки отчаяни усилия да овладее изгарящото го желание.
— Никога не съм бил ревнивец — каза той, — но само като си те представя да докосваш Дънкан по този начин, ми се иска да го убия на място.
Докато говореше, пръстите му се провряха под ръба на долната й туника и погалиха глезена й. Дъхът й секна. Доминик се усмихна и нежно прокара пръсти нагоре по крака й, после отново надолу.
— Учудва ме, че един рицар, прочут със своята желязна логика и тактика — промълви Мег, останала без дъх, — може да проявява подобна ревност.
Без да откъсва от нея искрящия си сив поглед, Доминик отново плъзна длан по дължината на крака й. Но този път не се спря до бедрото. Ръката му потърси фината тъкан, която го разделяше от топлата й женственост, дръпна я рязко и тънката преграда се скъса. Миг по-късно пръстите му бяха заровени в меките косми между бедрата й. Разтрепераното й, възбудено възклицание му достави не по-малка наслада от течния огън, който допирът му бе изтръгнал от пламналите й дълбини.
— Как да не ревнувам? — възкликна той. — Всеки мъж би убил човек за този сладък огън.
Мег стисна лекичко набъбналата му мъжественост и попита с приглушен глас:
— Мислиш ли, че съм толкова слабоумна, та да не мога да направя разлика между рая и приятелството от детинство?
— Когато ме държиш така, изобщо не мога да мисля.
Усмихната, Мег плъзна длан надолу и обхвана в шепата си двете сфери, пълни с копнеещи да бъдат засети семена.
— В твоите прегръдки вкусвам от рая — прошепна тя. — Дънкан е мой приятел, Доминик. Никога не съм го доковала по този начин. Нито пък ще го докосвам някога. Единствено твоят меч ми носи наслада.
— Господи! — изпъшка Доминик. — Ти ме убиваш!
Мег го погледна стреснато, но веднага разбра, че той говори за сладка болка, не за истинска агония.
— Имам чувството, че всеки миг ще се взривя.
— Това толкова ли е ужасно? — попита тя.
— Не.
Блесналият му поглед се спусна от устните на Мег към гърдите й и към огненочервеното гнездо, което го примамваше неустоимо. Примитивно, яростно желание разтърси тялото му. Ръцете му се плъзнаха нагоре по бедрата й, докато не достигнаха до меката, пламтяща плът, която му доставяше толкова наслада.
— Трябва ни стая, която има врата с резе — каза той. — Има неща, които бих искал…
— Какви неща?
Единственият му отговор бе още един изгарящ поглед и мълчание, което бе по-парещо от огън.
Мег се ослуша. Не се чуваха никакви други звуци, освен шума от салона на долния етаж, където рицарите вдигаха наздравици и се хвалеха с бойните си умения.
— Никой не идва насам — каза тя.
— Ако останем тук, ще е твой риск — предупреди я Доминик.
— Да, тук съм в голяма опасност — съгласи се с усмивка Мег. — До тялото ми е опрян огромен меч.
Доминик се засмя. Знаеше, че е по-добре да събере сили и да измине късото разстояние до покоите на Мег заедно с нея, но не бе сигурен, че ще може да го стори. Изгаряше от копнеж по своята страстна друидска вещица.
— Има неща, които съм чувал, че правели сарацините, и които много ме заинтригуваха — измърмори той, вперил жадно поглед в мястото, където телата им скоро щяха да се съединят. — Но досега никога не
